Manas. Studies into Asia and Africa.

Електронно списание на Центъра за източни езици и култури
Софийски университет „Св. Климент Охридски”

2014 / Том 1 / Брой 1 : Южна Азия: Идентичност и културно многообразие

Санскритската будистка литература и превръщането й в същинска художествена литература в творчеството на Ашвагхоша

Ася Цветанова

Резюме

Статията проследява развитието на ранната индийска будистка литература на санскрит, като представя накратко и каноническите текстове на езика пали. Прави се преглед на историческия контекст, в който будизмът възниква около V в. пр. Хр., първоначално главно като реакция и в известен смисъл отричане на доминиращата в този период религия в Индия – брахманизма, но също и като своеобразен вид утвърждаване на основните концепции, които стоят в основата на целия културен контекст на древна Индия и които впоследствие успешно са вплетени по специфичен начин и в доктрината на будизма.

Основният фокус на изследването е поставен върху трансформирането на индийската будистка литература на санскрит от предимно посветителски дискурс в самото начало в същинска художествена литература – главно с творбите на Ашвагхоша (ок. 100 г. пр. Хр.). Будистки монах, който чрез своите религиозни и квази-художествени творби (драми и поеми), допринася в значителна степен за разпространяването на учението на Буддха сред широк кръг хора, Ашвагхоша е също и авторът, който със своята епическа поема Буддхачарита прави решителната крачка напред към развитието на художествената литература на санскрит, изживяла своя разцвет само няколко века по-късно. Буддхачарита и другата му епическа поема Саундарананда му спечелват славата на поет, широко признат от учените и критиката като предшественик на най-великия поет на Индия за всички времена – Калидаса.

Съдържание

Основен текст

Будизмът възниква в Индия около V в. пр. Хр. и, въпреки че няколко века след това е изтласкан от пределите на своята родина, за да се превърне в една от световните религии, повлиява значително духовния, културния и обществено-политическия живот на Индия. Образите, темите, идеите и сюжетите, както и цялостното възприятие за света и човека, които будизмът завещава на индийската духовност, присъстват с още по-голям интензитет и в модерната епоха на неустойчивост и трескава смяна на модели, сякаш като ехо на будистката философия за постоянната изменчивост на явленията.

Епохата, в която възниква будизмът, е наситена със значими промени в духовния живот и в политическата система в Индия, свързани със своеобразната криза в брахманизма1 и появата на първите големи държави с централизирана власт около долината на река Ганг. Динамичните социално-политически процеси в индийското общество по това време, съпроводени с появяващи се нови концептуални течения и философски търсения, неизменно поставят нововъзникващото Учение на Пробудения2 пред предизвикателството и необходимостта да се съизмерва и дори да надскача равнището на достиженията на духовната култура, във и чрез която възниква. Властващият все още във всеки аспект на живота в Индия брахманизъм провокира раждането на будизма едновременно като форма на противопоставяне и на приемане на някои основни елементи на брахманическия тип светоусещане. Тези фактори обуславят склонността на учените да разглеждат будизма както в качеството му на отделно явление със самостойно значение в индийския културен контекст, така и като своеобразен тип ерес, възникнала в рамките на ортодоксалната традиция astika3, на чиято концептуална основа израства. Все пак будизмът въвежда някои фундаментални промени в религиозно-философската система, във връзка с които не може да бъде причислен към āstika: утвърждава принципа за равенство между хората, вкл. жените, по отношение на постигане на висшата цел – освобождаването от страданието (nirvāṇa в будизма – букв. от санскрит: замиране, покой); не отрича напълно съсловно-кастовата (варновата4) система на брахманическото общество, но вместо присъщия за нея наследствен принцип отдава приоритетно значение на нравствените заслуги на човека; признава използването и на други езици и диалекти освен санскрит за записване на религиозната доктрина.

Будизмът, като своеобразно „учение на мъдростта“, е емпирическа система, епистемология, а не метафизическа или онтологическа наука. Целта на будисткото учение е не да даде обяснение на „съществуването“, а да покаже на човека как да се освободи от страданието, което се възприема като екзистенциален, а не толкова като онтологически въпрос. В този смисъл акцентът се поставя в по-голяма степен върху етиката и не толкова върху философията и метафизиката.

Според будизма страданието е неделима част от преживяването – то е проприус на душата. Буддха5 придава психологическо значение на страданието, локализира го в самото страдащо същество, а не извън него, като обяснява това с аргумента, че страданието е иманентна характеристика на нашето тяло в естествения цикъл на живота – раждане, болест, старост и смърт. Буддха търси корените на страданието в психическото състояние на личността, във връзка с което основен в будизма е психологическият подход и „правилното“ насочване на мисълта.

