Manas. Studies into Asia and Africa.

Електронно списание на Центъра за източни езици и култури
Софийски университет „Св. Климент Охридски”

2015 / Том 2 / Брой 2 : Сетива и сетивност

Усещането за време според Йогасутра на Патанджали и Йогасутрабхашя на Вяса

Гергана Русева

Резюме

В настоящата статия са дадени на санскрит и в превод на български език откъси от Йогасутра на Патанджали и коментари на Вяса към тях, които са свързани с времето и с възприемането на времето. Те са разгледани в светлината на някои от съвременните психологични, невропсихологични и когнитивни изследвания по темата. Оказва се, че вижданията на Патанджали и на Вяса по много въпроси, като например дискретни или непрекъснати са времето и усещането за време, има ли продължителност мигът, концептуално ли е усещането за време и др., са сходни със съвременните представи. Все пак има и теми, по които мненията се разминават – предложените от Вяса и от Патанджали възможности за познаване на бъдещето, както и на отдалеченото минало, основани на специфичен тип причинно-следствена връзка, внасят една различна перспектива.

Съдържание

Основен текст

Хората в Индия още от древността са се питали какво е времето и как го възприемаме, как усещаме промяната и настоящия миг, дискретни или непрекъснати са времето и усещането за време, какво са миналото и бъдещето и може ли те да бъдат възприети в настоящето, на „познаването на думите“ ли е основано усещането ни за време. Тук ще разгледаме отговорите на тези въпроси, дадени в трактата Йогасутра (ЙС) на Патанджали (датиран в широкия диапазон II в. пр.Хр. – III в.) и в коментара Йогасутрабхашя (ЙСБ) на Вяса (датиран IV в.[1]). Предвид факта, че двата текста предават практическото учение йога за развитие и разгръщане на съзнанието, подходите и на Патанджали, и на Вяса са по-скоро психологически и затова ще разглеждаме трактатите най-вече в светлината на психологията и когнитивистиката.[2]

За времето и усещането за време подробно се говори в коментара на Вяса към ЙС 3.52.

Йогасутра 3.52

kṣaṇatatkramayoḥ saṃyamādvivekajaṃ jñānam.

От саняма върху миговете и тяхната последователност [се появява] знание, породено от различаване.

Йогасутрабхашя 3.52.

yathāpakarṣaparyantaṃ dravyaṃ paramāṇurevaṃ paramāpakarṣaparyantaḥ kālaḥ  kṣāna. yāvatā vā samana calitaḥ paramāṇuḥ pūrvadeśaṃ jahyāduttaradeśamupasampadyeta sa kālaḥ kṣaṇaḥ. tatpravāhāvicchedastu kramaḥ. kṣaṇatatkramayornāsti vastusamāhāra iti buddhisamāhārо muhūrtāhorātri. sa khalvayaṃ kālo vastuśūnyo’api buddhinirmāṇaḥ śabdajñānānupātī laukikānāṃ vyutthitadarśanānāṃ vastusvarūpa ivāvabhāsate. kṣaṇastu vastupatitaḥ kramāvalambī kramaśca kṣaṇānantaryātmā taṃ kālavidaḥ kāla ityācakṣate yoginaḥ.

na ca dvau kṣaṇau saha bhavataḥ. kramaśca na dvayoḥ sahabhūyorasambhavāt. pūrvasmāduttarabhāvino yadānantaryaṃ kṣaṇasya sa kramaḥ. tasmādvartamāna evaikaḥ kṣaṇо na pūrvоttarakṣaṇāḥ santīti. tasmānnāsti tatsamāhāraḥ. ye tu bhūtabhāvinaḥ kṣaṇāste pariṇāmānvitā vyākhyeyāḥ. tenaikena kṣaṇena kṛtsnо lokaḥ pariṇāmamanubhavati. tatkṣaṇоpārūḍhāḥ khalvamī sarve dharmāḥ.

1. Както атомът е най-малката граница на делимост на субстанцията, така и мигът е най-малката граница на делимост на времето.

2. Или мигът е времето, за което един атом напуска предишното си място и достига до следващото си място в пространството.

3. Последователността е техният (на миговете) непрекъснат поток.

4. Обективно не съществува обединяването[3] на мигове и на тяхната последователност. Часове, дни, нощи – такова обединяване [на миговете се извършва] посредством разума (буддхи).

5. В действителност времето е лишено от обективна реалност – то всъщност е създадено от разума (буддхи) и е резултат от вербалното знание. На обикновените хора, чиито виждания са объркани, им се струва, че то има своя собствена същност.

6. А мигът като реално съществуващ се основава на последователността и последователността е непрекъснатост на миговете. Йогините, които знаят какво е време, наричат това време.

7. Освен това два мига не съществуват заедно, защото няма последователност на два едновременни мига, а само на следващия, когато непосредствено сменя предишния. Това е и последователността на миговете. Така че настоящето е само един миг, а не предишният или следващият.

8. Затова тяхното обединяване не съществува. А предишните и бъдещите мигове трябва да се разглеждат като свързани с процеса на промяна.

9. Във всеки един такъв миг целият свят претърпява промяна. 

10. Всъщност всички дхарми[4] са възникнали в такъв миг.[5]

В ЙС 3.52. Патанджали посочва, че усъвършенстването в медитативните практики на йога, или усвояването на саняма[6], позволява да се преживее пределната единица на делимост на времето – мига, и да се появи „знание, породено от различаване“. В коментара си Вяса излага идеята за непрекъснатия ход на времето. Всъщност Вяса започва с посочване на атомистичната теория за времето (1.). След което с думата „или“ (vā) въвежда и друго определение на мига – времето, за което „един атом напуска предишното си място и достига до следващото си място в пространството“ (2.). С други думи дори и най-малката единица време има продължителност – времето, необходимо за преместване на атом в пространството. Ако изхождаме от тази втора дефиниция, според Вяса има непрекъснат поток на времето, в който реално е само настоящето – мигът се основава на последователността, а последователността е непрекъснатост на мигове – това се нарича време (6.). „Във всеки един такъв миг целият свят претърпява промяна“ (9.)[7]. Освен това „...настоящето е само един миг, а не предишният или следващият... А предишните и бъдещите мигове трябва да се разглеждат като свързани с процеса на промяна“ (7.), (8.).

