Manas. Studies into Asia and Africa.

Електронно списание на Центъра за източни езици и култури
Софийски университет „Св. Климент Охридски”

2015 / Том 2 / Брой 2 : Сетива и сетивност

Развитие на сетивността в изразните средства на Аниш Капур

Симеон Стоилов

Съдържание

Основен текст

Съвременната сцена на визуалните изкуства не би била толкова интересна и любопитна без взаимодействието между различни култури, автори и теми. Разглеждайки последните 20–30 години, ще намерим такова разнообразие от стилистични подходи, каквото никога до преди това не е имало. В развитието на всякакви -арти и -изми през периода има творци, които не може да бъдат категоризирани към определен стил или течение, но въпреки това заемат важно място в световните артистични тенденции. Сред тях попадат автори, повлияни от Западна Европа и реагиращи на традицията и средата, спомогнали за изграждането им, но има и случаи на привнесени традиции и чувствителност, които – стимулирани от специфични фактори, обогатяват и придават на Света друг образ. Такъв е случаят с родения в Индия британски художник Аниш Капур.

Подходът на Аниш Капур надхвърля контекстуалните рамки на съвременните художествени тенденции като ограничени в културна политика, технологични нововъведения, икономически фактори и стратегии за реализация, създавайки по-сложни и значими взаимовръзки. Сетивността е една от големите теми в неговите работи, развити в специфично усещане за форма, цвят, материал и светлина и синтезирани в силно индивидуален и разпознаваем изказ.

Аниш Капур е роден през 1954 г. в Бомбай, днешен Мумбай, и на 17-годишна възраст се установява в Лондон, където изучава визуални изкуства в Hornsey College of Art и Chelsea College of Arts.

1000 имена (1979–1980)

„1000 имена“ е  една от първите му значими работи от 1979–80 г., която го откроява и прави популярен в групата Нова британска скулптура, и по категоричен начин заявява посоките на бъдещите му търсения. Изработени от цветни пигменти, отделните обекти са силно повлияни от впечатленията му от пътуване из Индия през 1979 г., където посещава множество малки светилища край пътя и има възможност да види продаваните пред тях купчинки багрилни вещества за козметична или за ритуална употреба.

Използването на пигмент допринася за изненадващата поява на „1000 имена“. Във всяка от тези работи, различни неопределени форми са композирани на пода в малки групи, а една, различна от останалите, се подава от стената. Те са покрити напълно с рохкав пигмент на прах в ослепително червено, жълто, светло синьо и бяло, от което контурите са омекотени и незабележими. Елементите първо пораждат асоциации с архитектура, сетне с органични форми и често – с нещо средно между двете, в преход някъде между природата и абстрактното. Пигментът въплъщава противоречие, което Капур внушава: чувствеността на материала и на цвета, и невъзможността те да се докосват, без да се нарушава изображението.

В изкуството „до Капур“ в продължение на много години съществува традиция, диктувала определено отношение към материала на скулптурата. Според тази традиция материалът в изкуството не трябва да се използва, ако не е достатъчно реален. От студентските си години Капур категорично не е съгласен с тази парадигма и утвърждава разбирането си за началото на илюзията в материала. Приеманата дотогава нерушима „реалност на материала“ става повод художникът да потърси своя посока. В периода на създаването на „1000 имена“ той се занимава и с идеята за невидимия обект, която по-късно ескалира в гигантските му произведения. В края на 80-те години идеите на Капур са признати от световното художествено общество, а художникът е оценен за новаторското си изследване в сферата на материалното и нематериалното изкуство, и по-специално за смелостта да възвести пустотата и свободното пространство в ранг на инсталация.