Буддха разработва цялостна доктрина за „правилно“ поведение с цел постигане на пълно избавление от страданието. В същото време, за разлика от властващата по това време в Индия брахманическа религия, която развива изключително силен култ към езика – санскрит, достъпен само за тесен кръг посветени, Пробуденият проповядва на местните диалекти и бързо печели популярност сред различните прослойки на индийското общество. В продължение на няколко века будизмът функционира като устна мисионерска традиция, която привлича множество адепти. През I в. пр. Хр. във връзка с провеждането на Четвъртия будистки събор в Шри Ланка в рамките на школата Theravāda6 на езика пали върху палмови листа е записан будисткият канон Tipiṭaka7 (букв. от пали: трите кошници). Това е единствената възможно най-пълна индийска версия на канона, достигнала до нас; канонът е отпечатан за първи път през XIX в.

От I в. сл. Хр. за период от хиляда години целият корпус на будистките писания е преведен на китайски език. Преводът на тибетски език започва през VII в. сл. Хр., като текстовете са групирани в две части – канджур (превод на словото на Буддха) и танджур (превод на трактатите), които заедно съставляват 320 тома. От научна гледна точка особено полезен за лингвистите будолози е тибетският превод, който предава буквално почти всяка санскритска лексема и използва предимно стандартизираните еквиваленти на тибетски за будистките термини.

Всички школи в будизма създават също значителна по обем коментаторска литература.

Още с възникването на будизма като духовно учение и религиозна практика в Индия през V в. пр. Хр. будистките монаси развиват богата наративна традиция с цел разпространяване на посланията на Пробудения за избавление от страданията сред възможно най-широк кръг хора на достъпен за всеки потенциален адепт език. Приказката, баснята, легендата, увлекателната история и житието (от санскрит: jātaka) стават предпочитани форми на будистките проповедници за разпространяване на учението. Така възникналият религиозен наратив впоследствие се превръща в същинска художествена литература, която не отстъпва по качества на образците на своето време, но същевременно носи богатството на унаследените допълнителни пластове на религиозно-етическото послание на духовната култура, която го е породила.

Основният корпус на будистката мисионерска литература (първоначално на езика пали и впоследствие и на санскрит) е изграден от легенди за предишни раждания на Буддха (т.е. преди раждането му като принца Сиддхартха Гаутама от рода Шакямуни през V в. пр. Хр.) – т.нар. jātaka. Jātaka постепенно се превръщат в неделима част от будисткия канон, но същевременно поради съдържащия се в тях развлекателен елемент придобиват и по-широка популярност извън тясно религиозния контекст, който ги е породил. По форма, съдържание и послание jātaka функционира в културата като същинска притча както в религиозната община на монасите, така и сред обикновените адепти.

Трансформирането през II–I в. пр. Хр. на будизма от съзерцателно учение на монасите arhat8, отдадени предимно на собственото си спасение, чието милосърдие към другите се възприема предимно пасивно – главно като висше състояние на духа (школата Hīnayāna), в алтруистичната религия на bodhisattva9, посвещаващи собственото си усъвършенстване на спасението на другите (школата Mahāyāna), води и до съществена промяна в комуналната практика на учението и до естествена адаптация на религиозния наратив jātaka към новата интонационна среда, формулирала религиозно послание от различен порядък, което се концентрира вече около героичната саможертва на постигащото съвършенство в името на другите същество.

Jātaka започва да се създава на санскрит, на който се записва и доктрината на махаянските школи в будизма, като постепенно достига по рафинираност на изказа най-големите образци на класическата санскритска литература на Индия. Щедростта dana като първото и едно от най-лесно постижимите от 6-те съвършенства (parāmitā на санскрит или parāmi на пали) на bodhisattva се превръща в основна тема на будистката jātaka на санскрит и под една или друга форма присъства във всяка jātaka като епитом на най-висшата будистка ценност – саможертвата в името на другия. С будистката jātaka на санскрит, по думите на М. Братоева (Братоева 2002: 15), „завършва процесът на качествено видоизменение на функцията на свръхестественото“; приказката вече се е превърнала в легенда, за да може чрез средствата на естетическата наслада да предаде на своя адепт основните религиозни послания на Учителя.