Идеята, че настоящият миг има някаква продължителност, е в основата и на някои от съвременните теории в психологията, разглеждащи възприемането на времето[8]. Още Джеймс (1890: 642) говори за „просторното“ настояще (specious present):

„Ние постоянно съзнаваме определена продължителност от време – „просторното“ настояще, чиято дължина варира от няколко секунди до не повече от минута и тази продължителност, в рамките на която осъзнаваме една част като по-ранна, а друга като по-късна, е първоначалната ни интуиция за време. По-дългите интервали от време се осмислят чрез прибавяне, по-кратките чрез разделяне на порции от тази неясна единица време и по навик се схващат символично.“

Продължителността и събитията формират нашата интуиция за „просторното“ настояще заедно с неговото съдържание[9]. Според Стърн (1897: 327) възприемането се случва в определен отрязък от време и при подходящи условия се формира цялостно впечатление, независимо от това, че отделните части в процеса не са едновременни. Доколкото обаче отрязъкът от време (обикновено не по-продължителен от секунда, „просторното“ настояще, ПН), в който се възприема впечатлението, не е мигновено, в него има предишни и следващи фази, т.е. в настоящето присъства „минало“ и „бъдеще“. Отрязъците от време се композират последователно, като формират непрекъснатостта на преживяването[10].

Схема 1. Последователното композиране на отрязъците от време, които осигуряват непрекъснатост на преживяването.

 

Вяса обаче дава и друга алтернатива – още в началото той казва: „Както атомът е най-малката граница на делимост на субстанцията, така и мигът е най-малката граница на делимост на времето“ (1.). Това уподобяване на мига с атома, който е дискретен и определя представата ни за материя и пространство, предполага, че мигът също е дискретен или се преживява дискретно. „Обективно не съществува обединяването на мигове и на тяхната последователност. Часове, дни, нощи – такова обединение [на миговете се извършва] посредством разума (буддхи, buddhi)“ (4.). И „тяхното обединяванее не съществува. А предишните и бъдещите мигове трябва да се разглеждат като свързани с процеса на промяна“ (8.). Тогава коментарът на Вяса може да се тълкува по съвсем различен начин. Според М. Бърлий (2007: 105) Вяса предлага атомистична теория за времето, според която времето е последователност от неделими мигове, но обикновеният човек, „чиито виждания са объркани“ (5.) възприема времето като изкуствени продължителности – часове, дни, нощи. Миговете са реални и се следват един друг в последователност, която йогите наричат време.

Подобни идеи за дискретността на времето има и в съвременната психология[11]. Според привържениците на „Ортогоналния модел“, предложен първоначално от Едмунд Хусерл (следвал основно Франц Брентано), конкретното възприятие на обект, който има „темпорална протяжност“ е вътрешно структурирано като система от непрекъснат поток на моментни възприятия (първични впечатления), всяко от които е ядро на последователност от моментно градуирани припомняния и очаквания[12].

Схема 1: Усещането за време според Хусерл. Вертикалните линии представят индивидуалните настоящи мигове, непрекъснатите наклонени линии – припомнянията, а прекъснатите – очакванията. В настоящия миг се съвместяват впечатленията от настоящето, както и спомените от непосредственото минало и очакванията за следващите мигове, и в зависимост от интензитета на преживяването или на спомена човек има усещане за минаване на времето.

 

Според Д. Ийгълмън (2008) мозъкът се опитва да изгради свързана история на света от това, което е регистрирано от сетивата. Бързите движения на очите създават прекъсвания в постъпването на информацията, които трябва да се замаскират. Мозъкът, от своя страна, регистрира отделни електромагнитни импулси, но запълва прекъсванията с това, което идва след тях. Умът конструира усещането за времеви поток въз основа на преживяванията и на това, което изглежда най-вероятното обяснение на тези преживявания. Както и с всички други възприятия това, което преживяваме, е най-добрата догадка на мозъка за света. Ние не познаваме времето пряко.

Според Джеймс (1890: 622) представата за дискретността на времето се дължи на факта, че нашите последователни действия на разпознаване и възприемане на това, което е, са дискретни. Усещането е толкова непрекъснато, колкото което и да е друго усещане може да бъде. Във всеки миг има множество мозъчни процеси, които се застъпват един друг, от които най-бледите са замиращите фази на процеси, които само преди малко са били активни в най-пълна степен[13]. Обектите избледняват бавно в съзнанието и се появяват нови. Тези избледнявания на старите обекти, тези идвания на нови обекти са зародишът на паметта и на очакването, ретроспективното и перспективното усещане за време. Те дават продължителност на съзнанието[14].

Светът съществува непрекъснато (а дали е така), а камерите работят дискретно, но дали светът се представя в човешкия ум по непрекъснат или по дискретен начин? Възприемането на времето, подобно на зрението, лесно може да се манипулира. Познаваме оптическите илюзии, при които нещата не изглеждат такива, каквито са в действителност, но рядко си даваме сметка за времевите илюзии – когато гледаме филм, възприемаме серия от статични образи като непрекъсната динамична сцена[15].

Ние не възприемаме дискретността на светлината, но все пак се знае, че светлината се разпространява на кванти – фотони (безмасови частици енергия, които се характеризират със своята честота на трептене), макар тези кванти да проявяват и вълнови свойства. Информацията, която постъпва от очите тогава би трябвало да е дискретна, но ние нямаме разделителната способност да възприемем отделен фотон. Знаем, че между невроните се предават нервни импулси (отново електромагнитни вълни) и считаме, че мозъчните процеси са дискретни, но не възприемаме това пряко. Дали по време на йогическата практика сетивата не се развиват до степен, в която да може да се преживее както отделният миг, отделното мигновено преживяване, така и как умът съшива отделните мигове в движение? Дали йогинът може да спре времето? Дали може да „види“ преместването на атома от една точка на пространството в друга и да нарече времето, необходимо за това движение, един миг? Или думите на Вяса са теоретична постановка?

И така, привърженик на коя от двете идеи е Вяса – за дискретното или за непрекъснатото преживяване на времето? Ако разгледаме внимателно целия коментар към сутра 3.52., ще видим, че Вяса разделя преживяванията: йогините определят времето по един начин, а обикновените хора – по друг. Мигът е реално съществуващ и в него се осъществява промяната[16], следователно има някаква продължителност, която е съвсем малка – докато атомът се премести в друга точка на пространството. Този миг е подобен на „просторното настояще“. В рамките на този миг се извършва промяната и това е основата за нашата интуиция за време. „А мигът като реално съществуващ се основава на последователността и последователността е непрекъснатост на миговете. Йогините, които знаят какво е време, наричат това време“ (6.). Ако настоящето беше само лишен от продължителност миг, нямаше да виждаме нищо, защото самата светлина е движение.

Но, както отбелязва Джеймс (1890: 630), усещането за време в рамките на „просторното настояще“ е различно от усещането за време извън него. За преживяването на периоди, по-продължителни от един миг, човек се нуждае от „познаването на думите“, или от „вербалното знание“ (śabdajñāna). „Обективно не съществува обединяването на мигове и на тяхната последователност. Часове, дни, нощи – такова обединяване [на миговете се извършва] посредством разума (буддхи) (4.). В действителност времето е лишено от обективна реалност – то всъщност е създадено от разума (буддхи) и е резултат от вербалното знание. На обикновените хора, чиито виждания са объркани, им се струва, че то има своя собствена същност“ (5.).

