Manas. Studies into Asia and Africa.

Електронно списание на Центъра за източни езици и култури
Софийски университет „Св. Климент Охридски”

2015 / Том 2 / Брой 2 : Сетива и сетивност

За природата на хинду

Макс Мюлер

Превод: Татяна Евтимова

Резюме

Тази е втората от цикъла от 7 лекции на Макс Мюлер, изнесени в Кембридж (1882) пред кандидатите за Индийска гражданска служба. Първата, озаглавена На какво ни учи Индия?, е публикувана в бр. 1 на сп. „Манас“.

Съдържание

Основен текст

В своята първа лекция се постарах да разсея предубеждението, че всичко в Индия е странно и поради това различно от интелектуалния живот, с който сме свикнали тук в Англия; че двайсетте или двайсет и петте години, които колониалният чиновник трябва да прекара в Индия, са един вид заточение, с което му се налага да се справя както може; и че тези години го отрязват напълно от всички възвишени житейски стремежи, осмислящи живота у дома. Не бива и не трябва да е така, но за това следва ясно да се разбере, че почти всички възвишени цели, за които си струва да се живее тук, в Англия, могат да се открият в напълно достатъчно и равностойно количество и в Индия. 

Днес ще ми се наложи да се преборя с още един предразсъдък, който е дори още по-вреден. Този предразсъдък издига нещо като ледена бариера между хинду и техните господари, и заклеймява като тотално невъзможно дори подобие на чувство за неподправена близост помежду им.

Този предразсъдък превръща перспективата на пребиваване в Индия в нещо като морално заточение, а хинду – в най-отблъскващия етнос, коренно различен от нас самите както от гледна точка на етичната си същност, така и най-вече от гледна точка на онова, което ние възприемаме като стожер на английската природа – уважението към истината.

Струва ми се, че няма нищо по-обезкуражаващо за един млад човек от идеята, че ще трябва да прекара живота си сред някакви хора, които никога не би могъл да зауважава или заобича – аборигени, както ги наричат, само за да избегнат по-обидни названия – хора, „оперирани“, както са го учили, от всепризнатите принципи на себеуважението,  непорочността и честността и с които, по тази причина, не може да става и дума за общност на интереси и действия, а още по-малко – за искрено приятелство.

Това обвинение в лъжливост е толкова често повтаряно и станало вече толкова общоприето, че усилието да се пребориш с него изглежда почти „дон-кихотовско“.

Аз самият дори нямаше да си позволя да вляза в тази наглед безнадеждна битка, ако не бях убеден, че подобно обвинение, както всички обвинения, произнасяни срещу цяла една нация, почива на извънредно хлъзгаво умозаключение и че е нанесло, нанася в момента и ще продължава да нанася щета на нашето английско присъствие в Индия, каквато не би могъл да измисли и най-големият ни враг. Ако един младеж заминава като колониален чиновник или на военнослужещ за Индия с твърдото убеждение, че тя е населена с народ от лъжци, лъжци по природа и по национален инстинкт, действащи без да им пука за истината, хора, на чиято дума не може да се разчита, то при това положение трябва ли да се учудваме, че този младеж е буквално изпълнен с чувство на отвращение към хинду още преди да ги е видял, с чувство на недоверие и презрително отношение при всеки случай на досег с тях, независимо дали в обществено или лично качество? И когато всички тези плевели са вече посадени в нашата градина от ръцете на нашия враг, ще бъде доста трудно да ги изкореним. Вече няма колониален чиновник, който да се съмнява, че всички индийци са лъжци, дори нещо повече – дори смята за непростима ерес, че може да се допусне обратното.

А сега, малко встрани от Индия, аз самият категорично смятам, че всяко едно от тези международни порицания трябва да бъде мощно разобличавано, и не само заради засилващия се благодарение на тях самозалъгващ и злобен начин на мислене на техните автори, но и заради една изцяло логическа причина, а именно – лишеното от разум и твърде „нечистоплътно“ умозаключение, върху което всички те почиват. Ако някой човек е пътувал из Гърция и е бил измамен от местния драгоман[1], или е бил обран от бандити, дали от това следва, че всички гърци – от Античността до ден-днешен – са крадци и мошеници, или че одобряват измамите и кражбите? Ако докарваните в съдебната зала или висящите пред съдилищата и по пазарите индийци в Калкута, Бомбай или Мадрас не се отличават със сляпа преданост към истината, не е ли твърде порочно умозаключение, уж навремето много внимателно обмислено, че всички хинду са едни лъжци – особено ако вземем предвид, че тази огромна страна се населява от стотици милиони. Всички ли тези стотици милиони човешки същества трябва да бъдат заклеймени като лъжци, заради няколко стотици или няколко хиляди, приведени в съда по подозрение за кражба или убийство, които не говорят истината, цялата истина и само истината. Дали някой английски моряк, изправен пред тъмнокож съдия със странен акцент, ще се поклони доземи и тутакси ще признае някое провинение, което може и да е извършил; и дали, ако той е му се случи такава беда, всичките му колеги ще се втурнат напред и охотно ще свидетелстват срещу него?