Стилистичното изместване на санскритската jātaka, която от религиозна притча се трансформира в същинска художествена литература с религиозно послание, получава най-силна степен на естетизация в наративния жанр jātakamālā (букв. от санскрит: гирлянда от сказания за предишни рождения на Буддха). Jātakamālā се счита за един от най-усъвършенстваните в структурно отношение образци на санскритската будистка литература, при който характерното за класическата санскритска литература смесване на проза и стих в наративните текстове10 достига своеобразна кулминация. Jātakamālā оригинално включва 34 истории за героизма и жертвоготовността на Буддха в негови предишни прераждания. Легендите задължително са изградени на основата на заимстван от традицията сюжет, като най-често използват популярния поетически размер anuṣtubh (śloka)11 и се разказват с ясната цел да илюстрират шестте съвършенства parāmitā на bodhisattva.

Един от най-ранните наративни санскритски текстове, издържани в стилистиката на jātakamālā, е художествената творба Kalpanamaṇḍitdika dṛṣtāntapańkti (букв. от санскрит: сборник с украсени с поетизация истории) на Кумаралата, датиран ок. III в., който спазва основните стилистични и структурни изисквания за този жанр, в т.ч. задължителното мото и въвеждащо изречение, както и смесването на проза и стих. Създадената през IV в. от Аряшура Jātakamālā представлява значителна крачка напред в художествено и естетическо отношение, като едновременно с това в много по-голяма степен и далеч по-убедително успява да предаде чрез средствата на художествената експресия религиозното послание на будисткото учение. Своеобразна кулминация на този литературен жанр бележи създадената от поета проповедник Харибхатта Jātakamālā в апогея на класическия период на санскритска литература – V в. сл.Хр.

Залезът на класическата санскритска литература през VIII–X в. дава съответно отражение и върху будисткия художествен модел – Jātakamālā на поета Гопадатта (VIII в.) е далечно ехо от някогашното величие на тази изключително популярна и обичана форма на художествената литература, която само няколко века преди това е изживяла вече същинския си разцвет.

За концептуален първоизточник на jātakamālā се счита литературната форма avadāna (букв. от санскрит: позволено занимание, геройство, пример или притча), която разказва за деянията на Буддха и се възприема като отделен жанр в будистката санскритска литература. Avadāna са приказки за велики дела, съдържащи и поучителен елемент; те до голяма степен представят будистката концепция за „наградата“ за добрите дела. Най-древният запазен avadāna текст е Avadānaśataka (букв. от санскрит: сто avadāna), датиран ок. I в. сл. Хр. Друг важен образец на този жанр е Divyāvadāna (букв. от санскрит: божествени avadāna), който представлява колекция от легенди, заимствани, както и при Avadānaśataka, от канона Vinaya на раннобудистката школа sarvāstivāda12. Съществува неяснота относно датирането на текста главно поради смесения му произход – една част със сигурност принадлежи на школата Mahāyāna, докато основният корпус – най-вероятно на традицията на школата Hīnayāna. И двата текста са написани изцяло в проза и спазват задължителната за наративните будистки текстове на санскрит структура – изградени са на принципа на обрамчването около рамков разказ за Буддха, който в опита си да предаде на своите ученици определено послание, разказва съответната история, като отъждествява героите в нея с присъстващите и със себе си. Текстовете изпитват влиянието на различни школи в будизма, във връзка с което им липсва необходимата за един литературен текст изтънченост в стилистично и художествено отношение.

Lalitavistara (букв. от санскрит: описание на играта на Буддха) е друг важен образец на наративната традиция в будистката литература на санскрит. Първоначалната версия на текста, която не е достигнала до нас, е създадена в рамките на хинаянската школа sarvāstivāda. Махаянската редакция на текста представя житието на Буддха с акцент върху извършваните от него чудеса, като използва в по-голяма степен похватите на хиперболизацията. Изобилието на чудеса ни дава основание да възприемаме текста като митологична биография на Буддха. Текстът е разнороден в стилистично и в структурно отношение: прозаичната част е написана на санскрит, а задължителните елементи в стих, които синтезират посланието на наратива, са на хибриден санскрит. Основният корпус на текста вероятно е компилиран през II в. сл. Хр., като не може да се говори за негов автор. Преведен е на тибетски език през IX в. сл. Хр. Може да се смята, че е добре познат на създателите на храмовия комплекс „Боробудур“ на о-в Ява, Индонезия (ок. VIII в. сл. Хр.).

Едно от големите имена в будистката религиозно-художествена традиция и значим представител на ранната санскритска литература с общоиндийско значение е будисткият драматург и поет-проповедник Ашвагхоша (ок. I в. пр. Хр.).