Тук може да се стигне до извода, че усещането за време в рамките на „просторното настояще“ – мига, е „истинското“ усещане за време, а извън този миг – представата ни за по-продължителни периоди от време се строи по аналогия, създадена е от разума и е резултат от „вербалното знание“. С какво се свързва „вербалното знание“ или „познаването на думите“? Това понятие се появява в дефиницията на концептуалното изграждане, викалпа (vikalpa) в ЙС 1.9.:

Йогасутра 1.9.

śabdajñānānupātī vastuśūnyo vikalpaḥ.

Концептуалното изграждане (викалпа) е в резултат на познаването на думите и е лишено от обективен референт.

В Йогасутра 1.42. и 1.43. се въвеждат състояния на медитация, в които няма викалпа, т.е. в състояния без концептуални конструкции. Те контрастират с „нормалните“ състояния на съзнанието, в чието формиране голяма роля играе езикът и усвояването на езика (language acquisition). Концептуалните конструкции, които ние създаваме в резултат на познаването на думите, са лишени от обективни референти. Йогическото възприемане е без викалпа[17]. Състоянието, в което няма викалпа (нирвикалпака) може да се преживее в изолация, докато състоянието с викалпа (савикалпака) съответства на комбинирани когнитивни стилове, които са отговорни за „нормалното“ възприятие[18].

Според Дж. Бронкхорст (2011), човешките същества имат два основни когнитивни стила, които при нормални обстоятелства са едновременно активни. Единият от тях е свързан с усвояването на езика – „символичен когнитивен стил“. Другият, не символичният когнитивен стил, не е резултат от усвояването на езика, може да се преживее и самостоятелно без символичния стил. Такива преживявания Бронкхорст най-широко нарича „мистични“ и счита, че те дават по-директен достъп до реалността, отколкото нормалните умствени състояния.

Според Йогасутра 1.42. и 1.43.:

Йогасутра 1.42.

tatra śabdārthajñānavikalpaiḥ saṃkīrṇā savitarkā samāpattiḥ.

[Медитацията (самадхи), извършвана] посредством обмисляне (витарка), [е състояние на съзнанието] смесено с концептуалното изграждане (викалпа), свързано с думи, неща и понятия.

Йогасутра 1.43.

smṛtipariśuddhau svarūpaśūnyevārthamātranirbhāsā nirvitarkā.

[Медитацията (самадхи), извършвана] без обмисляне (нирвитарка), [е състояние на съзнанието] напълно изчистено от спомени и сякаш лишено от собствената си форма, осветляващо само обекта.

Какъв тип възприятие е възприемането на времето – нирвикалпака или савикалпака? В рамките на просторното настояще то би могло да е нирвикалпака. За възприемането на по-продължителни периоди от време обаче се нуждаем от концепт, от вербално знание. За да може човек да си спомни нещо като минало, трябва представата за „минало“ да е една от неговите идеи, концепти[19]. Така че възприемането на по-продължителни от един миг интервали от време задължително е савикалпака.

Как човек изгражда тези концепти за минало и за минаване на времето? Както в пространствения свят, така и във времевия свят, първо се познават не елементите, а комбинациите, не отделни единици като мига, а цялости като движението, които вече са формирани. Ние възприемаме движение, промяна, възприемаме последователност, която е непрекъснатост на миговете[20]. Възприеманото настояще има някаква продължителност и на основата на тази продължителност се изгражда последователността от началото до края[21]. Вяса посочва, че последователността е в основата на усещането ни за време и минало. В коментара към сутра 3.52. той казва: „...мигът като реално съществуващ се основава на последователността и последователността е непрекъснатост на миговете. Йогините, които знаят какво е време, наричат това време“ (6.). В сутра 4.33. и коментарите към нея Патанджали и Вяса разясняват, че краят на промяната, резултатът от процеса или действието се схващат от ума като последователност.

Йогасутрабхашя 4.33

atha ko’yaṃ kramo nāmeti.

И така какво е това наречено „последователност“?

 Йогасутра 4.33

kṣaṇapratiyogī pariṇāmāparāntanirgrāhyaḥ kramaḥ.

Противоположна на мига, последователността се схваща като край на промяната. 

Йогасутрабхашя 4.33.

kṣaṇānantaryātmā pariṇāmasyāparāntena avasānena gṛhyate kramaḥ. na hyananubhūtakramakṣaṇā purāṇatā vastrasyānte bhavati.

(nityeu ca kramo dṛṣṭaḥ. dvayī ceyaṃ nityatā kūṭasthanityatā pariṇāminityatā ca. tatra kūṭasthanityatā puruṣasya. pariṇāminityatā guṇānām. yasmin pariṇamyamāne tattvaṃ na vihanyate tannityam. ubhayasya ca tattvānabhighātānnityatvam.)

Непрекъснат поток от мигове, последователността се схваща като край, завършек на промяната. Дрехата не се износва и разпада, без да е изпитала последователността на миговете.

(И при вечните същности се наблюдава последователност. Самата вечност е двояка – абсолютно непроменлива вечност и вечност на промяната. От тях непроменливата вечност е присъща на Пуруша, а вечността на промяната – на гуните. Вечно е това, чиято същност (таттва), макар и изложена на промените, не се разрушава. Вечността и на двете (Пуруша и гуните) идва от това, че тяхната същност (таттва) е нерушима.[22])

Какво е нашето усещане за минало. Това е усещането, което получаваме, когато даден процес, действие или движение приключат[23]. Спомените и по-специално спомените на епизоди от живота ни (епизодична памет) са придружени от чувство за минало. Тези спомени представят случките опростено, а не фактът, че случката е минала. Така че ние трябва да постулираме, че запомнената случка е минало. Всъщност спомените ни предразполагат към това да формираме идеи за минало и по силата на тези идеи спомените представят дадена случка като минало[24].

Как възприемаме времето? До момента не са определени специфичните неврофизиологични механизми, които отговарят за човешката представа за време[25]. Психологическите изследвания показват, че вниманието, работната памет, както и дългосрочната памет определят нашите темпорални преценки и че усещането ни за време е функция на сложното взаимодействие между специфични когнитивни функции и моментни настроения[26].

Според някои невробиологични изследвания[27] субективното ни усещане за време не е едно единно явление, а е резултат от няколко отделни механизми, обикновено работещи съгласувано, които може да бъдат „разсинхронизирани“ при подходящи условия[28]. Продължителността, едновременността, последователността и др. се определят по различни механизми, които обикновено се съгласуват, но това не е задължително[29].