Правилата за умозаключение са общовалидни, но зависят и от субектите, спрямо които се прилагат. Сигурно бихме могли да съдим за цялото оризище по едно-две зърна ориз, както гласи една индийска пословица. Ако обаче приложим това правило към човешки същества, със сигурност ще повторим грешката на онзи английски капелан, който на борда на английски кораб извършил кръщавка на едно френско бебе и после до края на живота си вярвал, че всички бебета във Франция имат огромни носове.

Не мога да се сетя за едно нещо, което да бъде универсално приложимо към всички обитатели на Индия и си признавам, че леко ме побиват нервни тръпки, когато попадна на изречение, започващо с „Народът на Индия…“ или дори с „Всички брахмани…“ и „Всички будисти…“. Всичко по-нататък е почти винаги грешно. Разликите между афганец, сикх, раджпут, бенгалец и дравид са далеч по-големи, отколкото между англичанин, французин и руснак – и въпреки това те всички са хинду, следователно попадат до един под ударите на помитащото и позорящо умозаключение.

Ще цитирам сър Джон Малколм[2] по повод различията в характера, които се наблюдават (за всеки, който има очи да ги види) между различните етноси, които ние всички директно слагаме под общ знаменател – хинду. След като описва бенгалците като хора със слабо телосложение и плахи по дух, а тези на юг от Калкута като най-презрените от всички хинду субекти – както по характер, така и по външен вид – той продължава с думите: „Но след като навлезете в Бихар, срещате едни други хинду – еднакво представителни и забележими както със своята благородна осанка и здраво тяло, така и с изтънчения си интелект. Те са безстрашни, благородни и човечни, а искреността им впечатлява точно толкова, колкото и смелостта им.“ 

И макар, че категорично протестирам срещу унизителните обиди и квалификации, изговорени срещу народа на Индия от Хималаите до Цейлон, не възнамерявам, нито пък бих искал да нарисувам някаква идеална картина на Индия, без тъмни тонове и светлосенки, или да ви покажа само „сладкото и светлото“. Тъй като аз самият никога не съм посещавал Индия, си запазвам единствено правото и задължението на всеки историк – правото да събера колкото се може повече информация и задължението да я отсея съгласно утвърдените правила на историческия критицизъм.

За сведения относно националния характер на индийците в древни времена ще се позовавам на гръцки автори, както и на самата древноиндийска книжнина. За по-късни времена ще разчитаме на твърденията от страна на различни завоеватели на Индия, които не винаги са най-безпристрастните експерти по Индия, защото се оказало по-лесно да я завладееш, отколкото да я управляваш. За последния век и нещо ще се позовавам отчасти на авторитета на онези автори, които са ни оставили трудовете си за Индия след прекарана значителна част от живота в страната в пряк досег с индийците, а отчасти – на свидетелствата на голям брой видни колониални чиновници, както и на индийски благородници, с които съм имал удоволствието да общувам лично в Англия, Франция и Германия.

И понеже основно трябва да се обърна тъкмо към онези, които в бъдеще лично ще се изявяват като висши държавни служители и чиновници в Индия, разрешете ми да започна с твърденията на някои от най-изтъкнатите, а надявам се и най-обективни представители на Индийската гражданска служба от миналото, чиито дълбоко премислени изявления са изградили днешната ни представа, която тук обсъждаме, а именно – истината или търсенето на истината за хинду.

Ще ми се да започна с едно наблюдение, споделяно и от други, а именно – че колониалните чиновници от самото начало на века, работили под покровителството на Източноиндийската компания, с част от които имах честта и удоволствието да се запозная още с пристигането си в Англия, са видели много повече от живота на местните, от техните обичаи и характер в сравнение с онези, които преди 25 години лично изпитвах, и които след успешна кариера в Индия днес се завръщат в Англия. Индия вече не е онзи самотен остров, какъвто е била и където всеки Крузо е трябвало сам да си направи жилище – колкото и както може. Заради кратките и лесни пътувания от Англия до Индия и обратно, заради бързата поща, телеграмите и англо-индийските вестници, днес дори английските дами са много по-склонни, отколкото преди петдесет години, да споделят със съпрузите индийската им служба, приличаща много на временно заточение. Това е едно обективно препятствие, което не може да бъде отстранено, но което трябва да бъде посрещнато, и което смятам, че може да бъде много по-лесно посрещнато чрез поощряване на новите колониални чиновници с далеч по-нови и по-високи цели на престоя им в Индия.

