Manas. Studies into Asia and Africa.

Електронно списание на Центъра за източни езици и култури
Софийски университет „Св. Климент Охридски”

Manas logo

Манас 1 (2014), 1.

Публикувано в 01.09.2014 http://manas.bg/bg/south-asia-identity-and-cultural-diversity/20141015185311-na-kakvo-ni-uchi-indiya

ISSN: 2367-6256

Мюлер, Макс. На какво ни учи Индия?. – Във: Манас: Южна Азия: Идентичност и културно многообразие, Том 1, 1, 2014.

2014 / Том 1 / Брой 1 : Южна Азия: Идентичност и културно многообразие

На какво ни учи Индия?

Макс Мюлер

Превод: Татяна Евтимова

Резюме

Пред вас е, надявам се, само началото от поредицата първи превод на български език на прочутия цикъл от 7 лекции на Макс Мюлер, изнесени в Кембридж (1882) пред кандидатите за Индийска гражданска служба. Макс Мюлер е онзи учен индолог, когото и до днес авторите цитират, водени от мисълта, че това ще повиши надеждността и стойността на собствените им изследвания. Публикуваната тук Лекция No 1 е озаглавена На какво ни учи Индия? И в потвърждение на току-що заявеното… ще цитирам: Ако трябваше да преровя света и да открия коя е страната, най-щедро надарена с цялото богатство, енергия и природна красота – в някои части като самия рай на земята – аз бих посочил Индия. Ако ме попитат под чие небе човешкият ум е развил в най-голяма пълнота най-съвършените си качества, най-проникновено е размишлявал над величавите проблеми на битието, намерил е разрешение на някои от тях, над които си заслужава да се замислят дори познавачите на Платон и Кант – аз бих посочил Индия. А ако си задам въпроса коя е литературата, от която ние европейците, възпитавани изключително в идеите на гърците и римляните, а и на една семитска раса, евреите, можем да намерим коректива, който ни е така важен и нужен, за да подобрим вътрешния си мир, да го направим по-богат, по-пълен и в крайна сметка по-истински човечен, да живеем не само докато сме живи, а да имаме преобразен и безкраен живот – аз отново бих посочил Индия.

Превод от английски език и въведение:
Татяна Евтимова, Софийски университет „Св. Климент Охридски“.

Съдържание

Основен текст

Фридрих Макс Мюлер (1823-1900) е виден английски учен санскритолог, надарен лингвист. Немец по произход, Макс Мюлер е роден в Десау. Започва да изучава санскрит при проф. Брокхаус в Берлин и бързо превръща санскритологията в своя академична съдба. Учи и работи последователно в Берлин, Лайпциг и Оксфорд. На 20-годишна възраст защитава докторат по санскрит. През 1844 г. в Лайпциг публикува превода на средновековния сборник с поучителни приказки Хитопадеша. През 1847 г. е нает от Източноиндийската компания да редактира изданието на Ригведа и така на бял свят се появяват шест тома с превод и коментари на култовия ведически текст. Началото и последвалото бурно развитие на науката компаративистика обикновено се свързва и с неговите христоматийни думи: „Ако ме попитат кое смятам за най-крупно откритие на XIX в. в изучаването на древната история на човечеството, бих привел само простото етимологично съответствие санскритското Dyaus Pitar = гръцкото Zews Pater = латинското Jupiter“. Автор е на История на древната санскритска литература, Въведение в науката за религията, За познаването на митологията. Преводът му на поемата Мегхадутта (Облакът-вестоносец) на Калидаса е сочен за образец на изящната словесност.

Публикуваният тук текст е първата от цикъл от шест лекции (На какво ни учи Индия?, Спецификата на хинду, Общочовешкият интерес към литературата на санскрит, Изключителен феномен ли е ведическата култура?, Религия във Ведите, Ведически божества, Веда и веданта), които Макс Мюлер е поканен да изнесе пред кандидатстващите за чиновнически пост в Индийската гражданска служба, на които предстои серия от изпити пред специална комисия от Кембридж, с цел въвеждането им в познанието за Индия.

 

НА КАКВО НИ УЧИ ИНДИЯ?

Лекция 1

Когато получих покана от Комисията за исторически изследвания в Кембридж да изнеса курс лекции, предназначени за кандидат-чиновници в Индийската гражданска служба, известно време се колебах, поради сериозно съмнение, дали в рамките на няколко публични беседи бих могъл да им дам нещо истински полезно за преодоляване на предстоящите им изпити.1 Да улесним младежите при полагането на изпитите изглежда днес се е превърнало в основна, ако не и в единствена част от мисията на Университетите; да вземат изпитите си и да ги вземат успешно е главното за онези, които кандидатстват за място в Индийската гражданска служба и то важи в много по-голяма степен за тях, отколкото за която и да било студентска група.

Макар да се съмнявах, че присъствието на няколко мои публични лекции, които бях готов да изнеса, би било от голяма полза за кандидат, който все още не е преминал пълен курс на подготовка за явяване на жестокото изпитание на трите лондонски изпита, ала от друга страна аз не можех да си затворя очите за факта, че в края на краищата Университетите изобщо не са трамплин към някакъв си изпит, а че съществува нещо друго, на което Университетите могат и са длъжни да учат – нещо повече, имам усещането, че за това тъкмо са били създадени – нещо, което едва ли би имало пазарна стойност пред лицето на Изпитната комисия, но което има непреходна стойност за целия наш живот; нещото което е истинският смисъл на работата ни, дори повече, страстта в работата ни, и дори от това повече – което е истинското удовлетворение и удоволствие от работата ни. Ако един Университет е способен да учи на това, ако успее да имплантира зародиша на тази идея в умовете на младежите, които идват тук да се учат и да се подготвят за житейските битки, и, което е още по-трудно – за сблъсъка с монотонното житейско ежедневие, тогава, убеден съм, Университетът ще е направил повече и ще е удостоил учениците си с далеч по-дълготрайна привилегия от тази да си вземат и най-сложните изпити, да заемат най-високото стъпало като отлични випускници от Кембридж или да станат част от елита.

За жалост, видът работа, който се изисква днес, за да се взима изпит след изпит, процесът на зазубряне и затлачване с факти, доведени днес до крайна степен на съвършенство, често пъти има точно обратния ефект и вместо да възбуди апетит за творчество е в състояние да предизвика безразличие, дори нещо като гадене от интелектуалния труд, което да те държи цял живот.

Рискът това да се случи едва ли е по-голям където и да било другаде, отколкото сред кандидатите за място в Индийската гражданска служба. След като първите изпити за допускане до място в Индийската гражданска служба са вече зад гърба им, което е доказателство за това, че търсените ползи от либералното образование са налице, че са получили най-общи познания по старогръцки и латински език и литература, история и математика, които осигуряват нашите държавни училища, че са изградили безспорно най-добрата и стабилна основа за всякакви извънредни и професионални занимания в досегашния живот, изведнъж тези същите хора се оказват напълно откъснати от предишните си дейности и старите си приятели, принудени са да се захванат с нови теми, които на мнозина се струват необичайни, чудновати, а защо не и отблъскващи. Чудновати азбуки, чудновати езици, чудновати имена, чудновати литератури и порядки, на които се натъкват и които трябва да бъдат „схванати“, при това, както се казва, не по избор, а по смазваща принуда. Двугодишният курс на обучение е специално подготвен, учебните предмети са фиксирани, заглавията препоръчани, изпитите подредени и кандидатът няма никакво време да се озърта наляво-надясно, ако желае да си подсигури прилично и по възможност без инциденти преодоляване на всяко следващо препятствие.

Знам много добре, че нищо от това не може да се избегне. Не говоря против изпитната система като цяло, стига изпитите да се провеждат смислено; нещо повече, самият аз като изпитващ с опит смея да твърдя, че обемът от знания тип „конфекция“, който се произвежда по време на изпитите, според мен е смайващо огромен. Но докато отговорите са само на хартия, сред върволица от дати, списъци с имена на кралски особи и битки, неправилни глаголи, статистически таблици и какво ли още не, не е ли по-скоро рядкост да очакваме, че предстоящата за вършене работа „е легнала“ на сърцето на кандидата? Получените писмени работи са наистина впечатляващо изобилни и обемисти, но в тях почти никога не се съдържа и искрица собствена мисъл, дори не и умна грешка. Това са работи, направени по принуда или, да бъдем точни – по силата на чувство за служебен дълг, ала много рядко, да не кажем никога, биват те плод на усилие от любов.