Въз основа на наличните сведения изследователите, макар и с някои изключения, са склонни да смятат, че Ашвагхоша е бил поет и учител в двора на индийския владетел Канишка (ок. 78–150 г. сл. Хр.) от династията на кушаните. Традицията определя Ашвагхоша за един от четиримата най-велики учители и проповедници на будизма в Индия, които са живели по едно и също време – Ашвагхоша на Изток, Арядева на Юг, Нагарджуна на Запад и Кумаралал на Север.

По произход Ашвагхоша е принадлежал към висшата varja на индийското общество – brāhmаa – и съгласно традицията е бил високо образован, но освен задължителните философско-доктринални трудове той е познавал в дълбочина и будистката религиозно-философска литература, която по принцип е извън ортодоксалната традиция. В науката преобладава становището, че Ашвагхоша приема будизма и се присъединява към хинаянската школа sarvāstivāda, а впоследствие, привлечен от алтруизма на доктрината за bodhisattva на махаянската школа, става неин ревностен последовател и проповедник.

Със своите творби, осцилиращи на границата на религиозната и художествената литература, Ашвагхоша става един от основните мисионери на будизма през този период. Поемите му в синтезиран вид и изключително въздействащо пресъздават с поетични похвати религиозно-философските постулати на будизма с цел популяризиране на духовното учение на Пробудения сред обикновените хора. Ашвагхоша остава в будистката традиция преди всичко като поет (майстор на словото), който, чрез средствата на художествената експресия съумява да предаде по достъпен и увлекателен начин посланието на Буддха и едновременно с това да достави и естетическа наслада на своя реципиент, което го превръща в значим фактор на ранната будистка литература на санскрит.

Учените са единодушни13, че Ашвагхоша е автор на 2 епически поеми от жанра mahākāvya14Buddhacarita и Saundarānandakāvyam, и на 2 драми – Śariputraprakaraṇa и Rāṣṭrapālanāṭaka.

Сред другите текстове, които се приписват на Ашвагхоша, повечето източници посочват наративния текст Sūtrālaṅkāra и поемата Gaṇḍīstotragāthā – макар и с известни уговорки, главно поради факта, че до нас са достигнали единствено версиите им от китайския и тибетския канон.

Някои учени са склонни да приемат, че Ашвагхоша е автор също на популярната книга-учебник от ранния етап на школата Mahāyāna Mahāyānaśraddotpāda (букв. от санскрит: Възникването на учението Mahāyāna), както и на произведението Vajrasūcī (букв. от санскрит: Диамантната игла).

Емблематичната не само в творческата биография на Ашвагхоша, но и в будистката литература като цяло епическа поема Buddhacarita (букв. от санскрит: Деянията на Буддха) представлява пълна биография на Буддха в 28 песни. Достигналият до нас манускрипт обаче съдържа само 17 песни – първите 13 с най-голяма сигурност може да се смята, че принадлежат на Ашвагхоша, докато останалите са били изгубени и най-вероятно са били записани от Амритананда век по-късно. Китайската версия на поемата, създадена в началото на V в. сл. Хр., и тибетската съдържат пълния набор от 28 песни.

Не е известен конкретният източник, от който Ашвагхоша е черпел вдъхновение, но е почти сигурно, че към онзи момент махаянският текст Lalitavistara, който би могъл да бъде евентуален източник, не е съществувал в настоящия си вид. Следва да се отбележи също, че Lalitavistara, състоящ се от будистки истории в проза (на санскрит) и стих (на хибриден санскрит), не е издържан в художествено-естетическо отношение текст, докато Buddhacarita, въпреки че също е създаден основно с религиозно предназначение, вече притежава качествата на същинско художествено произведение. По значимост Buddhacarita несъмнено заема първо място сред творбите на Ашвагхоша, докато другите му произведения се разглеждат като комплементарни спрямо нея и внасящи необходимите детайли за семантично-концептуалната плътност на централната история, свързана с живота и деянията на Буддха. Поемата Buddhacarita се споменава в по-ранната творба на Ашвагхоша Sutrālaṅkāra.

Има основания да се смята, че другата епическа поема на Ашвагхоша – Saundarānandakāvyam (букв. от санскрит: Поема за красивия Нанда), е създадена преди Buddhacarita, макар в художествено отношение и от гледна точка на естетическото преживяване да превъзхожда значително най-популярното произведение на Ашвагхоша (Buddhacarita). В края на Saundarānanda авторът показва предпочитание към поезията като естетически по-въздействащата художествена форма за предаване на религиозното послание на Буддха.