Дълги години познавах покойния професор Уилсън[3], нашия боденски професор по санскрит в Оксфорд, и винаги слушах с огромен интерес спомените му за Индия. Нека прочета (така като съм записал) какво разказваше професор Уилсън за своите приятели индийци, за своите местни сътрудници и слуги.

„Както поради необходимост, така и заради личен избор аз живеех много близко до хинду и имах възможността да ги опозная в много и най-различни ситуации – много различни от обичайните, наблюдавани от страна на европейците. В монетния двор на Калкута например ежедневно се срещах с огромен брой шлосери, механици, работници, които винаги проявяваха бодра и неуморна прилежност, кротко спазваха изискванията и изпълняваха волята на началниците си, бяха готови да положат извънредни усилия, само за да изпълнят нареденото: сред тях нямаше пиянство и нарушаване на реда, нито неподчинение на началството. Не би било вярно да кажа, че е нямало и лъжи, но те се случваха сравнително рядко, като правило бяха незначителни и струва ми се, далеч по-безобидни от онези, за които следва да се внимава в други монетарници в други страни. Проявяваха забележителни умения и готовност да научат нещо ново. Извън обичайното чинопочитание съществуваше изключителна прямота и бих казал, че когато има доверие без страх, прямотата е сред най-универсалните черти на индийската природа. Когато хората са сигурни в опита и добронамереността на своите началници, не се прекрачват нито границите на сдържаност и плахост, нито границите на уважението…“.    

На друго място той казва следното за твърде недолюбваните индийски пандити: „Научните занимания, които отнемаха цялото ми свободно време, ме отведоха неизбежно и до учените мъже пандити, у които аз открих същите достойнства – трудолюбие, интелигентност, бодрост на духа, откровеност, наред с други, специфични за техните занимания. Една обща характерна черта на тези хора, както и въобще на хинду, е една истински детска простота и тотална неангажираност със злободневието на живота. Тази черта отсъстваше там, където налице беше дълготрайно общуване с европейци. Сред пандитите, или учените хинду, преобладаваше непознаване и огромен страх от всичко европейско. Съвсем незначително обаче е общото на европейските с хинду учените като обществен вид, поради което не е чудно, че неразбирането помежду им продължава да доминира“.

И накрая, говорейки за висшите слоеве в Калкута и навсякъде из Индия, проф. Уилсън твърдеше, че у тях е забелязал изтънчени маниери, яснота и истинско разбиране, свобода на чувствата и отстояване на принципите – достойнства, отличаващи благородните люде навсякъде по света. „Със някои от тях аз изградих трайни приятелства, които се надявам да запазя до края на дните си“, казваше още той.

Многократно съм чувал професор Уилсън да говори по тази тема със същите и дори още по-силни думи: за своите стари приятели в Индия, за кореспонденцията си с Рам Чомул Сен, дядото на Кешуб Сен[4] – най-ортодоксалния, да не кажа фанатизиран хинду, когото са издавали напоследък. Всичко това показва доколко близки могат да бъдат отношенията между англичани и хинду, стига само крачките към сближаване да бъдат направени от английска страна.

Университетът ви може да се гордее не по-малко с още един свой професор по санскрит[5], който далеч по-убедително от мене би могъл да говори по тази тема. Той също би ви казал, а съм сигурен, че и неведнъж го е повтарял, че сред хинду можете да потърсите и откриете приятели, на които да имате пълно доверие.

Години наред на кандидатите за Индийска гражданска служба, с които се срещах в Оксфорд, препоръчвах една и съща книга, а една друга пък ги предупреждавах да не четат; иска ми се да вярвам, че в редица случаи и препоръката, и предупреждението ми са изиграли най-добрата роля и са дали най-добрите плодове. Книгата, която намирам за най-подвеждаща и не само; книгата, на която според мен се дължат най-големите провали на Индия, е Историята на Британска Индия на Мил[6], дори въпреки съдържаща се в предговора на проф. Уилсън мощна противоотрова. Книгата, която препоръчвам, и която според мен трябва да бъде преиздадена в по-евтин и достъпен вариант, е със заглавие Скитания и спомени на един английски чиновник, написана от полковник Слийман[7] през 1835-1836 г., но публикувана едва през 1844 г.