И защо нещата трябва да стоят по този начин? Защо изучаването на гръцки и латински – поезия, философия, закони и изкуство на Гърция и Италия – да ни се струва уместно и дори да буди известен възторг и да внушава респект, а на изучаването на санскрит, на древната поезия, философия, закони и изкуство на Индия да се гледа в най-добрия случай като на нещо куриозно, и то да бъде смятано от повечето хора за безполезно, досадно, дори лишено от смисъл?

Макар да звучи странно, подобно отношение е налице в Англия далеч повече отвсякъде другаде. Във Франция, Италия, Германия, дори в Дания, Швеция и Русия витае някаква магия около името Индия. Една от най-красивите поеми на немски език е Die Weisheit des Brahmanen, или Мъдростта на Брахмана от Рюкерт2 – по моему по-богата на идеи и по-съвършена като форма от Гьотевия West-oеstlicher Divan3. Германският учен, който се занимава с изучаване на санскрит, се възприема като посветен в дълбоката и потайна мистерия на древната мъдрост, а човек, който е пътувал до Индия и е открил дори само Калкута, Бомбай или Мадрас, събира слушателска публика като втори Марко Поло. Студент по санскрит в Англия е смятан за досадник, а ако пенсиониран от Индия колониален чиновник започне да разказва за чудесиите на Елефанта4 или Кулите на мълчанието5 рискува бързо изтичане на слушатели.

Малцина са учените ориенталисти в Англия, чиито трудове се четат и чиито имена дори се споменават – макар и хора с необичаен талант, които така или иначе биха попаднали сред великите знаменитости на страната си, имали малшанс, за зла беда посветили цялата си енергия на индийската литература – и ето ги двамата: сър Уилям Джонс6 и Томас Колбрук7, „едни от най-просветените синове на човечеството“, по думите на доктор Джонсън8. Имената на други обаче, които също са свършили нелоша работа за времето си, хора като Балантайн, Бюканан, Кери, Крофърд, Дейвис, Елиът, Елис, Хютън, Лайден, Макензи, Марсден, Мюър, Принсип, Ренел, Търнър, Юпхам, Уолич, Уорън, Уилкинс, Уилсън и много други, едва ли се знаят извън тесния кръг на учените ориенталисти, а в Англия трудовете им са недостъпни дори в библиотеки, които претендират за представителност и пълнота по отношение на всички клонове на науката и знанието.

Колкото пъти съм съветвал младежи, които кандидатстват за пост в Индийската гражданска служба, да се посветят преди всичко на изучаване на санскрит, чувал съм следното: „Че защо трябва да учим санскрит? Има преводи и на Шакунтала9, и на Ману10 и на Хитопадеша11, а какво друго има тази литература, което си струва да се чете? Калидаса може да е много симпатичен, законите на Ману да са прелюбопитни, а басните на Хитопадеша твърде засукани; но не бихте могъл да сравнявате санскритската със старогръцката литература, или пък да ни препоръчвате да преписваме и редактираме санскритски текстове, от които или няма да научим нищо, което вече не знаем, или ще научим нещо, което изобщо не ни и трябва да знаем“.

Подобно схващане ми се струва напълно погрешно и тревожно, затова основна цел на моите лекции ще бъде да го опровергая или поне да го смекча, доколкото това е възможно. Няма да се опитвам да доказвам, че санскритската литература е толкова добра, колкото и гръцката класика. Защо винаги трябва да сравняваме? Изучаването на гръцката класика си поставя свои цели, изучаването на санскритската литература си поставя свои цели, но онова, в което лично аз съм убеден и ще се опитам да убедя и вас, е, че санскритската литература, само в случай че се изучава от сърце и душа, носи много ползи на човека, съдържа много уроци, на каквито дори гръцката не може да ни научи, а това е нещо, с което си струва да се заеме през свободното време, а и не само през свободното, всеки колониален чиновник в Индия; със сигурност е най-добрият начин за един младеж, комуто предстои да прекара от пет до двайсет години от живота си в Индия, да се чувства като индиец сред индийци, като колега сред колеги, а не като чужденец сред чужденци. Ще бъде затрупан с изобилие от полезни и интригуващи занимания, ако, разбира се, си обича работата; такива занимания не могат да се открият нито в Италия, нито в Гърция, нито дори сред египетските пирамиди или дворците на Вавилон.

Едва ли се досещате защо избрах за наслов на моя курс от лекции заглавието „На какво ни учи Индия?“. Истина е, че има немалко неща, на които и Индия може да се научи от нас; ала има други неща, в известен смисъл много важни неща, които пък ние самите можем да научим от Индия.

Ако трябваше да преровя света и да открия коя е страната, най-щедро надарена с цялото богатство, енергия и природна красота – в някои части като самия рай на земята – аз бих посочил Индия. Ако ме попитат под чие небе човешкият ум е развил в най-голяма пълнота най-съвършените си качества, най-проникновено е размишлявал над величавите проблеми на битието, намерил е разрешение на някои от тях, над които си заслужава да се замислят дори познавачите на Платон и Кант – аз бих посочил Индия. А ако си задам въпроса коя е литературата, от която ние европейците, възпитавани изключително в идеите на гърците и римляните, а и на една семитска раса, евреите, можем да намерим коректива, който ни е така важен и нужен, за да подобрим вътрешния си мир, да го направим по-богат, по-пълен и в крайна сметка по-истински човечен, да живеем не само докато сме живи, а да имаме преобразен и безкраен живот – аз отново бих посочил Индия.

Сигурен съм, че казаното ви изненадва. Сигурен съм, че най-изненадани са тъкмо онези, които са изкарали не една и две години на активен живот и дейност в Калкута, Бомбай или Мадрас, тъкмо те са най-потресени само при мисълта, че човечността, с която са се сблъсквали там, било на улицата или на базара12, било в съдебните зали, или сред така нареченото местно население, би могла да научи нас на каквото и да било.

Нека, прочее, веднага да обясня на моите приятели, които сигурно са живели в Индия години наред, било като колониални чиновници или военни, като мисионери или търговци и които би трябвало да знаят много повече за страната от някого, който не е стъпвал в земята Аряварта13, че ние с тях говорим за две различни Индии. Аз си мисля основно за Индия, каквато е била преди хиляда, две хиляди или дори три хиляди години, те си мислят за Индия, каквато е днес. А също така, когато мислят за Индия, каквато е днес, те си спомнят за Индия от Калкута, Бомбай или Мадрас, за Индия от градовете. Аз търся да видя Индия сред хората от малките селища, истинската Индия на индийците.

Онова, което бих искал да ви представя, имам предвид главно на кандидатите за чиновници в Индийската гражданска служба, е, че Индия отпреди хиляда, две хиляди или дори три хиляди години, а също и Индия днес, ако само сте наясно къде да я потърсите, тази Индия е пълна с проблеми, разрешаването на които засяга всички ни, дори нас – европейците от деветнайсети век.

Ако сте развили някакви специални вкусове тук в Англия, ще имате изобилие от начини да ги задоволите и в Индия; ако някой е свикнал да проявява интерес към глобалнте проблеми, които занимават най-великите умове на мислители и автори у нас, да не се плаши, че в Индия ще бъде осъден на интелектуално заточение.

Ако се интересувате от геология, там ще намерите работа от Хималаите до Цейлон.

Ако сте запален по ботаниката, там флората ще стигне за цял отбор от Хукъри14.

Ако сте зоолог, помислете си за Хекел15, който в момента снове из индийските гори или хвърля мрежи из индийските морета, и за когото престоят в Индия е сбъднатата мечта на живота.

Ако ви вълнува етнологията, то Индия е един жив музей на етноси и народи.

Ако сте любител на археологията, ако сте присъствали при разкриването на гробна могила в Англия, ако познавате удоволствието да намерите човешка фибула, нож или парче от кремък сред купчина от боклуци, ако четете само „Годишните отчети на генерал Кънингхам16 за проучването на Индия“, то вие няма да имате търпение да грабнете лопатата и да разкопаете някоя древна вихара17 или пък университет, строени от будистките владетели на Индия.