Поемите Buddhacarita и Saundarānanda спазват точно предписанията на санскритската поетика за изграждане на епическа поема от жанра mahākāvya: написани са в стила vaidarbha15; всеки стих е изграден от четири ясно разграничими стъпки (pāda) и се възприема и функционира като самостоятелно цяло от граматическа и семантична гледна точка. Взаимната обвързаност на значение и структура допринасят за вътрешната завършеност и относителната автономност на стиха. Всеки стих представлява отделен образ, но в същото време има свое неотменно място в цялото, което в по-широк план допринася за цялостния баланс на структурата и усещането за ритъм. Текстът е подчертано сугестивен, като често внушава на „посветените“ много повече, отколкото реално казва. Същевременно, чрез синкретизма на фразата и простотата на изказа интендираното значение достига директно до реципиента, макар да остава усещането за съдържащи се на по-дълбоко ниво скрити послания и смисли, които отключват нови значения. Тази многопластовост на текста и интендираната интертекстуалност са белег на зараждащата се вече художествена литература.

Пиесата на Ашвагхоша Śariputraprakaraṇa е типична социална драма (prakaraṇa) в девет действия, която спазва драматургичните изисквания в санскритската традиция за драма от този жанр. Написана е в стила бхарати. Пиесата има и историческо значение като първата prakaraṇa, достигнала до нас. Śariputraprakaraṇa представя като основна тема посвещаването в будизма на Шарипутра и Маудгаляяна, както и няколко популярни елементи от биографията на Буддха. Не са известни китайски или тибетски преводи на текста.

Другата драма на Ашвагхоша – Rāṣṭrapālanāṭaka – разказва за посвещаването в будизма на човек с царско потекло – rāṣṭrapāla. Текстът е достигнал до нас фрагментарно; препратки към пиесата са открити в някои будистки, брахманистки и джайнистки творби.

Музикалната поема Gaṇḍīstotragāthā (букв. от санскрит: Песен възхвала за gaṇḍī16), за чийто автор се приема Ашвагхоша, е достигнала до нас само в транслитерация в китайския канон и в тибетския танджур; санскритският текст не е наличен. Авторът на поемата, който демонстрира удивителни умения по отношение на метриката и ритъма, достига до сърцата на адептите чрез ирационалните методи на музиката.

Спасителната сила на почитанието към Буддха внушава и по-късната творба на Ашвагхоша – Sūtrālaṅkāra (букв. от санскрит: Опоетизирани постулати), известна още с името Kalpanāmaṇḍitdikā (със същото значение като Sūtrālaṅkāra), в която авторът демонстрира висока ерудиция, като прави алюзии към епическата поема Rāmāyaṇa, религиозно-философските доктрини на ортодоксалните школи Sāṅkhya и Vaiśeṣika, и на други текстове на хиндуистката традиция, както и към джайнисткия канон. Текстът представлява сборник от приказки и будистки проповеди с поучителен характер, изградени в съответствие с класическия модел за редуване на проза и стих – вероятно под влияние на ползващата се с широка популярност по това време литературна форма jātaka.

Следва да се отбележи също, че Ашвагхоша първи поставя в центъра на художествената творба идеала на bodhisattva за доброволен отказ или ретардация на собственото спасение nirvāṇa, докато има и една страдаща душа на земята, като по този начин с творбите си внася качествено нов концептуален елемент в будистката поезия на санскрит.

Значението на Ашвагхоша като будистки философ и проповедник отстъпва пред ролята и приноса му в исторически план като поет и драматург за развитието на класическата санскритска литература. С присъщата за творбите му спонтанност, декоративност на стила, предпочитание към симетрията и стремеж към илюстративност Ашвагхоша наистина се свързва с литературата, която все още не е разгърнала в пълна степен естетическия си потенциал и художествена стойност, присъщи на словесното изкуство от класическия период. Същевременно, тази непринуденост и непосредственост на стила, както и умението му да разказва с неподправена емоция завладява реципиента и спечелва на Ашвагхоша трайна популярност както сред адептите на будизма, така и в по-широк план сред ценителите на изкуството.

Естетическият потенциал и художествените достойнства на творбите на Ашвагхоша дават основание на учените да го оценяват като творец с общоиндийско значение, който се разглежда като вдъхновител и своеобразен задочен учител на най-великия поет на Индия за всички времена – Калидаса.



Бележки


1

брахманизъм – религията на древна Индия, която се развива въз основа на Ведите (ведически период: от ок. 1500 г. пр. Хр. до ок. 500 г. пр.Хр.); произходът на термина се свързва както с името на доминиращата висша жреческа каста brahmаṇa, така и с абсолюта bráhman.