Историята на Мил е добре позната на всички вас и особено на кандидатите за Индийска гражданска служба, на които, за мое съжаление, тя се препоръчва и дори е сред темите им за изпит. Длъжен съм да представя и няколко доказателства в полза на моето категорично несъгласие с тази книга:

При оценката си за природата на хинду Мил се ръководи основно от френския мисионер Дюбоа[8], както и от твърденията на съдиите Орме, Бюканън, Тенант и Уорд, които не са нито сред най-компетентните, нито сред най-непредубедените. На всичкото отгоре, Мил цитира най-нелицеприятното от творбите им, а пропуска някои  заключения, които дори тези автори правят, въпреки отрицателното си отношение към хинду като цяло. Така например, той цитира съвсем сериозно нещо, което е казано на шега: „свещеникът брахман е същински мравуняк от лъжи и мошеничества“. След обвинението в лъжливост Мил порицава хинду и за тяхната маниакалност да се влачат по съдилищата. Ето какво пише: „А когато поради страх не смеят явно да задоволяват страстта си към вражда и отмъщение, злодейството им се отприщва в поток от съдебни искове“. Без да им вменявам нечистоплътни мотиви, както прави Мил, същото може да се съобщи по различен начин и с по-други думи: „А когато поради добросъвестност и спазване на закона не смеят явно да задоволяват страстта си към вражда и отмъщение, сторено, да речем, чрез убийство или отровителство, доверието към английското правосъдие ги довежда в нашите съдилища като просители. В своите Щателни исторически разследвания върху Индия д-р Робертсън[9] оценява склонността на хинду да се съдят и съдят не като знак на диващина, а напротив – като знак за висока степен на култура, на което г-н Мил язвително възразява и пише, че „по-голям инат за същото съм наблюдавал само у най-дивите ирландци“. Не бива да ни учудва, че първоначално английските съдилища се оказват много привлекателни за хинду, тъй като до съдебно решение в тях се стига и без необходимостта от задължителните по-рано рушвети и корупция. И дали можем да приемем за вярно, че хинду си падат по влачене из съдилищата повече от всяка друга нация? Ако се допитаме до сър Томас Мънроу, прочутия губернатор на Мадрас и влиятелен адвокат на селищата рийотвари[10], той отговаря лаконично: „Имал съм предостатъчно възможност да наблюдавам хинду в най-разнообразни ситуации и мога да заявя – не, те не са вманиачени любители на съдебния спор“.

Мил обаче стига и по-далеч, като на едно място направо уверява читателите си, че „стига само да пожелае, свещеникът брахман е в състояние да убие всекиго“. Всъщност той ни представя хинду като едно огромно сборище от всички пороци на света; но както отбелязва полк. Ванс Кенеди, подобно общество би следвало отдавна да се е разпаднало, ако наистина се състоеше само от такива негодници и злодеи. Мил дори не си дава труда да проумее цялата тежест на тези укори. Всъщност, ако всеки брахман, както Мил твърди, само да пожелае, и може да убие човек, това би било най-мощният аргумент в тяхна полза, ако, разбира се, някой ги беше чувал да претендират за такива способности, но такова нещо няма; факт е, че според статистиката смъртните присъди в Англия са една на десет хиляди, а в Бенгал – една на един милион.

Скитания-та на полковник Слийман са незаслужено слабо познати. Искам да ви създам известна представа за този човек и затова ще прочета отделни извадки от книгата.

Първоначално той праща очерците до сестра си и ето какво пише:

Мила сестро,

Ако някой попита нашите сънародници какво е най-голямото им удоволствие тук в Индия, може би девет от всеки десет биха отговорили – писмата от сестра ми.  …. Вие не само допринасяте много за нашето щастие, но без съмнение ни правите и по-добри граждани на света, по-добри правителствени чиновници, каквито и трябва да бъдем, защото в „житейските ни битки в Индия“ ние всички, повече или по-малко, сме наясно с оценката и гледната точка на едно твърде важно общество, каквото са нашите сестри – и които поради това могат да бъдат разглеждани в ярката светлина на един особено ценен вид – „безплатни магистрати“ на служба към индийското правителство.

Дори в тези няколко реда до сестра му, чието мнение той високо цени и с която се надява да прекара заедно остатъка от живота си, се усеща духът на английското благородство. Признава си, че го мързи да отговаря или по-точно, твърде зает е за да пише дълги писма, и сега се възползва от принудителната си „ваканция“ по пътя между Нармада и Хималаите, където се е отправил  на лечение, за да даде на сестра си пълен отчет за своите впечатления и преживелици в Индия. И макар онова, което пише, първоначално да е било замислено само „да заинтересува и забавлява сестра му и останалите домашни“, той пише и с далеч по-сериозен тон: Искам да те помоля да ми повярваш за едно нещо – знаеш, че никога не съм злоупотребявал с измислици и разкази, с мемоари или разговори. Надявам се да е истина всичко, за което разказвам по свидетелство на други хора; и напълно можеш да се довериш на всичко, за което разказвам от първо лице.