Един от факторите, които модулират субективното време е „когнитивният товар“ – субективното време минава по-бързо в ситуации, изискващи повече внимание, но при припомняне на тези ситуации на човек му се струва, че те са продължили по-дълго от действителното време[30]. Времето и паметта са втъкани заедно – при плашещо събитие по-интензивно се формират спомени, а при ретроспекция повечето спомени се интерпретират от ума като по-дълго изминало време[31]. Други фактори, които влияят върху възприемането на времето са емоционалното състояние и различни невротрансмитери и психотропни вещества. В зависимост от емоционалното състояние усещането за време и за продължителност на времето също се променя[32]. Различни невротрансмитери също променят усещането ни за време. Ийгълмън (2008) посочва, че:

Допаминът е основният невротрансмитер, който участва при боравенето с времето. Допаминовите агонисти – съединения, които активират допаминовите рецептори – имат свойството да забързват нашето усещане за време, което минава по-бързо. Такъв е и случаят с някои наркотици като кокаин, който засилва ефекта на допамина. Обратно, невролептиците, използвани за третирането на шизофрения, препятстват ефекта на допамина, като създават усещането, че времето минава по-бавно.

Умът се стреми да групира като едновременни последователни случки – факт е, че светлината и звукът пътуват с крайни скорости и явленията, преживени като настоящи, всъщност са вече в миналото. Тези явления са детектирани по различно време от сетивата и се обработват с различна скорост от сетивните ни органи и мозъка[33]. Когато явленията се случват много бързо, не можем да възприемем техния ред и макар да не се представят едновременно на нашите сензорни системи, ги възприемаме като едновременни.[34] Например, за да се синхронизират образът и звукът на телевизионно предаване е достатъчно те да се разминават по време с интервал не по-голям от 0,1 сек. В рамките на този диапазон наблюдателят синхронизира сигналите. Ако едновременно докоснат носа ви и кутрето на крака ви, ще усетите двата сигнала като едновременни, макар и първият да достига до мозъка по-рано. Това означава, че мозъкът чака да пристигне най-бавният сигнал в рамките на определен малък (около 0,1 сек) диапазон, за да групира сигналите и да възприеме едно явление в неговата цялост[35]. Така че ние възприемаме пряко само непосредственото минало.

Казахме, че умът се стреми да групира като едновременни последователни случки. Но как решава кои сигнали да групира, как определя кое е едновременно във външния свят? Най-добрият начин е умът да взаимодейства със света и усещането за време, за едновременност и последователност постоянно да се „калибрира“ и „рекалибрира“[36]. А това се извършва и на основата на причинно-следствената връзка.

В нашите представи за последователност във времето са залегнали идеите за това, че причините винаги предшестват следствията си, че нещата се променят бавно по отношение на скоростите на разпространение на светлината и звука, че капацитетът ни за обработване на информация е ограничен, че трябва да има причинно-следствена връзка между спомените и преживяванията и че трябва да има каузална асиметрия – по-късните събития не може да влияят върху по-ранните[37]. Затова би трябвало да не можем да възприемем, да познаем бъдещето, а само миналото[38].

Какво казват Патанджали и Вяса по въпроса за причинно-следствената връзка?

В следните откъси от ЙС и ЙСБ се говори за миналото, настоящето и бъдещето, както и за причинно-следствената връзка[39].

Йогасутрабхашя 4.12.

nāstyasataḥ sambhavо na cāsti sato vināśa iti dravyatvena sambhavantyaḥ kathaṃ nivartiṣyante vāsanā iti.

Несъществуващото няма възникване, нито съществуващото има разрушаване. Как несъзнателните впечатления, които са реални същности, ще престанат да съществуват?
Йогасутра 4.12

atītānāgataṃ svarūpatostyadhvabhedāddharmāṇām.

Заради разликата по време на дхармите, миналото и бъдещето са в собствената си форма.

Йогасутрабхашя 4.12

bhaviṣyadvyaktikamanāgatamanubhūtavyaktikamatītaṃ svavyāpāropārūḍhaṃ vartamānaṃ trayaṃ caitadvastu jñānasya jñeyam. yadi caitat svarūpato nābhaviṣyannedaṃ nirviṣayaṃ jñānamudapatsyata. tasmādatītānāgataṃ svarūpato’stīti. kiṃca bhogabhāgīyasya vāpavargabhāgīyasya vā karmaṇaḥ phalamutpitsu yadi nirupākhyamiti taduddeśena tena nimittena kuśalānuṣṭhānaṃ na yujyeta. sataśca phalasya nimittaṃ vartamānīkaraṇе samarthaṃ nāpūrvopajananе. siddhaṃ nimittaṃ naimittikasya viśeṣānugrahaṇaṃ kurute nāpūrvamutpādayatīti.

dharmī cānekadharmasvabhāvastasya cādhvabhedena dharmāḥ pratyavasthitāḥ. na ca yathā vartamānaṃ vyaktiviśeṣāpannaṃ dravyato’styevamatītamanāgataṃ ca.

svena cānubhūtavyaktikena svarūpenātītamiti. vartamānasyaivādhvanaḥ svarūpavyaktiriti na sā bhavatiatītānāgatayoradhvanoḥ. ekasya cādhvanaḥ samaye dvāvadhvanаu dharmisamanvāgatau bhavataiveti nābhūtvā bhāvastrayāṇāmadhvanāmiti.

Бъдещето е реалност, която не е настъпила. Миналото е изживяна реалност. Настоящето се осъществява [сега]. Тази тройствена реалност се познава посредством знанието. Ако тя не съществуваше в собствената си форма, знанието, което няма обект, не би могло да възникне. Затова „миналото и бъдещето са в собствената си форма“.

А пък и ако предстоящият да възникне плод на действието, който води към опитност или към освобождение, е нереален, то тогава праведният живот, имащ за цел последното, би бил безполезен. 

Причината реализира вече съществуващо следствие, а не поражда нещо, не съществувало преди. Реализирана, причината подпомага по специален начин следствието и не създава нещо ново.

Носителят на дхармите по своята природа притежава много дхарми, дхарми, които се различават по време. Миналото и бъдещето са обективна реалност, но съвсем не са като настоящето, което вече има специфично проявление[40].

Миналото е в своята форма като проявление на вече изживяното. Само в сегашното време [някоя дхарма] може да има реално проявление на своята вътрешна форма, не може да има [реално проявление] нито в миналото, нито в бъдещето. 

При наличие на едно време, останалите две остават присъщи на носителя на дхармите. Така трите времена не възникват, без да са съществували преди.

Според Вяса носителят на дхармите е реален, реални са и дхармите в трите плана на времето. Поради това те могат да бъдат обект на познанието. Затова и Патанджали казва, че „миналото и бъдещето са в собствената си форма“. При наличието на един от времевите модуси, останалите два модуса остават присъщи на носителя на дхармите. „Така трите времена не възникват, без да са съществували преди“ и могат да бъдат обект на познание.  