 

„В ранните ми произведения от пигменти едно от нещата, което се опитвах да направя беше: да се стигне до нещо, което сякаш е ненаправено (неръкотворно), все едно, че се проявява самостоятелно, като че ли има своя воля. (...) Бях много по-загрижен за начина, по който обектите отразяват светлината; те изглеждаха като да са източник на светлина (...) „1000 имена“ предполага, че обектите са част от много по-голямо цяло. Изглежда така, сякаш обектите излизат от земята или от стената, пигментът е на повърхността, което означава, че има нещо като айсберг под обекта, произведенията изпълзяват от подсъзнанието.“

 

Празно поле (1990)

От 1987 година Аниш Капур започва да работи с камък като с материал, чрез който най-точно може да изрази концепцията си за пустота. Това основно са обекти – каменни масиви с прорязани отверстия и негативни кухини, в които празнотите играят формообразуваща роля. Те налагат идеята на дуализма (земя–небе, материя–дух, светлина–мрак, видимо–невидимо, съзнателно–безсъзнателно, мъжко–женско, тяло–ум). В теоретичните си размишления по темата за съдържанието в художествения обект Капур се осланя на позицията на Барнет Нюман, захвърляйки настрана сюжетността. В своите работи той се стреми последователно да докаже, че съдържанието възниква, когато се отстрани размишлението за формата и материала, и тогава сюжетността сама по себе си отива на заден план. Възниква нещо ново. Аниш Капур намира това ново в самия художник. По негово мнение едно от най-мощните течения в съвременното изкуство е утвърждаването на оттеглянето на личния опит на художника. Ако се обърнем към експериментите в духа на сюрреализма или – по някакъв друг начин, до експресионизма, ще видим, че всички това казват, да „служат“ на художника. Капур се стреми да намери друг път, в който художникът представя на пръв поглед абстрактно съдържание, което на по-дълбоко, на символично ниво непременно съдържа философски и религиозни идеи. „Aз не искам да звучи помпозно, но вярвам, че именно в това „задълбочаване“, в позоваването на първичното, е голяма загадка на живота“. Капур не определя произведенията си със сюжет и съдържание. Той разширява традиционната парадигма и ги изпълва със съдържание.

От 1995 година Аниш Капур работи със силноотразителната повърхност на неръждаемата стомана. Тези творби имат свойство на огледала, отразяващи или изкривяващи околното пространство.

Небесно огледало (1996)

През следващото десетилетие друг аспект в произведенията на автора са гигантските скулптурни структури, които по размерите си се свързват и с архитектурата. Отсъствието на функция за живеене в тях ги превръща в необикновени скулптурни обекти със силно въздействие върху нас не само с мащаба си, но и с поставянето на проблема вътре/вън – един от основните въпроси, които вълнуват автора в голяма част от работите му.


Марсий (2002)

През 2002 година Капур представя в Millenium Dome в Лондон проектът „Параболически води“ – инсталация с бързо въртящи се потоци от цветни води.

Инсталацията от стомана и винил „Марсий“ с размери от повече от 320 м2 е реализирана в лондонската галерия „Тейт Модерн“. Названието на скулптурата ни отпраща към древногръцката митология, към историята на Марсий, който имал храбростта да предизвика Аполон в музикално състезание, но заради опита му да излъжа за способностите си, бил жестоко убит чрез одиране на кожата. „Това е история за самомнението в изкуството, за тщеславието, за тщеславието на твореца“, коментира избора на название Капур. Самото произведение е знаково и за автора по няколко причини. Едната от тях е силната обсесия на автора към тъмно червения цвят, който той свързва не само с кръвта, но и с цялата телесна вътрешност на човек. За коментираното произведение, представящо геометрична структура от свързани в едно фунии, авторът посочва в интервю, че искал използваният от него материал да бъде максимално близък до човешка плът. Това е материал, който става запазена марка в следващите му произведения. И не на последно място – фуниите, имитиращи древни музикални инструменти, са не само илюстрация на случката с Марсий, но и продължение на дъха на материалното. Това е морбидна естетика от нов тип, която ни представя два бряга – от една страна, от екстаза на удоволствието да напълним зрителните си сетива с агресия и форми, и от друга страна, да породи мислите за тленност и самозаблуда.