Когато през 1844 г. неговата книга излезе пред широката публика, той изрази надежда, „че тя би могла да послужи за това индийците да бъдат по-добре разбрани от страна на онези наши сънародници, чиито съдби са преплетени с тяхната, както и да провокира по-ласкави чувства спрямо хората в Индия“.

Вероятно се питате защо за мен полк. Слийман е достоверен авторитет и познавач на индийската природа, по-надежден дори от, примерно казано, педантичния и непредубеден наблюдател проф. Уилсън. Ето отговора – защото Уилсън е живял основно в Калкута, докато полк. Слийман е видял Индия, при това на места, където е  истинската Индия и нищо друго, а именно – в селските общности. Дълги години той е служил като Комисар по овладяването на тугите. Тугите били професионални убийци, извършващи престъпленията си с един вид религиозна благословия. Първоначално те били „само мюсюлмани, но с течение на времето мюсюлмани и хинду се омешали най-безразборно в бандитски шайки, сред които известно предимство все пак имали мюсюлманите“.

За да преследва тези банди, полк. Слийман е бил принуден да се засели трайно сред местните в провинцията, да спечели доверието им, а така се запознал отблизо както добрите, така и с лошите страни от характера им.

Полк. Слийман често повтаря, че няма как да познава Индия онзи, който не е живял сред нейните селски общности, сред онова, което ние днес наричаме селски общини. Тъкмо селският тип живот е сложил своя специфичен отпечатък върху индийската природа, много повече отколкото в която и да било от страните, които познаваме. Когато от индийската история ние непрекъснато слушаме за князе и императори, за раджи и махараджи, ние сме склонни да възприемем Индия за една източна монархия, управлявана от централизирана власт, без всякаква следа от местно самоуправление, с каквото Англия толкова се гордее. Всеки обаче, който внимателно е изучавал политическата история на Индия, ще ви каже точно обратното.

Политическата единица, ако искате социалната единица, която от най-стари времена и независимо от непрекъснато сменящите се чужда владетели на Индия е жива и работи, това е селската община. Случва се някои от тези единици да се обединят или да бъдат обединени в името на обща цел (например изграждане на своеобразна конфедерация, наречена грамаджала), но всяка една от тях е перфектна сама по себе си. Когато в Законите на Ману четем за чиновници, чиято задача е да управляват по десет, двайсет, сто или хиляда подобни селища, това означава ни повече, ни по-малко, че те са отговаряли за събирането на данъци, както за това селищата като цяло да живеят мирно, без бунтове. И когато по-късно вече знаем за т. нар. чоураси, или обединения от по осемдесет и четири селища, а дори и от по 360 селища, това отново изглежда означава на първо място сериозна данъчна дисциплина. За обикновения хинду, имам предвид за всеки деветдесет и девет от сто, селото е неговият свят: общественото мнение има възпитателен ефект върху отделния човек, но рядко излиза извън очертанията на селото.

Полк. Слийман е първият, който обръща внимание на самото съществуване на селските общини в Индия, на тяхната значимост в социалната тъкан на цялата страна като такава – както в най-древни времена, така и днес; и макар оттогава насам те да са станали доста по-познати и оценени по достойнство, благодарение на написаното от сър Хенри Мейн[11], все още е както любопитно, така и поучително да се четат сведенията на полк. Слийман. Той пише като обективен наблюдател, неизкушен от различните обобщаващи теории за развитието на социалния и политическия живот на ариите през древността.

Далеч съм от мисълта да твърдя, че полк. Слийман пръв е отбелязал съвършено явния факт, че Индия е парцелирана на провинции, или щати от села. Още самият Мегастен[12] очевидно е бил поразен от същия факт, тъй като ето какво четем: „женените мъже в Индия, заедно с техните жени и деца, живеят в селца и като цяло избягват да ходят до града“. Историкът Неарх[13] отбелязва, че семействата обработват полята си заедно. Полк. Слийман обаче е първият, който отбелязва факта, че всички вродени добродетели на индийския характер са генетично и кръвно свързани със живота в индийското село.

На този фон, селският живот е нещото, което официалните английски власти изобщо не познават; дори нещо повече – присъствието на официален английски служител е достатъчно само по себе си, за да отидат в небитието типичните местни добродетели, отличаващи както личния живот, така и общественото прилагане на справедливост и равенство в едно индийско село. Изваден от собствената среда на селската община, човек престава да усеща ограниченията на общността. Отделен от основата си, подложен на изкушения, далеч по-вероятно е този човек да съгреши, отколкото да остане верен на домашните традиции. Нерядко ограниченията за обществения морал между отделните села са трудно различими. И ако у дома нещо може да се нарече кражба или обир, то същото се квалифицира като успешно нападение или победа, когато се случва в някое отдалечено село; и ако в личния живот нещо се обявява за измама и мошеничество, то се възхвалява и високо цени, ако допринася за успех в политиката и отношенията с всеки несвой, или другоселец-чужденец. Докато напротив, принципите на гостоприемство се спазват само спрямо хора от чуждо село, съселянин никога не може да се ползва с правата на гостенин, или атитхи.