Казахме, че възприемаме непосредственото минало, но защо не можем да възприемаме директно по-отдалеченото минало? Действията от по-отдалеченото минало може само непряко, причинно да ни засегнат посредством съвсем непосредствените събития. Можем да възприемем отдалечено дърво, само ако то има някакъв ефект върху нашето близко обкръжение. За да сме ефективни деятели в света, трябва да знаем точно какво става тук и сега[41].

Вниманието ни може да се раздели между две впечатления, които да създадат едно цялостно възприемане и да се усетят като едновременни, или да се адаптира към едно от впечатленията, така че то да бъде възприето веднага. Тогава второто ще бъде възприето само след определен латентен период от време, през който вниманието достига ефективния си максимум и започва да отслабва по отношение на първото впечатление. В този случай събитията се считат за две последователни събития, които са отделени от време – интервалът, през който вниманието все още не се е пригодило към нито едно от впечатленията, за да даде ясно възприемане. Броят на различните директни преживявания, които „просторното“[42] настояще може да обхване, зависи от работната памет[43].

Едно от интересните наблюдения на Патанджали е свързано с тази тема:

Йогасутрабхашя 4.21

syānmatiḥ svarasaniruddhaṃ cittaṃ cittāntarea samanantaraea gṛhyata iti.

Може да се мисли и че, когато едно състояние на съзнанието престане, то се схваща от друго, непосредствено следващо го съдържание на съзнанието. [Но:] 

Йогасутра  4.21

cittāntaradṛśye buddhibuddheratiprasaṅgaḥ smṛtisaṃkaraśca.

Ако се възприема от друго съдържание на съзнанието, [възниква] безкрайност на разбирането на разбирането и смесване на спомените.

Йогасутрабхашя 4.21

atha cittaṃ ceccittāntarea gṛhyeta buddhibuddhiḥ kena gṛhyate sāpyanyayā sāpyanyayetyatiprasaṅgaḥ. smṛtisaṃkaraśca yāvantо buddhibuddhīnāmanubhavāstāvatyaḥ smṛtayaḥ prāpnuvanti.

tatsaṃkarāccaikasmṛtyanavadhāraṇaṃ ca syāt

Така ако едно съдържание на съзнанието се възприема от друго съдържание на съзнанието, от какво се възприема разбирането на разбирането – то от друго, а то от друго, и така до безкрай.

„И смесване на паметта“ – колкото разбирания на разбиранията се преживяват, толкова и спомени [възникват]. Вследствие на тяхното смесване определянето на една единна памет е невъзможно...

Макар в действителност да възприемаме миналото, най-често възприемаме непосредственото минало, доколкото звукът и светлината се разпространяват с големи скорости. И въпреки, че нещата се променят в макросвета, това става много по-бавно, отколкото информацията от външните обекти достига до нас[44]. Когато постъпилата информация се регистрира от сетивата, тя трябва да се прехвърли в паметта, за да освободи място за по-актуална информация, защото не можем да си позволим едновременно да обработваме конфронтираща се информация. Нашата ефективност като деятели зависи от това да не продължаваме да възприемаме, преживяваме предходните състояния, след като информацията от тях вече е обработена.

Еволюцията е осигурила да възприемаме само непосредственото минало. Но защо не възприемаме бъдещето или непосредственото бъдеще?[45]

На всеки вероятно му се е случвало да преживее т.нар. déjà vu – дадена ситуация е сякаш вече преживяна с всички детайли и човек си я спомня мигове преди реално да се случи. Една от научните хипотези, изказана от Робърт Ефрон (1963), която се опитва на неврологично ниво да обясни това явление, е следната. Първо трябва да се отбележи фактът, че информацията от възприемането на дадено събитие, която е получена от недоминантната мозъчна хемисфера, може да се прехвърли към доминантната хемисфера (която е лявата хемисфера при всички, пишещи с дясната ръка, и при повечето, пишещи с лявата ръка). При нормални условия, когато очите се движат свободно, главата се завърта и звуците се възприемат от всички посоки, двете хемисфери получават една и съща информация за ставащото в света. Няколко милисекунди закъснение във времето на получаване на информация от дясната (или недоминантната) хемисфера не може да се детектира съзнателно. Ако обаче закъснението при пренасянето на информацията от дясната към лявата хемисфера е няколко стотин милисекунди за минута, лявата хемисфера ще получи една и съща информация два пъти – веднъж директно и веднъж след закъснението, предадена от дясната хемисфера. При това интерпретацията на преживяващия е, че това, което възприема сега, същото с всички детайли вече се е случвало (защото то вече е възприето от лявата хемисфера директно), но не може да си спомни кога (закъснението при инкорпорирането на информацията в дълготрайната памет е установено явление, така че няколко стотин милисекунди не са достатъчно време, за да се запише поред в паметта и да се възстанови). Предходната идея се основава на предположението, че човек осъзнава станалото явление, чак когато сензорните данни достигнат лявата (доминантната) хемисфера.[46]

Има обаче и хора, които преживяват наяве или на сън дадена ситуация часове, дни, месеци или дори години преди тя да се случи – не става въпрос за активно въображение, нито за моделиране на бъдещето, а по-скоро за волево или неволево преживяване, което се появява от само себе си.[47] За подобни явления съвременната наука няма обяснение. Според Йогасутра обаче йогинът, който е овладял саняма, може целенасочено да познае миналото и бъдещето:

Йогасутрабхашя 3.16

ato yogina upāttasarvasādhanasya bubhutsitārthapratipattaye saṃyamasya viṣaya upakṣipyate.

Сега започва темата за [приложимостта] на саняма за йогина, който е постигнал всички средства за достигане на желаната цел.

Йогасутра 3.16

pariṇāmatrayasayamādatītānāgatajñānam.

От саняма върху измененията на трите идва знанието за миналото и бъдещето.

Йогасутрабхашя 3.16

dharmalakṣaṇāvasthāpariṇāmeṣu sayamādyogināṃ bhavatyatītānāgatajñānam.

dhāraṇādhyānasamādhitrayamekatra sayama uktaḥ.

tena pariṇāmatrayasākṣātkriyamāṇamatītānāgatajñānateṣu sapādayati.

От саняма върху измененията на дхармите, признаците и състоянията йогините придобиват знание за миналото и бъдещето.

Дхарана (концентрация на съзнанието), дхяна (съзерцаване), самадхи (съсредоточаване) – трите заедно са наречени саняма.  

Благодарение на тази [саняма] върху промените на трите, на които са свидетели, у тях (у йогините) се появява знание за миналото и бъдещето.