Ако някога сте се забавлявали да колекционирате монети, знайте, че земята на Индия е гъмжило от монети – персийски, карийски, тракийски, партийски, гръцки, македонски, скитски, римски, мюсюлмански. По времето на Уорън Хейстингс18 като генерал губернатор на брега на една река в провинция Бенарес беше намерено глинено гърне с 172 златни дарика19. Уорън Хейстингс решил, че ще направи възможно най-щедрия подарък на своите началници и понеже имал властта да го направи, изпратил всичките монети за подарък на членовете на Директорския съвет20. Все едно били изпратени за претопяване. Във всеки случай, когато Уорън Хейстингс се завърнал в Англия, от тях вече нямало и следа. От вас зависи да не допуснете възраждането на подобен род вандализъм.

Изучаването на митологията придоби съвършено нови измерения на първо място благодарение на светлината, която се хвърли от древните ведически митове на Индия. Макар основите на същинската наука за митовете вече да са поставени, разработването на нейните конкретни детайли тепърва предстои и няма по-добро място това да се случи от Индия.

Дори изучаването на басни заживя нов живот благодарение на Индия, тъй като вече се проследяват най-разнообразни миграции – и като време, и като пътища на придвижване в посока от изток на запад. Днес ни е известно, че будизмът е главният източник на нашите легенди и притчи. Но и тук много проблеми все още очакват своето решение. Замислете се например за алюзията с баснята за магарето в лъвска кожа, която откриваме в платоновия „Кратил“21. Дали това е било заимствано от Изтока? Или да вземем баснята за невестулката, която била превърната от Афродита в жена, която пък веднъж, като зърнала мишка, не могла да се въздържи и скочила отгоре ѝ. Това също много прилича на една санскритска басня, но как е могла да стигне до Гърция толкова рано, че да успее да се появи ок. 400 години преди Христа в една от комедиите на Стратис22. И тук също има още много работа за вършене.

Бихме могли да се върнем още по-назад в древността и отново ще се натъкнем на странни съвпадения между легендите на Индия и легендите на Запада, при това без все още да сме в състояние да кажем как са се придвижвали – дали от изток на запад или от запад на изток. Установено извън всякакво съмнение е, че по времето на цар Соломон23 е съществувал канал за съобщение между Индия, Сирия и Палестина. За твърдението според мен допринасят и регистрираните в Библията санскритски думи: названия на износни стоки от Офир24 - слонова кост, човекоподобни маймуни, пауни и сандалово дърво - каквито, взети накуп, не биха могли да произхождат от другаде освен от Индия. Едва ли има причина, поради която търговските отношения между Индия, Персийския залив, Червено море и Средиземноморието някога да са прекъсвали драматично, дори не и по времето, когато се е пишела Книгата на царете25.

Вероятно си спомняте присъдата на Соломон, която открай време е била сочена за образец на велика законодателна мъдрост сред евреите. Трябва да призная, че без да имам мислене на законотворец, винаги са ме побивали тръпки при прочитане на соломоновата присъда: „Разрежете на две тялото на детето и дайте по една половина на всяка от жените!“26.

Нека сега ви разкажа същата история, ала разказана от будистите, чийто свещен канон е изпълнен с легенди и притчи. В Канджур27, който е тибетският превод на будистката Трипитака28, четем за две жени, всяка от които претендирала, че е майка на едно дете. След като се наслушал на караницата помежду им, царят решил, че няма как да отсъди коя е истинската майка. Висакха, както се казвал царят, пристъпил напред и рекъл: „Няма какво повече да разпитваме тези жени. Нека всяка от тях хване детето и да го разкъсат наполовина, че да има и за двете!“. Двете жени се спуснали към детето, сграбчили го и започнали ожесточено да го теглят, а то естествено се разплакало от силната болка. Тогава едната от тях го пуснала, защото не можела да понесе детето ѝ да плаче. Така спорът бил решен. Царят върнал детето на истинската му майка, а другата заповядал да набият с тояга. На мен тази ми се струва, ако не по-примитивната, то със сигурност по-естествената от двете истории – тя показва по-дълбоко разбиране за същността на човешката природа, а и по-голяма мъдрост от тази на мъдреца Соломон.

Мнозина от вас вероятно са учили не само езици, но и науката за езика, а дали може да се намери друга страна, в която едни от най-важните проблеми на тази наука – да вземем само появата и отмирането на диалекти, или възможното смесване на езици, и не само от гледна точка на думите в речника, но и на граматични елементи – могат да се изследват по-успешно, отколкото сред арийските, дравидските и езиците мунда на населението на Индия, претърпели контакт с най-различни нашественици и завоеватели – с гърците, кушаните, арабите, персите, моголите, а накрая и с англичаните.

Ако ли пък сте студент по право, историята на законодателството, която ще откриете и ще изследвате в Индия, е много различна от всичко познато от Гърция и Рим, или от Германия, но предлагаща изобилие от хипотези за студента по сравнително право както с различията, така и с приликите си. Ежегодно на бял свят излизат нови материали, като например, т.нар. Дхарма или Самаячарика Сутра, които предоставят изобилни сведения за метричните книги-закони, каквито са Законите на Ману. Онова, което навремето е наричано „Кодекс на законите на Ману“ и твърде безотговорно отнасяно към 1200 или най-малко 500 години пр. Хр., днес по-скоро условно се отася към може би IV век, и нито се нарича Кодекс, нито Кодекс на закони, а още по-малко – Кодекс на законите на Ману.

Ако сте склонен да оценявате стойността на последните изследвания във връзка с произхода и миналото на законите, а именно – зараждането и укрепването на най-елементарните държавно-политически общности, и смятате, че досега никъде не сте имали по-добра възможност за тях отколкото тук, в Кембридж, в съществуващите и днес в Индия селски общини пред вас ще се открие необятно поле за наблюдение, а съвестните ви усилия ще бъдат щедро възнаградени.

А сега да вземем онова, на което в крайна сметка, независимо дали приемаме или отричаме, държим най-много в този живот в сравнение с всичко останало; онова, на което всъщност повече държат не онези, които го признават, а онези, които го отричат; онова, което поддържа, пропива и направлява всички наши мисли, мечти и надежди; онова, без което не би я имало нито селската община, нито империята, нито обичаят, нито законът, нито доброто или злото; онова, което заедно с езика строго очертава специфичната и ненарушима граница между човека и животното; което само по себе си е направило живота възможен и поносим, и което е най-дълбокият, макар и често пъти скрит извор на човешкия живот, но и основа за живота на цялата общност; историята на всички истории и загадката на всички загадки – да вземем религията. Та къде бихте могли да изследвате нейния произход, естественото ѝ развитие и неизбежния ѝ упадък по-добре, отколкото в Индия – дома на брахманизма29, рожденото място на будизма, убежището на зороастризма, и до днес раждащата нови и нови суеверия, а в бъдеще – може би прероденото дете на чистата вяра, ала задължително пречистено от мръсотията, трупана цели деветнайсет столетия?

Навсякъде в Индия ще се озовавате на границата между необятно минало и необятно бъдеще, отрупани с възможности, каквито Старият свят никога не би могъл да ви предложи. Вземете всеки парлив въпрос на деня – масовото образование, висшето образование, парламентарното представителство, създаването на закони, финансите, емиграцията, борбата с бедността, ако има дори едно нещо, което искате да научите или да опитате, или едно нещо, което да наблюдавате и да разберете, Индия е научната лаборатория, каквато няма да откриете никъде другаде. Същият този санскрит, изучаването на който в началото може да ви се стори толкова досадно и толкова безполезно, особено ако продължите да се занимавате, което можете да сторите по блестящ начин само тук, в Кембридж, ще разгърне пред вас огромни литературни пластове, все още непознати и неразработени, ще ви позволи да надникнете в такива дълбини на мисълта, за каквито досега не сте и подозирали, богати на уроци и поуки, които предизвикват искрена и най-дълбока симпатия в сърцето на всеки човек.

В Индия ще намерите предостатъчно занимания за свободното си време, ако, разбира се, ви остане свободно време.

Индия не е, както вероятно си представяте, някоя далечна, много различна и отгоре на всичкото загадъчна страна. За в бъдеще Индия ще принадлежи на Европа, тя има своето място в индоевропейския свят, тя има своето място в нашата собствена история, както и в онова, което наричаме живата история, или историята на човешкия дух.