Да видим сега какво разказва полк. Слийман за етичната природа на членовете на тези селски общини, като обаче не забравяме, че Комисарят по овладяването на тугите е разполагал с пребогати възможности да наблюдава както тъмната, така и светлата страна на индийската сетивност и природа.

Уверява ни, че измамата и лъжата са почти непознати явления между членовете на селската община. Дори когато пише за едни от най-дивашките и кръвожадни племена гонда например, той твърди, че нищо не може да ги накара да изрекат лъжа и в същото време не виждат нищо лошо да задигнат цяло стадо добитък от съседно пасище.

За тези хора вероятно може да се каже, че те още не са усвоили цената на лъжата; но дори подобно благословено невежество като това би следвало да се брои сред достойнствата на една нация. Тук обаче аз изобщо не защитавам варварските неарийски племена като гонда, бхила или сантала и др. Аз говоря за ариите и повече или по-малко цивилизованите жители на Индия. Сега, когато в едно и също село помежду си те започват да се сблъскват с права, задължения и интереси, общественото мнение, макар и сериозно ограничено като въздействие, все пак изглежда достатъчно силно, за да разколебае и най-злонамерения субект – ще се въздържи и няма да излъже. Страхът от боговете също все още не е загубил силата си. В много села има свещено дърво, наричат го пипал (Ficus Indica), сред листата на което боговете обичат да седят, да се забавляват с мелодиите на шумолящите му листа. Свидетелят взима едно листо в ръката си и призовава седящото отгоре божество да го погуби на място – него или семейството му (както той ще смачка с ръката си това листо), ако излъже дори с една дума. После откъсва едно листо, смачква го с шепа и започва да дава своите показания.

Като цяло хората смятат, че дървото пипал се обитава от някое от многото хинду божества, докато голямото памучено дърво[14] (главно сред по-изостаналите племена) се смята за обиталище на местни божества, повечето от които ужасни и зли, чието единствено задължение е да следят за спазване на порядките в селището. В своите общински управи, или панчаят, както твърди Слийман, хората се придържат към истината и по наследено правило, и по религиозно убеждение; и съм се срещал със стотици случаи, когато наистина човешкият имот, свобода или дори живот зависят от една невярна дума или лъжа, но човекът отказва да я изрече.  

Колко английски съдии могат да кажат същото?

В техните съдилища – под дървото пипал или под памученото дърво – се вярва, че божествата председателстват съдебния състав, а фантазията довършва останалото. Ако свидетелят излъже, той вярва, че седящият върху сребърен трон бог веднага и несъмнено е разбрал това и вече очаква душата му; оттук нататък тази мисъл не му дава покой; той живее в непрекъснат ужас от предстоящото възмездие. Ако на него или на член от семейството се случи премеждие, то задължително се приписва на обиденото от лъжата божество; ако ли пък не се случи нищо лошо, разстроеното му въображение със сигурност ще му докара друга някоя беля. Такова било перфектното суеверие, насадено в съзнанието още с най-древните кодекси, от които предците ни търсели отговор като от безпристрастен свидетел – и в зависимост от този отговор, дали казаното е истина или лъжа, отиваш на небето или в преизподнята.

Разрешете да ви прочета извадка от разговор между официален английски служител и високопоставен съдебен чиновник индиец, записан от полк. Слийман. Питат местния адвокат какъв смята, че би бил ефектът, ако по време на делото клетвите над Корана и над вода от свещената Ганг се заместят с тържествена декларация в името на Бог – дали ще може да се разчита на същата наказателна отговорност от страна на свидетеля, ако в ръката си не държи Свещения Коран или вода от свещената Ганг?