Облачна врата (2006)

През 2006 г. 110-тонната скулптура на Капур „Облачна врата“ от неръждаема стомана с огледална повърхност беше експонирана в рамките на постоянно действащата изложба в Millennium Park в Чикаго. Капур говори за този обект с термините на живописта: задачата на традиционната кавалетна живопис се заключава това да въвлече зрителя в създаденото пространство, което – очевидно, излиза от предела на картинната плоскост. В отразяващите повърхности, принципът е противоположен: пространството не излиза, а навлиза в зрителя, създава нещо по-възвишено, нещо което не може да се създаде с традиционните техники. Скулптурата „Облачна врата“ e поставенa така, че дава възможност на публиката да мине под нея като под мост и да почувства огромния мащаб на безтегловния обем на скулптурата върху себе си, да види нейния център, казва Капур, нейния „пъп“, точката, от която се развива формата.

В този период червеният восък в работите става разпознаваема марка за стила на Капур. Като основен или спомагателен материал той е предназначен да предизвика асоциaция с плът, с кръв и с преображение. Пример за такава творба е инсталацията от 2006 г. с текст на Салман Рушди „Кръвна връзка“ и „Разпит от 1001 нощ“, която представя два бронзови куба, съединени с червен восък и със страни, изписани с фрази от книгите на писателя.

Сваямбху (2007)

Пруз 2007 година Капур показва обекта „Сваямбху“ (в превод от санскр. „самообразуващ се“), в който също е използван символизма на червения восък. Работата отново съдържа препратки към кръвта, релси, наподобяващи тези на железницата, което несъмненo прави връзка със събитията от Холокоста. Марсел Дюшан заявява, че всички обекти в света принадлежат към сферата на изкуството. Въз основа на този принцип Капур се занимава с развитието на художественото образуване на обекта в духа на немския постмодернист Йозеф Бойс и утвърждава, че всички обекти в света са също така и символични.

В този контекст е интересно да се проследи логиката на избора на локацията за скулптурата на Аниш Капур – това е Haus der Kunst museum в Мюнхен, основан от Хитлер, и музея в Нант – град, откъдето френските евреи с влакове са били извозвани в лагерите на смъртта. Със скулптурата „Сваямбху“ Капур центрира вниманието ни върху взаимодействието й с архитектурата. Оромен блок-обект, по-голям от отвора на вратата, през който той преминава. В такава  архитектурна рамка скулптурата взаимодейства с условията и започва да променя сградата, в която е поместена. „Сваямбху“ бележи началото на цикъл от работи на Капур, обединени от идеята да се унищожи границата между архитектурата и изобразителното изкуство.

Памет (2008)

През 2008 година Капур реализира проекта „Памет“ като инсталация в Берлин и Ню Йорк. Скулптурата с тежест 24 тона е огромна по обем, с форма на яйце и напомня масивните стоманени обекти на Ричард Сера, умишлено патинирана в ръжда. Притиснатa в пространството на галерията, скулптурата удивително напомня подводница, която е заседнала на дъното. Отделните й части може да се видят само от различните зали на галерията. Събирането им в цялост като структура е възможно само в спомените, в паметта. A мракът, който изпълва вътрешността на обекта, е олицетворение на паметта, или по-скоро на амнезията – мястото, където индивидуалните и колективните спомени избледняват с времето. Пространството изглежда като безгранична тъмнина, както и като vice versas противоположност към пространствaта на светлината на Джеймс Търел.

Киното на Земята (2009)

Инсталацията „Киното на Земята“ за Полино – най-големия национален парк в Италия – е създадена за проекта ArtePollino и открит за постоянно разглеждане през септември 2009 г. Работата представлява дълбок разрез в ландшафта, 45 м дълъг и 7 метра дълбок, с допълнителни бетонни конструкции и земя. Зрителите могат да преминат през инсталацията и да се насладят като на киноекран на част от земята в безмълвната дълбочина на пространство, създадено от човек.