Както знаете, едни от най-светлите умове и най-благородни гении на нашето време се посветиха на изучаването на развитието на външния материален свят, на възникването на земята, на появата на първите живи клетки, на техните комбинации и разновидности, довели до зараждането на органичния свят, както и на постъпателната еволюция от най-нисшето до най-висшето стъпало. А нима не съществува и вътрешен, или духовен свят, чието историческо развитие също следва да бъде изучено – от първата поява на предикативни и посочващи основи, през техните комбинации и разновидности, довели до началото на рационалното мислене и на неговата постъпателна еволюция от най-нисшето до най-висшето стъпало?

В това изучаване на историята на човешкото мислене, в това изучаване на самите себе си, на нашата истинска същност, с Индия по нищо не може да се мери която и да било друга страна. Която и област на човешкото мислене да изберете за своето специално проучване – дали език, дали религия или митология, дали философия или обичайно право, примитивно изкуство или примитивна наука, за всичко това трябва да отидете до Индия, независимо дали ви харесва или не, тъй като едни от най-ценните и информативни материали в историята на човечеството са запазени само в Индия и никъде другаде.

И докато се опитвам да обясня на онези, които скоро съдбовният жребий ще отведе в Индия, да им обясня истинското място, което тази необичайна страна заема или заслужава да заеме в световната история, може би междувременно ще успея да възбудя симпатиите и на други членове на този Университет, като им покажа колко несъвършено би могло да остане нашето познание за историята на вселената, нашето проникновено познание за развитието на човешкия интелект, ако ограничим хоризонта си до историята на гърците и римляните, на саксонците и келтите, на мъглявия фон на Палестина, Египет и Вавилон, и ако не обърнем поглед към нашите най-близки духовни роднини – индийските арии – ваятелите на най-прекрасния език санскрит, зидарите на общата сграда на фундаменталното мислене, отците на най-вродената сред родените религии, творците на най-прозрачната сред митологиите, създателите на най-проникновената философия, и ковачите на най-прецизните закони.

Много неща ни се струват жизненоважни за либералното образование, ала има цели глави от историята, които преподаваме в училищата и университетите, които не могат да стъпят на малкия пръст дори на една глава от историята на Индия, при условие, че тя бъде правилно разбрана и свободно интерпретирана.

В наше време, когато обучението по история заплашва да се превърне в някакъв почти невъзможен абсурд – при огромното количество от подробни факти, които историците събират в архивите, а след това ни заливат с тях от монографиите си – ми се струва повече от всякога, че дългът на истинския историк е да открие верния баланс между нещата, да подреди своя труд според най-строгите правила на художествената перспектива и да не ни навира в очите работи, които ние, от позицията на собственото си придвижване по историческата сцена на света, бихме игнорирали на мига. Силата е в това да откриеш истински важното, онова, което отличава истинския историк от обикновения хроникьор, на когото всичко се вижда важно, особено, ако се е случило лично да го открие. Мисля, че Фридрих Велики30 беше владетелят, който въздишал по отсъствието на качествен историк на неговото царуване, непрекъснато и горчиво мрънкал, че всички, които били писали за историята на Прусия, всички до един били пропуснали да опишат копчетата на униформата му. Сигурно тъкмо такива томове с исторически съчинения е имал предвид Карлайл31, когато казва, че с мъка ги е преминал всичките, но че няма сила, която да го накара да спомене имената на авторите или дори заглавията им пред бъдните поколения. Да не говорим колко много неща могат да се намерят из съчиненията на самия Карлайл, които спокойно могат да се предадат на забвение!

Защо искаме да познаваме историята? Защо историята заема толкова съществена част от нашето либерално образование? Просто защото всеки поотделно всички заедно би следвало да сме наясно как и защо сме такива, каквито сме, за да не се налага всяко следващо поколение да започва от едно и също място, да копае на същата нива, а да може да се придвижва напред към по-високи цели и с по-благородни стремежи, като се възползва максимално от опита на тези преди него. Както едно подрастващо дете пита баща си или дядо си кой е построил къщата, в която живеят, или кой е разчистил полето, от което добиват храната си, така и ние питаме историците откъде сме дошли и как сме придобили всичко онова, което днес наричаме свое. Освен това историята може да ни разкаже много полезни и забавни неща, истории и клюки, каквито едно хлапе би искало да подслуша от майка си или баба си; онова обаче, на което историята е призвана да ни научи преди всичко и най-вече, е какво е миналото ни, кои са предците ни, какво е потеклото ни.

Наши основни духовни предци са безспорно евреите, гърците, римляните и саксонците и ние тук, в Европа, не бихме нарекли някого образован или просветен, ако не знае или игнорира онова, което дължи на своите интелектуални предци от Палестина, Гърция, Рим или Германия. Цялата минала история би била едно черно петно, ако не знае какво са сторили всички преди него, а и той вероятно едва ли ще си направи труда да остави дори нещо дребно на идващите след него. Животът му ще бъде като пясъчна верига, а би следвало да бъде нещо като електрическа верига, която да накара сърцата ни да затрептят и завибрират в унисон както с най-древните мисли от миналото, така и с най-необозримите надежди за бъдещето.

Да започнем с религията. Никой не би разбрал дори как исторически е била възможна появата на християнството, ако не знае някои неща на еврейския народ, сдържащи се върху страниците на Стария завет. А за да може да се оцени истинската връзка на евреите с останалата част на древния свят, да се разбере кои идеи са били оригинално техни и кои са споделяли с останалите членове на семитската раса, или пък какъв морален и религиозен импулс са получили в резултат на историческите си контакти с други народи от древността, ние задължително трябва да имаме предвид и да знаем историята на Вавилон, Асирия, Финикия и Персия. Може да ни се струват далечни страни и предадени на забвение народи, на мнозина може да им се прииска да заявят, „Нека мъртвите да си погребат мъртвите, какво са тия мумии за нас?“. Да обаче, тъкмо в това се състои удивителната последователност и непрекъснатост на историята – дори сега, тук пред това събрание, аз мога начаса да ви демонстрирам неща, които ние с вас дължим на Вавилон или асирийския Ниневия32, на Египет, Финикия или Персия.

Всеки, който носи часовник, го дължи на вавилонците, които разделили часа на 60 минути. Може и да е най-лошото деление на света, но тъкмо такова то достигнало до нас от гърците и римляните, до които пък дошло от Вавилон. Подразделянето на 60 равни части е типично за вавилонците. Хипарк33 го усвоил от тях през 150 г. пр.Хр., а през 150 г. Птоломей34 го направил още по-широко достояние и дори французите, които дотогава разделяли всичко на по десет, се впечатлили от циферблата на нашите часовници и го оставили завинаги разграфен на неговите 60 вавилонски минути.

Всеки, който умее да пише, използва азбуката на римляните и гърците; гърците пък взели буквите си от финикийците, а финикийците се научили да пишат от египтяните. Склонен съм да приема, че това е една твърде несъвършена азбука, както би ви казал всеки студент по фонетика, ала добра или лоша, такава, каквато е, ние я дължим на древните финикийци и египтяни, като във всяка буква сме в състояние да проследим вградена мумията на някой древен египетски йероглиф.

А какво дължим на персите? Не изглежда много, защото те не били кой знае колко изобретателна нация, а всичко, което знаели, пък били научили от своите съседи – вавилонците и асирийците. Дължим им нещо все пак. На първо място, дължим им огромна признателност за това, че са се оставили да бъдат победени от гърците; защото, помислете си какъв би бил светът, ако при Маратон35 бяха победили не гърците, а персите и бяха поробили, разбирай унищожили, гения на древна Гърция. Във всеки случай това може да се окачестви като неволен принос към последващия прогрес на човечеството и аз го споменавам, само за да покажа как буквално на косъм не само гърците и римляните, но и саксонците и англо-саксонците са се разминали с риска да станат парси, или огнепоклонници.

Бих могъл да спомена и един напълно осъзнат и доброволен подарък, който сме получили от Персия, и това е съотношението на среброто към златото в нашите двуметални монети. Това съотношение със сигурност първо е било установено във Вавилон, но придобива истинска практическа и историческа стойност в Персийската империя, откъдето се разпространява до гръцките колонии в Азия, а оттам и в Европа, където с незначителни отклонения е запазено и до днес.

Един талант започнал да се дели на шейсет мина, а мина – на шейсет шекела36. Тук отново се сблъскваме с шестдесетичната система на вавилонците, една система, която според мен дължи своя произход и популярност на факта, че числото 60 се дели до цяло число на най-голям брой делители. Шекел в гръцкия вече е статер, а атинският златен статер, както и персийският златен статер, още във времената на Крез, Дарий и Александър, се е равнявал на една шейсета част от една мина злато, следователно, не се е различавал много от нашата златна лира. Съотношението сребро : злато е било равно на 13, т.е. 13 към 1; и ако теглото на сребърния шекел също е било изчислявано по 13, подобна монета би съответствала почти напълно на нашия гулден. Половин сребърен шекел се наричал драхма, която следователно е автентичният предшественик на нашия шилинг.