  • От трийсет години съм в съда и за цялото това време съм установил само три типа свидетели: при подобен акт два от тях просто няма да се променят ни на йота, а третия, след подробен медицински преглед, просто ще го освободят от клетва, - отвърнал индиецът.
  • О, Боже, и какви са тези три типа, на които делите свидетелите във вашите съдилища?
  • Първият тип, сър, са онези, които – ако това се иска от тях – винаги казват истината и всичко, което знаят по въпроса, и въобще не се интересуват от вида на клетвата.
  • И много ли са според вас представителите на този тип?
  • О, да, така мисля. Виждал съм сред тях дори и такива, които за нищо на света не биха излъгали. Каквото и да направите, с каквото и да ги заплашвате или подкупвате, те никога не биха склонили на съзнателна измама.
  • Вторите са тези, които не биха се поколебали да излъжат, стига да имат мотив да го направят, тях никаква клетва не ги спира. Докато се заклеват, те се плашат само от две неща: от божия гняв и от публичното опозоряване.
  • Само преди три дни, продължил той, приех да представлявам като адвокат една високопоставена дама по някакво висящо дело в местния съд. Документа за правото на защита ми даде брат ѝ. Тази госпожа, както е добре известно, не обича да се показва. Съдията ще иска да знае дали сте присъствали, когато ми е дала документа, вие какво ще отговорите, попитах го аз. Ето отговора му: Ако съдията ме попита без клетва, ще кажа „да“, за да си спестя излишни главоболия, а и защото знам, че тя ви е дала този документ, макар че не съм присъствал и не съм видял с очите си; ако обаче ми връчи Корана, ще трябва да кажа „не“, защото не искам после да ме сочат с пръст като лъжесвидетел и негодник – а с усилията на враговете ми скоро целият град да узнае, че съм излъгал под клетва.
  • Искате да кажете, че от всички хора, които сте разпитвали из съдилищата, най-много са онези, които – под въздействието на достатъчно силен мотив – лъжат, при положение, че не го правят над Корана или над вода от Ганг?
  • Да!
  • А не преобладават ли сред този втори ваш тип селяни от провинцията – от селата и от комуните?
  • Да!
  • А не мислите ли, че по-голямата част от тези, които под влиянието на добри стимули лъжат пред съда, освен ако не свидетелстват над Корана или вода от Ганг, биха се въздържали да излъжат, ако се намират пред своите съселяни или сред хората, с които живеят?
  • Разбира се, че мисля точно така; три-четвърти от хората, които нямат задръжки да излъжат пред съда, биха се срамували да излъжат пред съседите си или пред селските старейшини.
  • И смятате, че в сравнение с хората от градовете тези от селските общини повече се срамуват да лъжат пред очите на съседите?
  • Далеч повече – дори няма място за сравнение.
  • Но градското население на Индия представлява съвсем малък дял в сравнение с жителите на селските райони, нали така?
  • Бих казал всъщност , че е дори съвсем незначителен дял от цялото население.
  • Следователно вие смятате, че мнозинството от населението на Индия, извън нашите съдилища, онзи първи тип хора, говорещи само истината, независимо дали с Коран или вода от Ганг в ръка или не, надвишава по брой вторите два?
  • О, да, точно така! Но само ако задължително ги разпитват пред съседите или местните старейшини, така че да са наясно, че и съседите, и старейшините знаят дума по дума какво са казали.

Воден единствено от обикновено чувство за справедливост, намерих за уместно да цитирам това свидетелство на полк. Слийман – оставени на себе си, без някой да им се бърка, индийците са едни безкрайно честни хора. Аз съм изцяло на страната на индийците – да бъдат оставени на себе си – сега обаче ще сложа исторически една черта точно хиляда години след Христа.

Напълно вярно е, разбира се, че през последните две хиляди години преди нашествието на Махмуд Газневи[15] Индия е посещавана от наистина малко на брой чужденци, имала е и наистина малко на брой критици-познавачи; в същото време, винаги, когато попадаме на опит за описание на отличителните черти на индийския етнос, независимо от произхода на източника – гръцки, китайски, персийски или арабски – на първо място сред тях се споменава благоговението пред истината и справедливостта.

Ктезий, известният древногръцки лекар на Артаксеркс Мнемон[16] (участвал в битката при Кунакс през 404 г. пр. Хр.) е и първият гръцки автор, от когото черпим сведения за природата на индийците; а всичко, което се е говорело за тях из персийския двор, той събрал в отделен раздел, озаглавен „За справедливостта на индийците“.

Мегастен, пратеникът на Селевк Никатор в двора на Сандрокот Палиботра (Паталипутра, съвр. Патна) пише, че кражбите са голяма рядкост, на почит са истината и благородството.

За гражданския надзор, или за т. нар. „суперинтенданти“ в Индия Ариян (II в., ученик на Епиктет) пише следното: Те следят случващото се из селата и градовете и докладват всичко на владетеля (там, където има) или на съдията, ако общността е на принципа на самоуправлението, в порядък на изключение се дава невярна информация, а истината е, че няма един индиец, обвинен в лъжа.    