През 2009 г. Капур е първият поканен художествен ръководител на Brighton Festival, в рамките на който художникът представя и собствените си произведения.

Небесно огледало (2006)

Инсталацията в градска среда „Небесно огледало“, поместена в Brighton pavilion, демонстрира вариация в духа на съвременната естетика и темата за традиционната пейзажна живопис от XVIII в. Ефектът на работата се състои в буквалния пренос на пространството на небето на земята. Гигантската 23-тонна сферична скулптура от неръждаема стомана е поместена върху платформа с няколко метра по-висока от нивото на Рокфелер Плац. Нейната вдлъбната страна, наклонена напред под 30 градуса, отразява преобърнатия силует на знаменития небостъргач и пробягващите около него облаци. Благодарение на своите оптически свойства обектът се променя непрекъснато през деня и нощта, и е пример за това, което Капур нарича „не-обект“, скулптура, която независимо от своята монументалност предполага чисто пространство, определя се от празнотата и често изглежда изчезваща в околната среда. Капур обобщава: „Идеята, характеризираща работата ми през цялата ми кариера, е идеята за не-обект, липсващ обект, нематериална част от материалния свят“.

В принципа за лаконични, измамно прости предмети е заложена сложна теоретична концепция. В „Небесно огледало“ Капур изтъква значението на формата в скулптурата. „На мен ми е интересна идеята, че формата в известен смисъл се изгражда отвътре навън. Тогава лицевата страна и вътрешността са едно и също. Това е нещо, което не можем да видим, когато формата се намира в обичайното си състояние. Самата форма е в постоянен процес – тя се обръща и излага вътрешната си страна. Имам чувството, че именно такова разбиране за формата най-точно съответства на духа на нашето време.“ Капур създава в рамките на фестивала и грандиозен site-specific проект също експониран в The Chattri – проект, в който местонахождението и обкръжението играят решаваща роля.

Разчленението на Жана дАрк (2006)

под названието „Разчленението на Жана д’Арк“ и инсталация на основа на пърформанс „Въображаемата монохромност“. Реакциите на публиката към тези произведения се оказали бурни и непредсказуеми, и се наложило полиция да направи заобиколен път около комплекса и да вземе мерки относно посетителите.

Стрелба в ъгъла (2009)

Произведението „Стрелба в ъгъла“ разглежда по особен начин отношението на Капур към телесното, тленното, работата е с пърформативен характер, с последващо визуално внушение от тоновете восък, придобили естествената си аморфна форма след изстрелването им. Звукът по време на акцията е близък до звука на плясък на месо върху твърд предмет. Силно въздействащо произведение, което налага усещането, че оръдието – един от символите на военната агресия, изстрелва плът и кръв.

Обръщане на света с главата надолу (2010)

„Обръщане на света с главата надолу“ е още една емблематична творба в творчеството на Капур, поръчана от Израелския музей в Ерусалим. По описанието на самия автор работата е „5-метров пясъчен часовник от полирана неръждаема стомана, която отразява и преобръща небето и земята на Ерусалим“. В този си вид скулптурата визуализира „двойствеността на града – святото и светското в него, небесното и земното начало“. Пак през 2010 година Капур е поканен да създаде пет мащабни работи в рамките на проекта Tees Valey Regeneration, станали широко известни като Гигантите на Tees Valley.