Бихте могли да възразите, че всеки опит да се фиксира относителната стойност на среброто и златото е, а и винаги е било, огромна грешка. При все това тя показва колко малко се различават нещата по света, показва, че за добро или лошо, ние сме това, което сме и не просто ей-така, а благодарение на волския труд и бъхтане на онези преди нас – наши истински духовни предци, независимо от цвета на кожата, кръвната група или извивките на черепа им.

И ако твърдението, че никой не е в състояние да проумее религията и да оцени нейния цялостен смисъл без да познава произхода ѝ и етапите на развитие, без да знае поне частица от онова, което разкриват за нас клинописните надписи от Месопотамия, йероглифните и йератическите 37 текстове от Египет, както и историческите паметници от Финикия и Персия, то е точно толкова вярно и по отношение на всички останали елементи, които изграждат постройката на нашия интелектуален мир. Ако по религия сме евреи или семити, то по философия ние сме гърци, по държава и политика сме римляни, саксонци по нравственост; познаването на историята на гърците, римляните и саксонците, или на преливането на цивилизация от Гърция към Рим, а през Германия – и към нашите с вас острови, изгражда следователно най-съществената част от т.нар. либерално, сиреч – историческо и заредено със смисъл образование.

Някой сигурно ще каже – хайде стига вече! Добре е на всяка цена да знаем всичко, което трябва да се знае за нашите истински духовни предци от най-великите царства на миналото, нека сме признателни за наследството на египтяни, вавилонци, финикийци, евреи, гърци, римляни и саксонци. Но защо да забъркваме и Индия? Защо да добавяме още товар към онзи, който всеки от нас така или иначе е длъжен да изнесе, преди да се нарече високообразован? Какво сме наследили ние от тъмнокожите заселници по бреговете на Инд и Ганг, че да ни се налага да прибавяме и техните царствени имена, дати и деяния към архивите на вече претъпканата си памет?

Отчасти намирам подобно оплакване за справедливо. Древните заселници на Индия не са ни духовните предци, поне не по същия директен начин като евреите, гърците, римляните и саксонците; те обаче са представители на родствен, макар и не по права линия, клон от семейството, към което се числим по език, а значи и по мисъл, а тяхната историческа памет е фиксирана далеч по-рано преди всички познати ни исторически записи, запазена е в толкова безукорни и четивни документи, от които можем да се поучим, както отникъде другаде, както и да запълним липсващите връзки в собственото си духовно наследство, далеч по-важни според мен дори от онази прословута липсваща връзка между маймуната и човека (без която, впрочем, можем спокойно да минем).

Аз дори не говоря за литературата на Индия, каквато я познаваме, а за нещо много по-древно – за езика на Индия, за санскрит. Едва ли има някой, който все още да допуска, че санскрит е общият източник на гръцкия, латинския и англо-саксонския. Така се твърдеше, но отдавна вече се приема, че санскрит е само родствен, макар и не по права линия, клон от стъблото на същото дърво, от което изникват гръцкият, латинският и англо-саксонският, и не само те, но тевтонският38, всички келтски, всички славянски, а също – езиците на Персия и Армения.

На какво основание тогава санскрит претендира за нашето внимание, за свръхзначима стойност в очите на историците?

На първо място, заради своята древност – известен е далеч преди гръцкия. По-важното обаче е, че чисто хронологичната древност е запазена и отразена в състоянието, в което този арийски език е достигнал до нас. От векове в света се знае за гръцкия и латинския, както и че между тях съществува известно сходство. Но никой не се наемаше да го обясни. Ту понякога латинският предлагаше ключ за образуването на една или друга гръцка дума, ту пък гръцкият сякаш издаваше забулена тайна относно произхода на някоя латинска. После, когато започнаха да се изучават древните тевтонски езици като готския и англо-саксонския, както и древните келтски и славянски езици, у всички тях поотделно анализиращият неминуемо се натъкваше на сходни, като че ли „еднофамилни“, езикови черти. Но откъде и как произлизаше това сходство, откъде и как произлизаха шокиращите разлики между тях, което всъщност беше далеч по-трудно за обяснение, си остана загадка и подхрани редица и най-необосновани теории, повечето от които, както знаете, лишени от всякаква научна аргументация. В мига, в който обаче помежду им се вмъкна и санскрит, тутакси се появи светлина и ентусиазъм, а също и взаимно припознаване. Те вече не си бяха чужди и всеки доброволно си зае точното място. Езикът санскрит се оказа тяхната най-дълголетна „посестрима“, която беше в състояние да разкаже много неща, окончателно изтрити от паметта на останалите членове на семейството. Безспорно, всеки един от другите езици си имаше своята лична история, която да разказва; но във всички тях липсваше главата за формирането на човешкото мислене, която е далеч по-важна от всяка друга – собствено еврейската, гръцката, латинската или саксонската.

Пътят, по който тази най-древна глава от историята беше възстановена, е много прост. Да вземем думите, които се срещат в еднаква форма и с еднакво значение в <езици от> всичките седем клона на арийското семейство39 – в тях се открива най-автентичният и достоверен начин, по който да разчитаме мислите на нашите собствени предци, преди те да се превърнат в хинду или персийци, в гърци или римляни, в келти, тевтонци или славяни. Сигурно е, че отделни древни прасмисли са били изгубени в някои от тези седем клона на арийското семейство, но дори и така да е – да се откриват в шест, пет, четири, три или дори само в два от тези първоначални клонове, вероятността, че тези лексеми са съществували преди голямото арийско разделение остава, освен ако не се докаже по-късен исторически контакт между тези езици.

Ако откриваме agni/агни със значение огън в санскрит, и ignis/игнис със значение огън в латинския, дори никъде другаде да няма и следа от същата тази дума за огън, със сигурност можем да заключим, че неразделените арии са познавали огъня. Ала защо? Затова защото не разполагаме с данни за по-късен досег в сравнение с останалите арийски езици на латинския със санскрит, нито пък че латинският е могъл да заеме тази дума от санскрит след времето, когато тези езици вече са били обособени. Затова пък имаме литовската дума ugnis/угнис, шотландската дума ingle/ингъл, което показва, че славянските и вероятно тевтонските езици също са познавали тази дума за огън, макар с течение на времето да са я заменили с други. Думите, както всичко останало, умират, но понякога е трудно да се отговори защо върху една почва оцеляват, а на друга избледняват и загиват. Какво се е случило с игнис например във всички романски езици? Думата е избледняла и загинала, вероятно поради загуба на крайната неударена сричка, което я прави неудобна за произнасяне; на нейно място в латинския се появява думата focus/фокус, която означавала огнище, каменна плоча под огнището, олтар, светилище.

Нека предположим, че ни е любопитно да разберем дали ариите са познавали мишката преди голямото си разделение: за целта ще трябва да направим справка в големите речници на арийския и ще открием mush в санскрит, mūs в гръцкия, mus в латинския, мишь в старославянския, в старо-високонемския mus, което ни позволява да заявим, че още в прадалечни времена, чието дълголетие сме склонни да измерваме с помощта на индийската, а не на собствената си хронология, ариите са познавали мишката, измислили са дума, с която да я назоват, признали са я и са я изолирали в отделен зоологичен вид, за да не бъде смесвана с други животни и насекоми.

Ако решим да попитаме дали пък в същите тези прадалечни времена са познавали вечния враг на мишката – котката, уверено и категорично можем да заявим – не, не са. На санскрит котката се нарича marjara и vidala. Обикновено даваните със значение котка думи в гръцкия и латинския, са galee и ailouros, mustella и felis, които бележат не времето на котката, а на невестулката и белката. Истинската дума за котка в гръцкия е била katta, а в латинския catus, като тези две думи са послужили за основа на назоваващите котката лексеми във всички тевтонски, славянски и келтски езици. Самият животински вид, доколкото днес ни е известно, идва в Европа от Египет, където котката е боготворена векове наред, където е и опитомена; ако приемем за вярно, че този „гост“ е пристигнал тук през IV в., тогава не е трудно да обясним липсата на общото му назоваване от страна на ариите към момента на тяхното разделение.