2

Buddha – букв. от санскрит: пробуден; това е страдателно причастие от глаголния корен budh – букв. от санскрит: пробуждам се, проумявам, научавам.


3

astika – от санскритския корен “as-” (съм, съществувам, случвам се); букв. от санскрит: съществуващ, истински; с този термин се обозначава съвкупността от религиозно-философските системи на древна Индия, които по един или друг начин признават авторитета на veda; за разлика от тях, джайнизмът и будизмът, които се обявяват и възникват в противовес на veda и тяхното учение, са известни в традицията като nāstika – букв. от санскрит: не-съществуващ, не-истински.


4

vara – букв. от санскрит: цвят, външен облик, вид; на български се превежда най-общо като каста или съсловие. Понятие, определящо съсловната структура на древноиндийското общество; дълбоко вкоренена в древноиндийската митология концепция. Според мита, след жертвоприношението на puruca (митичен първочовек) били създадени 4-те varṇa: от устата му излезли брахманите (кастата на жреците и учителите, познавачите на veda; те се асоциират с белия цвят); от ръцете му – кшатриите (кастата на владетелите и воините; те се асоциират с червения цвят); от краката му – вайшите (кастата на земеделците, търговците и занаятчиите; те се асоциират с жълтия цвят) и от стъпалата му – шудрите (кастата на слугите; те се асоциират с черния цвят). Varṇa се предава по наследство; преминаването от една varṇa в друга се регламентира от dharma и karma. Недопустими са смесените бракове.


5

Буддха – използва се начинът на изписване на името на индийския мислител и проповедник, въведен от Милена Братоева (Братоева, 2002: 24–25).


6

Theravāda – букв. от пали: доктрина на старите (на санскрит sthavira, а на пали thera означава „стар човек“); школата Theravāda основава своята доктрина и практика изцяло на палийския канон Tipiṭaka, считан за най-ранния писмен будистки паметник, признаван от всички школи в будизма. Последователите на Mahāyāna наричат иронично школата Theravāda с термина Hīnayāna (букв. от санскрит: нисша или малка колесница), защото Theravāda „гарантира“ правото за „спасение“ (nirvāṇa) или освобождаване от прераждането само на монасите. Понастоящем Theravāda е разпространена в Шри Ланка, Мианмар, Лаос, Тайланд, Камбоджа.


7

Mahāyāna – букв. от санскрит: голяма колесница. Това е т.нар. северна традиция на будизма, която започва да се развива като самостоятелно движение от 1 век пр.Хр. в района на Кушанската империя (в днешен Пакистан). Теоретиците на Mahāyāna, поставяйки акцент върху универсалното състрадание и развивайки себеотрицателния идеал на bodhisattva, чиято цел е да постигне състоянието buddha, за да бъде в полза на другите живи същества, осъществяват фундаменталната трансформация на будизма от нравствено-етическо учение за тесен кръг „посветени“ в същинска религия, отворена към широк кръг адепти. Понастоящем Mahāyāna е разпространена в Китай, Япония, Корейския полуостров, по-голямата част от Виетнам.


8

Tipiaka – будистка каноническа литература (компилирана и писмено фиксирана ок. I в. пр. Хр.), известна още като палийски канон (от средноиндийския език пали, на който е създадена); на санскрит канонът се нарича Tripiṭaka – букв. Трите кошници, защото се състои от три раздела: Suttapiṭaka (на пали) или Sūtrapiṭaka (на санскрит) – букв. Кошница с проповеди (това е ядрото на канона; тук под формата на диалози и наставления са събрани основните тезиси на будисткото учение), Vinayapiṭaka (на пали и на санскрит) – букв. Кошница със задълженията (тук се съдържат предписания за поведението на будисткия монах и за организацията на живота в будистката община) и Abhidhammapiṭaka (на пали) или Abhidharmapiṭaka (на санскрит) – букв. Кошница с вторичния закон (тук е представена философската доктрина на будизма); Suttapiṭaka се състои от 5 подраздела или nikaya: Dīghanikāya – състои се от 34 дълги текста, в по-голямата си част дебати и посветителски материал, предназначени за нововъведените в будизма, Majjhimanikāya – 152 средно дълги текста, в по-голямата си част проповеди и обсъждания, представляващи вторият етап в обучението на нововъведените, Saṃyuttanikāya – хиляди кратки текста, групирани по петдесетина според темата, главния персонаж и др. и представящи детайлно описание на доктрината, Anguttaranikāya – хиляди кратки текстове, подредени по групи от 1 до 11, съдържащи елементарни наставления за обикновените хора и Khuddakanikāya – сборник с разнородни кратки текстове в проза и стих; към Khuddakanikāya се отнасят популярните будистки текстове Dhammapada (Dharmapada на санскрит – букв. пътят на дълга; състои се от 423 стиха в 26 тематични категории, които според традицията са стихове, изречени от Буддха по различни поводи; повечето засягат въпроси на етиката); Udāna (букв. от санскрит: издишване; това е един от 5-те жизненоважни въздуха в човешкия организъм, излизащ от гърлото нагоре; в будизма терминът udāna се използва също като радост; подобен на Dhammapada будистки текст, състоящ се от 80 кратки пасажа, повечето в стих, с въвеждаща история, приписвани на Буддха); Jātaka (букв. от санскрит: раждане, оттук – житие; 547 поеми/легенди, отнасящи се до предишни прераждания на Буддха, систематизирани по възходящия брой на стиховете) и др.