Дали тук не става въпрос за логическо определяне на възможни изходни състояния за настоящето или на възможни последствия от предишни състояния и процеси? Това изглежда се изключва, защото саняма не се описва като състояние, свързано с активно логическо мислене, а по-скоро с поддържане в съзнанието на и сливане на съзнанието с обекта на медитация. В случая с виждането на миналото и бъдещето обектът на медитация са измеменията на дхармите, признаците и състоянията.

 

Възприемането на времето е неразделна част от човешкия опит. Въпреки че усещаме хода на времето, изглежда нямаме отделна обособена рецепторна система за възприемане на времето[48]. Времето не е материален обект от външния свят, а по скоро отношение между обекти в пространството, мярка за движение и промяна. Затова говорим за времето, като използваме изрази свързани с пространствени представи „това трая дълго“ и с представи за движение „времето тече“.

Не само метафизичните, но и повечето от съвременните физични теории включват времето като променлива линейна величина в класическия, нютонов смисъл. Но ако изоставим идеята за времето като равномерен и непрекъснат линеен поток и разгледаме времето като циклично[49] или като спираловидно, или като конструирано/манипулирано от мозъка, или като обект на илюзии, подобни на зрителните илюзии, можем да изградим съвсем други представи за действителността. Физичните теории се изграждат върху нашите филтри за възприемане на света, а възприемането на времето, на движението, вероятно задава един от най-стабилните филтри, за който трябва да си дадем сметка, за да можем да се докоснем по-непосредствено до „действителността“[50]. В „нормалното“ будно състояние на съзнанието тези филтри и представи са структурирали съзнанието да възприема по точно определен, най-вероятно съобразен с оцеляването начин.[51] Дали тази представа е най-близката до действителността? Дали не можем да достигнем състояние на съзнанието, което е отвъд тези филтри и представи? Вероятно в таковава състояние същността на времето и на нашето възприемане на времето ще се представят пред нас по различен начин.

В ЙС 1.43. се говори за такова състояние на медитация – нирвитарка самадхи (nirvitarkā samādhī), „напълно изчистено от спомени и сякаш лишено от собствената си форма, осветляващо само обекта“. Състояние, отвъд филтрите, структуриращи самото съзнание. Какво се разкрива за времето в такива състояния и как тези разкрития са представени посредством „познаването на думите“[52]?

До голяма степен представата за времето, която ни предлагат Патанджали и Вяса се доближава до съвременните представи за времето и възприемането на времето. Възможността да се познае бъдещето посредством саняма върху измененията на дхармите, свойствата и състоянията задава обаче различна перспектива. Това, че бъдещето вече съществува в собствената си форма във вид на дхарми, присъщи на субекта, носител на дхармите, е идея, свързана с каузацията, или в индийския контекст – с процеса на разгръщане на карман (karman – букв. „действие“)[53]. Целта е да се достигне до висшето състояние наречено „облак на дхармите“ (dharmamegha), което е достигане на постоянно различаване (viveka). Благодарение на него изчезват афектите и карман[54]. Тогава вероятно се изпитва състояние на „безвремие“, в което дори и представата за „време“ изчезва. Избледнява един от основните филтри при възприемането на света. Това е състояние отвъд времето, отвъд смъртта и страданието, отвъд преходността.

 

Библиография

Бадли 1986: Baddeley, A.  Working memory. Oxford, 1986.

Бадли 2000: Baddeley, A.  The episodic buffer: A new component of working memory? – In: Trends in Cognitive Sciences, 2000, 4, (11), 417–423.

Бадли, Хич 1974: Baddeley, A., G. Hitch. Working memory. – In: The psychology of learning and motivation: Advances in research and theory. ed. Bower G. Vol. 8, pp. 47–89, New York, 1974.

Братоева 2012: Братоева, М. Светлина – видение – просветление: митология, ритуали и религиозно-философски идеи във Ведите. София,. 2012.

Бронкхорст 2011: Bronkhorst, J. A Note on “Nirvikalpaka” and “Savikalpaka” Perception. – In: Philosophy East and West, Vol. 61, 2011, No. 2, pp. 373379.

Бърлий 2007: Burley, M. Classial Sāṃkhya ahd Yoga: An Indian metaphysics of experience. Routledge, Oxon, New York, 2007.

Бътърфийлд 1984: Butterfield, J. Seeing the Present. – In: Mind 1984, 93, No. 370, pp. 161176.

Витман 2009: Wittmann, M. The Inner Experience of Time. – In: Philosophical Transactions: Biological Sciences, Vol. 364, No. 1525, The experience of Time: Neural Mechanisms and the Interplay of Emotion, Cognition and Embodiment. 2009, pp. 19551967.

ГРЕТИЛ/GRETIL: Göttingen Register of Electronic Texts in Indian Languages and related Indological materials from Central and Southeast Asia: http://gretil.sub.uni-goettingen.de/

Гу, Риджн, Мек 2015: Gu, Bon-Mi. Rijn. H., Meck, W. Oscillatory multiplexing of neural population codes for interval timing and working memory. – In; Neuroscience & Biobehavioral Reviews, 2015, Vol. 48, pp. 160–185.

Дейнтон 2013: Dainton, B. The Perception of Time. – In: A Companion to the Philosophy of Time, Heather Dyke and Adrian Bardon (eds.), Oxford: Wiley-Blackwell, pp. 389–409.

Джеймс 1890: James, W. The Principles of Psychology. New York, 1890.

Ефрон 1963: Efron, R. Temporal Perception, Aphasia, and Deja Vu. – In: Brain, 1963, 86, pp. 403–424.

Ийгълмън, Сежновски 2000: Eagleman, D., T. Sejnowski. Motion Integration and Postdiction in Visual Awareness. – In: Science, 2000, 287, pp. 2036–2038.

Ийгълмън 2008: Eagleman, D. Human time perception and its illusions. – In: Curr Opin Neurobiol, 2008, 18(2), pp. 131–136.     doi:  10.1016/j.conb.2008.06.002

Ийгълмън 2009: Eagleman, D. Brain time. – In: What’s next: Dispatches on the Future of Science, Max Brockman, ed., 2009.

Мател, Мек 2000: Matell, M., W. Meck. Neuropsychological mechanisms of interval timing behavior. – In: BioEssays, 2000, 22, pp. 94–103.

Найберг, Ким, Хабиб, Левин, Тулвинг 2010: Nyberg, L., Kim, A., Habib, R., Levine, B., Tulving, E. Consciousness of subjective time in the brain. – In: Proceedings of the National Academy of Sciences of the USA, 2010, Vol. 107, No. 51, pp. 2235622359.

Островски, Рудой 1992: Островски, Е., В. Рудой. Классическая йога. Москва, 1992.