По този начин се възстановява една повече или по-малко завършена картина на равнището на цивилизация, предхождащо арийското разделение – като подреждане на мозайка от каменни парченца; съмнявам се, че при проследяване на историята на човешкото мислене бихме могли да достигнем и разкрием по-дълбок пласт от онзи, който вече е разкрит и осветен от сочещите в една точка лъчи от различните арийски езици.

Но това още не е всичко: от формата, в която протоарийският език беше възстановен от останките му, разпилени из Индия, Гърция, Италия и Германия, несъмнено личи, че дори той е продукт на далеч по-продължителен мисловен процес. Човек обикновено избягва да слага хронологични рамки, особено когато се касае за толкова отдалечени времена. Но ако приемем, че цели 1500 години пр. Хр. санскрит е бил един съвършен книжовен език, напълно различен от гръцкия и латинския, то къде ли, ако се заемем да ги проследим до общия им извор, биха могли да се срещнат тези потоци на санскрит, гръцкия и латинския? И дори да приемем, че се спуснем обратно назад по тези национални потоци до общия им извор, дори тогава този общ език би приличал по-скоро на скала, полирана и изглаждана от приливите и отливите на мисълта в продължение на столетия.

В този език например ние намираме сложната дума asmi, т.е. аз съм, на гръцки esmi. Какво предлагат другите езици, за да изразят толкова проста идея като аз съм? Те могат да изразят аз стоя или аз живея, или аз раста, или аз обръщам, не не са много езиците, които могат да изразят аз съм. На нас ни се струва, че няма нищо по-естествено от спомагателния глагол съм: едва ли ще се открие обаче произведение на изкуството, чието създаване да е отнело повече усилия от малката думичка съм. А всички тези усилия са заровени на дъното на общата протоарийска реч. Всички други се отказали, останало само това, но пък останало завинаги съхранено във всички езици и диалекти от арийското семейство. В as-mi as e основата, а в сложната дума as-mi предикативната основа as/да си се разкрива в mi/аз.40 Няма език, който да произведе едновременно един толкова съдържателно ненатоварен, но и толкова смислово-обобщаващ корен като as/да си. Първоначално коренът as означавал дишам, откъдето пък имаме asuдъх, дух, живот, но също as, уста като латинското оs, oris. След продължителна употреба този корен as, да речем в значение дишам, за първи път трябвало да изгуби всички знаци за своя първоначално материален характер преди да започне да предава безусловно и безрезервно това напълно абстрактно значение за съществуване, битуване, което се отнася към мисловни операции от по-висок ред, нещо от порядъка на понятието за нищото, което довело индийския гений до въвеждането на нулата в аритметиката. Едва ли някой би се наел да каже колко време е отнело превръщането на as/дишам в as/да си? Да подчертаем, че самият корен as/дишам е собствено арийски корен – не семитски, нито турански41. Той притежавал историческа индивидуалност – бил творение на нашите праотци и символизира нишката, която ни свързва в мислите и в думите с онези, които първи се замислили заради нас, с онези, които първи проговорили заради нас, чиито мисли и думи хората още продължават да мислят и да изговарят, макар и хиляди или дори стотици хиляди години по-късно.

Ето това аз наричам история в истинския смисъл на думата, нещото, което наистина си струва да се знае – много повече от дворцовите скандали или касапниците между народите, с които са пълни страниците на нашите учебници по история. Цялата тази работа едва сега започва и ако някой би искал да се труди над тези най-старинни исторически архиви, то той ще се натъква на непрекъснати открития – и още ли има хора да питат каква е ползата от изучаване на санскрит?

Вече свикнахме с всичко, престанахме да се учудваме на онова, което е стъписвало бащите ни и като внезапно земетресение е разбърквало тотално подредените им мисли. Сега още в училище децата научават, че английският е арийски, или индоевропейски език, че принадлежи към тевтонския му клон и че този клон има общ произход с италийския, гръцкия, келтския, славянския, иранския и индийския клонове и че всички те заедно образуват Арийското, или Индоевропейското езиково семейство.

Това, което днес се учи в началното училище, се разкри пред нас като нов духовен хоризонт само преди петдесет години, а последвалото го усещане за най-близко родство ни накара да се почувстваме у дома на места, където по-рано бяхме чужденци. И превърнаха в наши „роднини” милиони хора, които наричахме просто варвари. Да говориш на един и същ език създава много по-силна близост, отколкото да си сукал едно мляко; така и санскрит, древният език на Индия, е всъщност на практика същият език като гръцкия, латинския и англо-саксонския. Това е урок, който нямаше да има откъде да научим, ако не бяхме се захванали да изучаваме езика и литературата на Индия. И дори само на това да ни беше научила Индия, то щеше да е много повече от всичко, на което би ни научил всеки друг език.

Да се види и прочете написаното от различни учени и мислители по времето, когато тази нова ярка светлина за пръв път огрява света, е забавно, но и поучително също така. Те просто нямало как да приемат и да повярват в общия произход на народите на Атина и Рим с т.нар. „негри”, или черньовци от Индия. Учените класици отхвърлиха идеята тотално. Аз самият помня времето, когато като студент в Лайпциг започнах да изучавам санскрит: с какво презрение се посрещаше всеки коментар върху езика или сравнителната граматика от моите учители ˗ имена като Готфрид Херман42, Хаупт43, Вестерман44, Щалбаум45 и др. Не се сещам някой някога да е бил така безпощадно осмиван както проф. Боп46, когато публикува своята Сравнителна граматика на санскрит, персийски, гръцки, латински и готски47. Всички го сочеха с пръст; и ако при сравняването на гръцкия и латинския със санскрит, готски, келтски, славянски и персийски той случайно беше сгрешил едно единствено ударение, крясъците, които идваха от хора, незнаещи нищо друго освен гръцки и латински и вероятно заничащи за ударенията в дебелите си речници, направо нямаха край. Дъгалд Стюарт48 беше готов по-скоро да обяви за фалшификация на лукавите свещенослужители брахмани както самия санскрит, така и цялата литература на санскрит – забележете, литература на повече от три хиляди години и надхвърляща по обем литературите на Гърция и Рим, взети заедно, отколкото да приеме родството между хинду и шотландците.

Помня също още като ученик в Лайпциг (едно много добро училище с преподаватели като Нобе, Форбигер, Функхенел, Палм; училище, чиято гордост беше бившият му ученик Лайбниц49), та спомням си един от моите учители (доктор Клее50), който ни разказваше в един направо жежък следобед, когато беше невъзможно да се занимаваш с нещо сериозно, че в Индия имало език, който бил много сходен с гръцкия и латинския, и не само, но и с немския и руския също. В началото си помислихме, че учителят се шегува, ала когато се запознахме с изписаните върху черната дъска сравнителни таблици на числителните, местоименията и глаголите в санскрит, гръцкия и латинския, ние се изправихме лице в лице с факти, пред които по-скоро трябваше да се поклоним.

Всичките ни представи за Адам и Ева, за райската градина и Вавилонската кула, за Шем, Хам и Яфет51, заедно с Омир, Еней и Вергилий се омешаха и закръжиха шеметно около нас, докато най-сетне не се захванахме с детайлите в опит да построим един нов свят, и да заживеем с едно ново историческо мислене.

Сега би трябвало да схванете защо аз намирам изучаването на Индия за много важна и неотменна част от нашето либерално образование. За част от всяко историческо образование. Възгледите на европейците значително се измениха и разшириха след запознанството ни с Индия; днес ние вече знаем, че сме нещо по-различно от онова, за което се имахме. То е все едно по силата на някакъв катаклизъм американците да забравят своя английски произход и след две или три хиляди години да осъзнаят, че говорят на език и споделят идеи, които могат да бъдат проследени назад във времето до определена дата. Ала които за нашето време изглеждат като паднали от небето, без да е ясно откъде са произлезли и как са стигнали дотук; та какво биха казали американците, ако изведнъж отнякъде им се стоварят английският език и литература от ХVII в. – с обяснение за всичко, което досега е приличало на чудо и с точен отговор на почти всеки възможен въпрос! Много прилича на случилото се с нас след откриването на санскрит. Санскрит добави нова епоха към нашето историческо мислене и възкреси спомени за нашето детство, които изглеждаха безвъзвратно загубени.