9

arhat на санскрит и arha на пали – букв. достоен, благороден; терминът се използва за будистки монах, постигнал просветление.


10

bodhisattva на санскрит и bodhisatta на пали – букв. просветено съществуване/същество; в палийския канон Tipiṭaka Буддха използва този термин, за да опише себе си преди просветлението в значение на някой, на когото му предстои просветление (будизъм Theravāda); bodhisattva може да означава и някой, който вече е постигнал значителна степен на просветление и сега с натрупаната мъдрост помага на другите да се освободят от страданието; той се стреми да стане Буддха, за да помага на всички разумни същества да се освободят (будизъм Mahāyāna).


11

Според Олденберг (цит. по Keith 1993: 69–71) оригиналната литература в Индия била прозаическа, а стиховете били добавени впоследствие на местата, където на преден план излизала емоцията, например когато призовавали бога, произнасяли заклинание, благославяли или се молели, и прозаичният текст бил безпомощен да изрази адекватно изблика на силни чувства. Произходът на този стилистичен похват може да се търси още в древните религиозно-философски текстове на индийската култура (Veda, Brahmaja, Upanicad), в епическата и наративната литература (съответно Mahābhārata и Rāmāyaṇa, и Pañcatantra и Hitopadeśa), в класическата санскритска драма, стила campu, описан в санскритската литературна наука като смесване на проза и стих, както и в теоретичните лингвистични текстове (Āṣṭādhyāyi и Mahābhāṣya), при които кратък стих илюстрира и обяснява дефиницията, представена в проза.


12

śloka – обобщаващ литературен термин за поетически стих в мерена реч, често ритмизирана; използва се също в поговорки или като възхваляващ химн в молитва към божество; тъй като формата anuṣtubh (стих от четири pāda /букв. от санскрит: стъпка/, всяка от по осем срички) е най-честотната в класическата санскритска поезия (в anuṣtubh са написани големите епически поеми Mahābhārata и Rāmāyaa), śloka често се използва и като синоним на anuṣtubh.


13

sarvāstivāda на санскрит и sabbatthivāda на пали е школа на будизъм Hīnayāna. Названието произлиза от санскритските корени sarva (всичко) + asti (съществува) + vada (говоря, казвам или теория); това е теория, че всичко е, всичко съществува, но се проявява само в един единствен миг, т.е. всички dharma (букв. от санскрит: феномен, нещо) – и на миналото, и на бъдещето – присъстват в dharma на настоящето. Vinaya е канонът на sarvāstivāda. Школата съществува в северозападна Индия от III в. пр. Хр. до VII в. сл. Хр.


14

Използвани са сведения от книгите: Encyclopaedia of Indian Literature на Амареш Датта (Datta 1987: 249–252), A History of Sanskrit Literature на А. Беридейл Кийт (Keith 1993: 55–64) и Aśvaghoa’s Buddhacarita or Acts of the Buddha (Complete Sanskrit Text with English Translation) на Е.Х. Джонстън (Johnston 1998: Introduction).


15

mahākāvya – в санскритската традиция с mahākāvya се обозначава дълга епическа поема; двете най-популярни творби на Ашвагхоша (Buddhacarita и Saundaranandakāvyam) са поеми от жанра mahākāvya; преобладаващата rasa (естетическа емоция) в Saundarananda е śanta rasa (раса на покоя), като са застъпени също sṛṅgāra rasa (раса на любовното чувство) и karuṇā rasa (раса на състраданието).