Temenos (2010)

Първата е „Теменос“, създадена и представена пред публика през юни 2010 г. Названието на скулптурата е гръцка дума със значение „светилище“, „обособено място за ритуал“. Обектът е с височина 50 м и дължина 110 м, с форма на стоманена фуниевидна решетка, разпъната между два огромни обръча. Въпреки своите грандиозни мащаби, скулптурата е с характеристиките на любимите на Капур не-обекти и внушение за един ефирен неопределeн обем. Независимо от това, коментирайки „Теменос“, Капур, основно, набляга на темата за мащабa. „Всяка идея има своя мащаб. Марсий не би бил това, което е, ако беше една трета по-малък. Египетските пирамиди ще престанат да бъдат емблематични обекти, ако променят мащаба си.“ Капур нарича мащаба инструмент на скулптурата. И във владеенето на този инструмент Капур достига висоти – „Теменос“, разположена в долината на река Тийс, е призната за най-голямата скулптура, представена някога на територията на Обединеното кралство.

Левиатан (2011)

През пролетта на 2011 г. работата „Левиатан“ е представена в цикъла Монумента в Гран-Пале в Париж. Капур я посвещава на китайския художник Ай Вей Вей, арестуван от властите в Китай за правозащитна дейност. Капур коментира взаимовръзките в изразните средста в следната последователност: „Това е един обект, една форма, един цвят... моята цел в неговото създаване се заключава в сътворяването на пространството, което да реагира на светло-сенъчната природа на главния купол на Гран-Пале. Посетителите могат да навлязът вътре в обекта и да се потопят в цвета. Аз се надявам това да стане за тях съзерцателен и поетически опит“. „Левиатан“ се превръща в отправна точка за експериментите на Аниш Капур на границата на архитектурата и скулптурата.

Капур работи с архитекти, но твърди, че работите, създадени в сътрудничество не може да бъдат приписвани нито на архитектурата, нито на скулптурата в най-чистата им форма. От тези произведения не може да не се отбележат „Ноев ковчег“, „S“ и „Орбита“.

Проектът „Ноев ковчег“ е създаден от А. Капур в сътрудничество с архитекта Арата Исодзаки с цел да се помогне на пострадалите от земетресение в Япония на 11 март 2011 г. Работата представлява мобилна концертна зала за 700 човека. Надувната й обшивка е изработена от еластичен материал, което гарантира бърз монтаж и демонтаж, и позволява бързо преместване из разрушените места за реализацията на музикални концерти. През 2011 г. е представен обектът „S“ в миланската Fabbrica del Vapore. Проектът изцяло заема производствената зала на фабриката, което напомня катедрален храм. Обектът наподобява тунел, съставен от огромни стоманени масиви, с дължина и височина 60 м на 8 м. Входът на инсталацията има форма на чаша, зрителят постепенно навлиза в тъмнината, докато мракът го обгърне изцяло и започне да използва другите си сетива на възприятие. По време на изложбата обектът бива засипван непрестанно със земя посредством големи механични устройства. По този начин се създават гигантски нащърбени сипеи, през които сякаш обектът се промушва.

Орбита (2011)

През юни 2011 г. работата на Аниш Капур и инженера Сесил Белмонд „Орбита“ е обявена за победител в конкурса за художествен обект за олимпийските игри през 2012 г., който да бъде постоянно експониран в олимпийския парк. С  височината си от 115 м, „Орбита“ е най-високата скулптура във Великобритания. На въпроса явява ли се ключ към успеха ориентацията на произведения на изкуството взаимодействащи с публиката, художникът отговаря с втората знаменита фраза на Марсел Дюшан: „Мисля, че художникът не знае какво прави, отдавам голямо значение на зрителя. Той е създателят на изкуството“. Капур утвърждава знаковия характер на зрителя за живота на своята работа и казва: „Кръгът на моите безсюжетни обекти може да бъде завършен само благодарение на зрителя. За разлика от сюжетните, за които няма остра нужда от отзив – те сами разказват своята история, затварят кръга, разположени са контрапункти без каквото и да е друго участие. Аз мисля, че този кръг е незавършен. И аз вярвам, че прилагането на идеята за цялостно обновяване на изкуството, като му предоставя нови значения е възможно само с участието на зрителя“.

 

 

 

За автора