Каквито и да сме днес, едно е кристално ясно: преди много хиляди години ние сме представлявали нещо, още непревърнало се в англичанин, саксонец, грък или дори хинду, но съдържащо в себе си зародишите на всички тези персонажи. Странно същество, бихте казали. Да, но при цялата му странност – едно напълно реално същество, един наш праотец, с когото е по-добре да се научим да се гордеем, тъй като то го заслужава повече от всякакви нормани, саксонци, келти и всички останали.

Но това не е всичко, което ни дава изучаването на санскрит и на другите арийски езици. То не само разшири представите ни за човека, научи ни да припознаем и да прегърнем милиони „диваци и варвари“ като членове на своето семейство, но също така то вдъхна живот и дух на древната история на човечеството, каквито дотогава тя никога не беше притежавала.

Много се говори и пише за старините и античните предмети и ако ни попадне гръцка статуя, египетски сфинкс или вавилонски бик, сърцата ни започват да преливат от щастие, започваме да строим музеи, по-грандиозни и от най-помпозните кралски дворци, където да приютяваме съкровищата на миналото. Така и трябва да бъде. Ала давате ли си сметка, че всеки от нас е притежател на колекция от старини, достойна за най-богатия и уникален музей – всичките те по-стари от всякакви статуи, сфинксове и бикове. И къде е тази колекция? Как къде, в нашия език! Когато използвам думите father <баща>, mother <майка>, heart <сърце> или tear <сълза>, one <едно>, two <две>, three <три>, here <тук> и there <там>, сякаш прехвърлям монети, които са били в обръщение преди която и да било гръцка статуя, който и да било вавилонски бик или египетски сфинкс. Така е, всеки от нас си ходи с най-богатия и уникален музей на антики и ако би знаел как да се отнася към тези съкровища, как да ги изчетква и полира, за да бъдат отново лъскави и прозрачни, как да ги подрежда и разчита, те ще му разкажат за чудеса, по-чудесни от онези, съдържащи се във всички йероглифни и клинописни надписи, взети заедно.

Историите, които те ни разказаха, вече започнаха да остаряват. Много от вас са ги чували и преди. Само не им позволявайте да престанат да бъдат чудеса като много други неща, които престанаха да бъдат чудеса, просто защото се случват ежедневно. Да не си помислите, че за вас не е останала работа за вършене? Сигурен съм, че в езика все още могат да се открият още много и много чудеса, за които не сме подозирали. Нещо повече, няма дума, дори и най-обикновената, която да не пасне на мястото си отпреди хиляди години, когато е била изкусно сътворена от най-талантливия творец, човешкия ум, само ако сме наясно как да я разделим на малки парченца от смисъл – и тогава тази проста дума ще започне да ви разказва истории и чудеса, по-загадъчни от Приказките от хиляда и една нощ.

Но нека не се отклонявам от моята основна тема. Всичко, което се опитвам да внуша с тази своя уводна лекция е, че успехите на науката за езика, които никога нямаше да бъдат постигнати без санскрит, очертават основните градивни елементи на онова, което ние наричаме либерално, т.е. историческо образование – образование, което създава условия човек да се ориентира, или както казват французите – да намери своя Изток, своя правилен изток и така да определи и своето истинско място в света; образно казано, да научи името на пристанището, откъдето човек е отплавал, да опознае неговия маршрут, но да знае и крайното пристанище за акостиране.

Ние всички идваме от изток – всичко, което ценим най-много, също идва до нас от изток; чрез пътуване на изток всеки, а не само онзи, който е преминал някакво ориенталистично обучение, би поощрил достиженията на либералното историческо образование и сам би изпитал усещането, че се „завръща у дома“ – в старата къща, пълна със спомени, които само трябва да успее да разчете.

Сега вероятно сте със свити сърца, ала догодина, когато наближите бреговете на Индия, аз пожелавам на всеки един от вас да преживее преживяното от сър Уилям Джонс преди точно сто години – когато след многомесечно плаване от Англия той видял очертаващите се на хоризонта брегове на Индия. По онова време младежите, които били тръгнали за земята на чудесата Индия, не се срамували да мечтаят и да чертаят планове – ето какви били мечтите и как изглеждали плановете на сър Уилям Джонс:

„Когато миналия август (м. август 1783 г.) аз се отправих на път към страната (Индия), която от толкова дълго и така страстно бях искал да посетя, една вечер, докато преглеждах записките си от деня, установих, че пред нас е Индия, отляво е Персия, а кърмата ни се продухва от бриз от Арабия. Една толкова симпатична сама по себе си и така неочаквана за мен ситуация, която не можеше да не събуди цял вагон от размисли в ума ми на човек, който отдавна е привикнал към удоволствието да си въобразява всякакви истории и дори фантасмагории относно света на Изтока. За мен беше неописуемо удоволствие да се озова по средата на един такъв величествен амфитеатър, почти изцяло заобиколен от безпределните земи на Азия, която винаги е била смятана за кърмилница на науката, изобретателка на умопомрачаващи и дълговечни изкуства и занаяти, сцена на грандиозни събития, повече от плодовита откъм човешки гении, безкрайно разнообразна по форми на религия и управление, по закони, бит и обичаи, по езици, та дори и по черти и цвят на лицата на хората. Мигновено си дадох сметка колко значимо и огромно по размери поле стои неразработено и колко невероятни предимства и възможности стоят неизползвани“.

Индия има нужда от все повече и повече такива мечтатели като 37-годишния сър Уилям Джонс, застанал самотно на палубата на своя кораб и вперил поглед в слънцето, потапящо се във водите на морето – със спомени за Англия зад гърба си и мечти за Индия отпреде си; да се просмукват от присъствието на Персия с всички нейни древни владетели, заедно с бриза от Арабия да вдишват дъха на сияйната арабска поезия. Мечтатели, които знаят как да сбъдват мечтите си, как да превръщат в действителност своите планове.

Онова, което е било преди сто години, може да се повтори и днес, защо да не се повтори и днес?! Индия предлага още безброй светли блянове за бленуване; Индия е място за извършване на безброй бляскави дела – тя ги пази за вас. Не са малко великите и сияйни завоевания в полето на източната история и литература, записани от деня на пристигането на сър Уилям Джонс в Калкута, които дори не биха се случили, ако го нямаше този ден. Но да не се отчайва следващият млад Александър52, че покрай древните брегове на Инд и Ганг не са останали царства за завладяване!

 

 

Бележки

 

1 Индийска гражданска служба – така се нарича колониалната администрация по време на Британска Индия. Постъпвало се е с изпити след специална подготовка – бел. прев. * Всички бележки под линия, при които не е указано друго, са на автора.

2  Фридрих Рюкерт (1788-1866) – един от основателите на немската ориенталистика – бел. прев.

3 „Източен диван“ – известна стихосбирка на гениалния немски писател, поет, драматург и философ Йохан Волфганг фон Гьоте (1749-1832). Диван (перс.) – стихосбирка, поетичен сборник, антология.

4 Елефанта – прочут комплекс от пещерни храмове, разположен върху остров, разположен на 6 мили от Бомбай (дн. Мумбай – бел. прев.). Името Елефанта дължим на португалците, които били очевидно поразени от намиращите се там каменни фигури на слонове.

5 Кули на мълчанието – парсите (последователи на зороастризма, преселили се от Иран в Индия ок. Х в.) боготворят всички природни стихии, което поражда и техния погребален обряд: за да не осквернят свещените стихии огън, вода, въздух и земя чрез докосване до мъртво тяло, телата на мъртвите се оставят в т. нар. „кули на мълчанието“ (дахма - кръгли масивни кухи кули без покрив), където биват разкъсвани от лешояди – бел. прев.

6 Уилям Джонс (1746-1794) – през 1783 г. става съдия във Върховния съд на Калкута. Първият учен англичанин, изучавал санскрит. Основател и пръв председател на учреденото през 1784 г. Бенгалско азиатско дружество.

7 Томас Колбрук (1765-1837) – именит математик и астроном, а също и утвърден санскритолог. Председател на Бенгалското азиатско дружество (1807-1814). През 1823 г. подпомага учредяването на Кралското азиатско дружество в Лондон и става негов председател.

8 Самюел Джонсън (1709-1784) – един от най-авторитетните за времето си английски биограф, писател, поет, литературен критик, есеист и лексикограф – бел. прев.

9 Шакунтала – пиеса на гениалния драматург Калидаса (IV-V в.). Преведена от сър Уилям Джонс – бел. прев.