Прайс 1996: Price, Huw. Time's Arrow and Archimedes' Point: New Directions in the Physics of Time. Oxford, Oxford University Press, 1996.

Русева 2015: Ruseva, G. On the notions of memory in Buddhism. Proceedings from Third International Conference „The Silk Road“, Sofia, Bulgaria, June, 2015.

Сен 1968: Sen, S. K. Time in Saṃkhya-Yoga, Indian Philosophical Quarterly, 1968, 8. pp. 407–426.

Слатър: Slater, Eliot. The experience of time. – In: British Medical Journal, 1969, Vol. 4, No. 5683, p. 575.

Стърн 1897: Stern, W. Psychische Präsenzzeit (Mental Presence-Time). – In: Zeitschrift für Psychologie und Physiologie der Sinnesorgane (XIII). 1897, 325–349. (Transl. by N. De Warren (2005). The New Yearbook for Phenomenology and Phenomenological Research V.

Филипс 2014: Phillips, I. The Temporal Structure of Experience. – In Subjective Time: The Philosophy, Psychology, and Neuroscience of Temporality. D. Lloyd and V. Arstila (eds.). Cambridge MA, MIT Press, 2014.

Фостър 1979: Foster J. In Self-Defence. – In: Perception and Identity / G. Macdonald (ed.). London, Macmillan, 1979.

Хусерл 1977: Husserl, E. Phenomenological Psychology: Lectures, Summer Semester, 1925. Transl. by J. Scanlon. The Hague, Martinus Nijhoff, 1977.

Чо, Скуул 2006: Cho, H., B. School. Perceiving Causality after the Fact: Postdiction in the Temporal Dynamics of Causal Perception. – In: Perception, 2006, Vol. 35, No. 3. pp. 385–399.  

Хасабис, Кумаран, Ван, Магир 2007: Hassabis, D., D. Kumaran, S. Vann, E. Maguire. Patients with hippocampal amnesia cannot imagine new experiences. – In: Proceedings of the National Academy of Sciences 2007, 104 (5), pp. 1726–1731.  doi:10.1073/pnas.0610561104.

 

Бележки

[1] За датировките на двата паметника вж. Островски, Рудой 1992: 11.

[2] Изследване върху времето в санкхя и йога от философска гледна точка прави Сен 1968. Вж. също Бърлий 2007: 104–108.

[3] Samāhāra – букв. „взимане (āhāra) заедно (sa)“, „обединяване“, „групиране“, „поставяне заедно“.

[4] Мигновени, качествено определени състояния, свързани помежду си с причинно-следствена връзка. За разлика от будизма, където тези състояния имат самостоятелно реално съществуване, независимо от своя носител (който няма реалност), в йога те са реални, доколкото са свързани с реално съществуващо съзнание-носител. Вж. ЙСБ 4.12., Бърлий 2007: 104–108, Островски, Рудой 1992: 72–73.

[5] Текстовете на сутрите и коментарите следват публикуваните в регистъра GRETIL. Преводът на сутрите и коментарите е на автора на статията. За улеснение преводът на текста е разделен на откъси и е добавена номерация, която отсъства в изходния текст.  

[6] Саняма (sayama) – „обединяване, свързване“, е техническият термин, с който се обозначава едновременното прилагане на дхарана (dhāraṇā) – концентрация, поддържане на съзнанието върху определен обект / на определено място, дхяна (dhyāna) – съзерцание, фокусиране на съзнанието върху обекта или мястото, самадхи (samādhi) – съсредоточаване, съединяване [с обекта]. Саняма е техника за достигане до по-дълбоко познание за, и психологическо сливане с обекта на медитация. „От нейното овладяване възниква светлината на мъдростта“. Вж. ЙС 3.1.–3.5.

[7] Вж. също коментара към тази сутра в: Островски, Рудой 1992: 66–67.

[8] Дейнтон 2013.

[9] Джеймс 1890: 635.

[10] Фостър 1979. Вж. също Дейнтън 2013.

[11] Дейнтон 2013.

[12] Хусерл 1977: 154.

[13] Джеймс 1890: 635.

[14] Пак там, 606–607.

[15] Ийгълмън 2009.

[16] Твърдението, че всички дхарми възникват в такъв миг (10.), е препратка към и противопоставяне на будистката теория за миговете кшана (kṣaṇa). Вж. Островски, Рудой 1992: 66–67.

[17] По-подробно вж. Бронкхорст 2011.

[18] Пак там.

[19] Джеймс 1890: 636.

[20] Пак там, 622.

[21] Пак там, 609–610.

[22] В тази статия няма да се спираме на въпроса за вечността. Посочихме тази част от коментара на Вяса, защото е свързана с времето и с концепцията за време.

[23] Ийгълмън 2009.

[24] Пак там.

[25] Витман 2009. За възприемането на времеви интервали има предложени невро-физиологични модели, комбинирани с психологични модели. Вж. напр. Мател, Мек 2000 и Гу, Риджн, Мек 2015.

[26] Витман 2009.

[27] Вж. например Ийгълмън 2008.

[28] По това възприятието ни за време прилича на зрителното ни възприятие, за което се знае, че образът се появява от разкодиране на различни сигнали, получавани от различни аспекти на сетивата (движение, положение, цвят и т.н.).

[29] Ийгълмън 2008.

[30] Гу, Риджн, Мек 2015.

[31] Според Ийгълмън (2008) въпросите, които продължават да остават открити, са: как сигналите, които влизат в различни области на мозъка по различно време, се координират и как продължителността, временната подредба и едновременността се кодират по различни начини в мозъка? По тези въпроси вж. също Гу, Риджн, Мек 2015.

[32] По-подробно вж. Витман 2009.

[33] Ийгълмън 2009.

[34] Когато много впечатления следват в кратък период от време, човек не може да определи точната им последователност и дори може да смени реда на тяхната поредност. Счита се, че 12 сек. е максималната запълнена продължителност, която можем да съзнаваме ясно, отчетливо и непосредствено. Най-точно човек възприема разликите в последователността на звука – ако звуците са отделени с 1/500 от секундата (0,002 сек.) човек би могъл да ги чуе като последователни. За окото границата е 0,044 сек. (Джеймс 1890: 610, 613).

[35] Вж. Ийгълмън, Сежновски 2000 и Чо, Скуул 2006. Това забавяне е характерно само за съзнателното възприятие. Моторната система реагира мигновено на съответните стимули.

[36] Ийгълмън, Сежновски 2000, Ийгълмън 2009.

[37] По-подробно вж. Ийгълмън 2009. Съществуването на каузалната симетрия се обяснява по различни начини. Ето например някои от тях: 1. Каузалната симетрия е централна, първична и нейните основи не може да се обяснят. 2. Погрешно е да се търси каузална симетрия, независима от ума. 3. Каузацията е напълно симетрична, но някои черти на физиологичната конституция и връзката със света правят така, че тя изглежда асиметрична. В този смисъл разликите между минало и бъдеще се размиват. За последната идея вж. Прайс (1996).