16

Стилът vaidarbha (южен), заедно с gaua (източен), доминира санскритската поезия по времето на Ашвагхоша; за gaua е характерно използването на дълги сложни композити и в прозата, и в поезията, на алитерация, на звукови ефекти, на неясни изрази и др., докато vaidarbha се смята за по-опростен стил.


17

gaṇḍī – букв. от санскрит: вид музикален инструмент, изработен от дървен материал.



Библиография


Бонгард–Левин, Г. М. Древноиндийска цивилизация – философия, наука, религия. София: Наука и изкуство, 1986.

Братоева, М., прев. Ехо от мълчанието на пробудения. Ред. Й. Боянова. София: Индологическа фондация “Изток–Запад“, 2002.

Гринцер, П.А. Основные категории классической индийской поэтики. Москва: Наука, 1987.

Камбъл, Джоузеф. Силата на мита. Прев. Иглика Василева. София: Хемус, 2001.

Каушик, Р., К. Ковачев, К. Беличев и К. Кънев, прев. Веди, Упанишади, Бхагавадгита – Индийски санскритски първоизточници. София: Любомъдрие, 1996.

Корнев, Вл. Иванович. Буддизм – религия Востока. Москва: Знание, 1990.

Лосев, Алексей. Диалектика на мита. София: Славика, 2003.

Темкин, Э. Н. и В. Г. Эрман. Мифы древней Индии. Москва: Главная редакция восточной литературы, 1982.

Челышев, Е. П. Индийская литература вчера и сегодня. Москва: Художественная литература, 1989.

Цветанова, Ася. Мит и реалност в драмата на Мохан Ракеш „Лебеди насред вълните. Опит за прочит на пиесата през призмата на будисткия мит за Буддха и Нанда. Докторска дисертация СУ „Св.Климент Охридски“, 2009.

Юнг, Карл Густав. Архетиповете и колективното несъзнавано. Прев. Лиляна Атанасова и Марина Бояджиева. Плевен: ЕА, 1999.

Collier, Peter, and Helga Geyer–Ryan, eds. Literary Theory Today. London: Polity Press, 1990.

Datta, Amaresh, ed. Encyclopaedia of Indian Literature. Vol. 1 New Delhi: Sahitya akademi, 1987.

De, S. K. Sanskrit Poetics. Calcutta: Firma K.L., 1976.

Gour, Hari Singh. The Spirit of Buddhism. New Delhi: Rupa & Co, 2002.

Gupta, Santosh, ed. Contemporary Indian Literature. Positions and Expositions. New Delhi: Rawat Publications, 2000.

Jamspal, L., transl. and Prof. Ramsankar Tripathi, ed. Acarya Aśvaghoṣa viracit Saundarananda mahākāvya [bhot padyanuvad aur hindi anuvad ke sath]. Varanasi: Central Institute of Higher Tibetan Studies, 1999.

Johnston, E.H., trans. Asvaghosa's Buddhacarita or Acts of the Buddha (Complete Sanskrit Text with English Translation). 3rd ed. Delhi: Motilal Banarsidass Publishers Pvt. Ltd., 1998.

Joseph, John E., and Talbot J. Taylor, eds. Ideologies of Languages. London: Routledge, 1990.

Keith, A. Berriedale. A History of Sanskrit Literature. Delhi: Motilal Banarsidass Publishers Pvt. Ltd., 1993.

Keith, A. Berriedale. The Sanskrit Drama in its Origin, Development, Theory and Practice. Delhi: Motilal Banarsidass Publishers Pvt. Ltd., 1992.

Lodge, David, and Nigel Wood, eds. Modern Criticism and Theory – A Reader. 2nd ed. Singapore: Longman, 2000.

Muller, F. Max, T. W. Rhys Davids and Samuel Beal, trans. Buddhism – Humanity’s Oldest Religion of Peace. Selected Suttas of both Hinayana and Mahāyāna Buddhism, with Ashvaghosa’s “Buddhacharit” translated into easy-to-understand English. New Delhi: Lotus Press, 2006.

Ray, Mohit K., ed. Studies in Comparative Literature. New Delhi: Atlantic Publishers and Distributors, 2002.

Winternitz, M. Ph.D. A History of Indian Literature. Trans. Mrs. S. Ketkar. 2nd and 3rd ed. 1 vol. 2 parts. Calcutta: University of Calcutta, 1962–78.


За автора

Публикации в списание МАНАС:

Цветанова, Ася. Сетивната обреченост на „личността на Ракеш“ в създадената от него „драма на не-комуникацията“. – Във: Манас: Сетива и сетивност, Том 2, 2, 2015.