10 Ману – един от 14-те праотци, създател на прочутата Книга на хиндуисткия закон, или Манусамхита, (Законите на Ману). Преведена от сър Уилям Джонс – бел. прев.

11 Хитопадеша, или Книга за правилните наставления (ХII в.), дидактически сборник на санскрит с приказки и басни, предназначени главно за деца.

12 Базар (перс.) – открит пазар, тържище; но и пъстрото и многолюдно множество от хора, които могат да се срещнат там – бел. прев.

13 Аряварта (санскр. – „страната на ариите“) – името, с което във Ведите се наричат земята и нейният народ – бел. прев.

14 Уилям Джексън Хукър (1785-1865) – английски ботаник, директор на Ботаническите градини Кю в Лондон.

15 Ернст Хекел (1834-1919) – германски биолог, който през 1882 г. публикува доклад за своите индийски пътешествия. С името му се свързва откриването и именуването на хиляди нови видове, както и създаването на „родословното дърво“ на всички животински форми на земята.

16 Александър Кънингхам (1814-1893) – военен инженер и археолог, създател и ръководител на Археологическата служба на Северна Индия – бел. прев.

17 Вихара (санскр., пали) – будистки манастир – бел. прев.

18 Уорън Хейстингс (1732-1818) – първият генерал-губернатор на Бенгалия от 1772 до 1785 г. Обвинен в корупция и оттеглен през 1787 г. – бел. прев.

19 Дарик – златна персийска монета, въведена от Дарий между 522 и 486 г. пр.Хр.

20 Преди да стане част от Британската корона през 1912 г., Индия се управлява от генерал-губернатор, но практическата власт е в ръцете на Източноиндийската търговска компания и нейния Директорски съвет – бел. прев.

21 Кратил (на гръцки: Κρατύλος) е древногръцки философ, живял през V век пр.Хр. Едноименно произведение на Платон. В сборника Хитопадеша се съдържа подобна басня – за магаре в тигрова кожа, чиято глупост го издала и то станало жертва на ловец.

22 Стратис (ок. V в. пр.Хр. ) – древногръцки поет, автор на комедии – бел. прев.

23 Соломон (на иврит שְׁלֹמֹה) е последният от тримата царе на обединеното Еврейско царство, което наследява от баща си Давид. Управлява в ср. на Х в. пр.Хр. – бел. прев.

24 Офир (на иврит: אוֹפִיר) е една от двете митични страни, споменати в Стария завет, сочена като страна на злато, скъпоценни камъни и всякаква екзотика. Правени са спорни опити за определяне на точното ѝ географско местоположение – в Йемен, Индия или на африканския бряг на Индийския океан.

25 Книга на царете – Стария завет на Библията – бел. прев.

26 Препратка към „Притчата за двете жени“ (3 Царе 3:16-28) – две самотни жени родили момченца по едно и също време, но през нощта едното от тях умряло. На сутринта те занесли живото бебе при мъдрия Соломон и всяка от тях твърдяла, че е майката. Истинската майка не приела присъдата на мъдреца и се отказала от бебето си – бел. прев.

27 Тибетският канон се състои от две обширни категории текстове: Канджур, или „Преведените слова“ – текстове, за които се предполага, че са произнесени от самия Буда Шакямуни и имат санскритски оригинал; и Тенджур, или „Преведените трактати“ – коментари, трактати и други философски текстове – бел. прев.

28 Будисткият канон се състои от три части, или питака (букв. кошница), откъдето идва и традиционното му название трипитака, букв. трите кошници. Използва се за обозначаване на каноничната будистка литература, събрана в три раздела: виная (дисциплина); сутра (религиозно наставление); и абхи-дхарма (метафизика).

29 Брахманизъм – название на старата ведическа религия – бел. прев.

30 Фридрих Велики (1712-1786) – пруски император, царувал между 1740-1786 г. – бел. прев.

31 Томас Карлайл (1795–1881) – шотландски писател, историк медиевист и философ – бел. прев.

32 Ниневия – един от най-древните и процъфтяващи градове на Асирия (VIII-VII в. пр.Хр), разположен на източния бряг на р. Тигър (дн. Мосул) – бел. прев.

33 Хипарк от Никея (на гръцки: Ἵππαρχος, 190-120 г. пр. Хр.) – древногръцки астроном, географ и математик. Считан за баща на тригонометрията – бел. прев.

34 Клавдий Птоломей (87-165 г.) – египетски географ, астроном и астролог, живял в Александрия – бел. прев.

35 Битката при Маратон – най-мащабното сражение в гръко-персийската война. Състои се на 12 септември 490 г. пр.Хр., а войските на ахеменидския император Дарий търпят съкрушително поражение – бел. прев.

36 Талант (на латински: talentum, от ст.грц.: τάλαντον „меря, баланс“) - мярка за маса, използвана в Европа, Северна Африка и Близкия Изток. В Римската империя 1 талант съответствал на масата на водата, която се съдържа в една стандартна амфора – бел. прев.

37 Йератическо писмо – бързописно йероглифно писмо на древните египтяни – бел. прев.

38 Тевтонски – „тевтонски“ произхожда от латинското teutonicus – „немски“, поради което редица автори употребяват тези две думи като синоними, в частност и Макс Мюлер – бел. прев.

39 Арийското семейство – така авторът нарича индоевропейското езиково семейство. Под „седем клона“ очевидно има предвид седем от неговите общо 12 групи (славянска, балтийска, германска, келтска, италийска, романска, гръцка, индийска/арийска, иранска, албански език, арменски език, отмрели езици) – бел. прев.

40 Българският спомагателен глагол съм по същия начин кодира в себе си предикативна основа с-(са, се, си) и личното местоимение за 1 л. ед. ч. м-(ме, ми) – бел. прев.

41 В древния зороастрийски текст „Зенд-Авеста“ един от внуците на Йима (като Ной единствен оцелял от бедствие, което обезлюдило Земята) се казва Тур или Тура — предполагаемият праотец на т.нар. „турански“ народи – наименование, използвано в Древен Иран за всички обитатели на Средна Азия. Думата „турански“ е производна на иранската дума „тур“ или „тар“, означаваща „тъмен“ (древните иранци виждали всичко на север от тях като тайнствена „тъмна земя“) – бел. прев.

42 Йохан Готфрид Херман (1772-1848) – немски учен класицист и философ, застъпник на мнението, че единствено познаването на гръцкия и латинския може да допринесе да разберем духовния мир на античността. Основател на собствена школа по „граматична критика“ – бел. прев.

43 Адам Хаупт (1847/8-1903) – лингвист, специалист по немска методика и дидактика – бел. прев.

44 Антон Вестерман (1806-1869) – немски учен класицист, извънреден професор в Лайпцигския университет – бел. прев.

45 Йохан Готфрид Щалбаум (1793-1861) – немски учен класицист, извънреден професор в Лайпциг – бел. прев.

46 Франц Боп (1791-1867) – баварски учен, професор от Берлинския университет. Успява да реконструира общия праезик, към който възлизат санскрит и класическите европейски езици. Оттогава сравнителното езикознание (компаративистиката) се отделя като самостоятелна езиковедска наука – бел. прев.

47 В оригинал Vergleichende Grammatik des Sanskrit, Zend, Griechischen, Lateinischen, Litthauischen, Altslawischen, Gotischen und Deutschen, издадена в Берлин от 1833 до 1852 г. В текста на Макс Мюлер има леко объркване на заглавието на труда на проф. Боп – бел. прев.

48 Дъгалд Стюарт (1753-1828) – математик и философ по етика, професор (1785-1810) от Единбургския университет.

49 Готфрид Вилхелм Лайбниц (1646-1716) – известен немски учен, математик и философ – бел. прев

50 Юлиус Людвиг Клее (1807-1867) – немски езиковед и педагог, доцент от Лайпцигския университет – бел. прев.

51 Шем, Хам, Яфет – библ., тримата синове на Ной, чиито потомци заселват земята след потопа. По имената им са назовани трите големи етнически и езикови групи – семити, хамити и яфети, последните отъждествявани по-късно с индоевропейските народи – бел. прев.

52 Александър III Македонски (упр. 336-323 г.пр.Хр.) – един от най-успешните пълководци в историята, завладял Ахеменидска Персия, Египет и множество по-малки държави в Близкия Изток. В началото на 327 пр.Хр. той използва междуособните войни на индийските държави и навлиза в Индия.

За автора