[38] Според Патанджали и Вяса бъдещето може да е обект на познание, защото „съществува в собствената си форма“. Вж. по-долу ЙС 4.12. и ЙСБ 4.12.

[39] Според санкхя, която е считана от някои учени за теоретичната основа на йога, следствието съществува в причината си. 

[40] Изглежда тук в редакцията от GRETIL, която е използвана за настоящия превод, липсват две изречения. Преводът на липсващите изречения, даден от Островский и Рудой (1992: 189) е: „Но как [съществуват] те в този случай? – Бъдещето встъпва във вътрешната си форма, която тепърва предстои да се прояви чрез самата себе си“.

[41] Ийгълмън 2009.

[42] „Просторното настояще“ може да се дефинира по различни начини, например като обхвата на работната памет или като интервала от време, в който случващите се явления ни изглеждат като „настояще“.

[43] Джеймс 1890: 636–638. Работната памет съдържа информацията, получена от сетивата, и информацията, която се възстановява от дългосрочната памет. Но тя не просто съдържа тази информация пасивно, а е активна. Усещането за времетраене и работната памет са едни от най-важните елементи на когницията, те са зависими едно от друго и се определят от осцилациите в префронталната-стриатална-хипокампална верига. По-подробно вж. Гу, Риджн, Мек 2015. За работната памет вж. Бадли, Хич 1974; Бадли 1986, 2000. За работната памет и паметта в будизма вж. Русева 2015.

[44] Бътърфийлд 1984.

[45] Трябва да се отбележи, че мозъчната активност по време на припомняне на събитие е подобна на мозъчната активност по време на представяне, въобразяване на това събитие в плана на миналото или в плана на бъдещето, като спомнянето на реално преживени събития включва повече мозъчни системи отколкото представянето на същото събитите в плана на миналото или в плана на бъдещето (Найберг, Ким, Хабиб, Левин, Тулвинг 2010). Освен това се оказва, че хората с амнезия, причинена от увреден хипокампус, не могат да си представят бъдещето. Това е така, защото когато човек си представя бъдещето, използва минали събития от паметта си. Спомените помагат на човек да визуализира бъдещето и да включи емоциите си в този процес. Вж. Хасабис, Кумаран, Ван, Магир 2007.

[46] По-подробно вж. Ефрон 1963.

[47] В тази връзка бих искала да посоча споделено с мен преживяване: „Когато бях на около 20 години, бях на палатка на планина. Преживях съвсем ясно и отчетливо – не само зрително, но с всичките си сетива, как брат ми идва през планината и ни казва някаква неприятна вест. Същата вечер преди залез се случи абсолютно същото нещо, което вече бях преживяла следобеда – същата сценка, същото чувство, същото усещане“. Няколко души са споделяли с мен, че са сънували с големи подробности случки от по-нататъшния си живот.

[48] Витман 2009.

[49] За цикличността на времето във ведическата култура вж. Братоева 2012: 145–146.

[50] Тук слагам думата „действителност“ в кавички, защото тя също е една представа. Ако обърнем внимание на строежа й от думата „действие“, ще видим, че в нея вече влиза представата за време, както и много други представи.

[51] В различните състояния на съзнанието усещаме потока на времето по различни начини. Но тези филтри донякъде влияят и на представата ни за времето в други състояния на съзнанието. По време на сън може макар и да сме сънували пет минути например, да имаме чувството, че са минали часове. Освен това, когато сънуваме, често сънят е представен от несвързани сцени или дори само от образи, но когато се събудим умът подрежда сънят в логическа последователност във времето на основата на съществуващите филтри, причинно-следствената връзка и др.  

[52] Макар и състоянието нирвитарка самадхи да е отвъд думите, отвъд концептуалното знание, при опит за споделяне на преживяване човек все пак зависи от думите – ако оставим настрана дълбинната страна на връзката учител – ученик.

[53] В тази връзка интересно е да се разгледа каква е битуващата представа за бъдеще и съдба в Индия на основата на популярни истории например от Махабхарата. В историята за Савитри един от великите мъдреци (риши, ṛṣi), Нарада, предсказва предстоящата след точно една година смърт на Сатяван. Но точно година по-късно, когато е поведен от Яма (бога на смъртта) към отвъдното, Сатяван бива спасен от Савитри. Това навежда на мисълта, че бъдещето не само може да се познае, но и да се манипулира – бъдещето не е еднозначно и може да бъде променено от решителни хора със силна воля.

[54] Вж. ЙС и ЙСБ 4.29.–4.30.

 

За автора

доцент д-р Гергана Руменова Русева, преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“, ФКНФ, катедра „Класически Изток“, специалност „Индология“

Поле на интереси и области на основните трудове: Санскрит, Ведийски, Историческа граматика, Когнитивна лингвистика, Когнитивистика

електронна поща: gerganka@abv.bg

За автора

Софийски университет „Св. Климент Охридски“.


Доц. д-р Гергана Руменова Русева е преподавател по санскрит и морфология и синтаксис на хинди в kатедра “Класически изток”, Факултет по класически и нови филологии, СУ „Св. Климент Охридски“.

e-mail: gerganka@abv.bg

Последни публикации
Гергана Русева, Взаимовръзка и взаимопроникване на тялото и съзнанието: дъхът прана, Духовност и морални ценности на Изтока, редактор/и:Бойка Цигова, издателство:Пропелер, 2017, стр.35-54.
Гергана Руменова Русева, Къде е ātmán (аз-ът) според Упанишадите, Луна, бамбук и огледало - изтоковедски изследвания, 2016.
On the Notions of Memory in Buddhism, The Silk Road: Collection of Papers from the Third International Conference on Chinese Studies "The Silk Road" organized by the Confucius Institute in Sofia, June 2015, ed. Aleksandra Angelova, Sofia University "St Kliment Ohridski" Press, 2015, стр.222-229
Граматика на идентичността: За развитието на думата atman в индоарийските езици, Индологическа фондация "Изток Запад", София, 2012.

Публикации в списание МАНАС:

Русева, Гергана. Ātmán и петте пътя на самоосъзнаването: огледалото. – Във: Манас: Южна Азия: Идентичност и културно многообразие, Том 1, 1, 2014.

Русева, Гергана. За семантичното развитие на думата ātmán във ведийски и санскрит. – Във: Манас: Традиция и модерност в индийската култура, Том 2, 1, 2015.

Русева, Гергана. Значения на думата ātmán в три стиха от Бхагавадгита. – Във: Манас: Изток–Запад: езици, култури, общества, Том 3, 1, 2017.