 Китайците, които са следващите поред във времето, също дават единодушно, струва ми се, свидетелство в полза на честността и почтеността на хинду. Позволете ми да цитирам най-известния сред будистките пътуващи монаси от Китай, Сюен Дзан[17], посетил Индия през VII век. „Макар индийците“, пише той, „да са леконравни, те удивляват всекиго със своята честност и праволинейност; що се отнася до богатството, те никога не отнемат нещо с измама; що се отнася до справедливостта, те са дори прекалено отстъпчиви… Праволинейността е сред най-отличителните черти на администрацията им“.

Ако се обърнем към записките на мюсюлманските завоеватели на Индия, ще открием Географията на Идриси (написана през XI век). В нея той обобщава впечатленията си от индийците със следните думи:

„Индийците имат вроден култ към справедливостта и неотклонно я следват в делата си. Те са прочути със своята висока набожност, честност и преданост към поетия ангажимент, а благодарение на тези техни качества хора отвсякъде прииждат в страната им“.

През XIII век Шамсуддин Абу-Абдулла цитира следното твърдение на Беди езр Занан: „Индийците нямат чет като прашинките в пясъка, не знаят що е измама и насилие. Не се страхуват нито от смъртта, нито от живота“.

От същото време са и записките на Марко Поло, който пише за абреаман, очевидно имайки предвид брахман, свещениците, които, макар и не търговци по образование и занаят, често пъти били наемани от владетеля за извършване на крупни търговски сделки. Нещо повече, брахманите наричали тъжни онези времена, когато нямало закони и много неща били позволени, а не времената, в които властвали законите. „И да знаете“, пише Марко Поло, „че тези абреаман са най-добрите търговци по земята, а също и най-честните, защото няма да те измамят за нищо на света“.

От XIV в. са записките на Фрайър Джордан, който изневерява на стила си и пише, че хората в „малката Индия“ (южна и западна Индия) няма да те излъжат и са прочути с чувството си за справедливост.

През XV в. Камалуддин Абдерразак Самарканди (1413-1482), пратеник на Хаганата при принца на Каликут и царя на Виджаянагар (ок. 1440-1445) пише за нечуваната закрила, на която се радват търговците в тази страна.

През XVI в. министърът на император Акбар Абу Фазл пише в своето съчинение Ain-i-Akbari[18], Огледалото на Акбар: „Хинду са набожни, дружелюбни, безгрижни, обичат справедливостта, отдават се на отшелничество, способни търговци, почитат истината, благодарни и безгранично предани, а воините им не знаят що е то да напуснеш бойното поле“.

Дори и днес мюсюлманите изглеждат склонни да признаят, че хинду са далеч по-праволинейни от самите тях във всяко едно отношение.

Например Мир Саламат Али, достолепен възрастен мюсюлманин и, по думите на полк. Слийман, един безценен държавен служител, бил принуден да признае, че „един хинду може да сметне за нормално и дори за похвално да покани мюсюлманин в дома си; но за никаква похвала никога не би поканил в дома си някой различен от собствената си вяра. Мохамеданите са разделени в поне седемдесет и две секти; и всеки от тях би посрещнал не само последовател на която и да било от религиите на земята, но и член на всяка друга от останалите седемдесет и една секти, различни от неговата; и колкото по-близка до собствената ти е неговата секта, толкова по-висока чест е да го приемеш в дома си“.

Мога да продължа до безкрай с изброяванията и цитатите от книги, и ще видим едно – че почитта към истината е онова, което е изумява всеки, докоснал се до Индия, че почитта към истината е най-забележителна черта в националния характер на нейните жители. Никога не са били обвинявани в измама от когото и да било. И това със сигурност си има основание, защото колко често в пътеписите и записките от различни страни на пътешественици чужденци може да се прочете забележка, че жителите на тази или онази държава говорят само истината. Запознайте се със записките на английски пътешественици из Франция и може би ще намерите една-две думи по повод на френската честност и правдолюбие, а пък сред тези на французи за Англия рядко се срещат такива без саркастичното подмятане за Perfide Albion, Коварния Албион.

Но ако всичко това е истина, ще попитате вие напълно справедливо, защо тогава английското обществено мнение за хората в Индия е толкова явно зложелателно, в краен случай то ги покровителства и толерира, но рядко им се доверява и още по-рядко се отнася с тях като с равноправни.

Вече подсказах някои от причините. Общественото мнение за Индия сред англичаните се оформя предимно от свидетелствата на онези, чийто живот е преминал в Калкута, Бомбай, Мадрас или друг някой от знаковите градове на страната. Местният елемент в такива градове като правило се състои от най-нелицеприятната извадка на индийското население. Трудно е да се достигне до поглед отвътре на личния живот сред по-престижните класи, а дори това да се случи, то се оказва още по-трудно да се даде преценка на техния стил съгласно нашите стандарти за това кое е прилично, почтено или изискано. Недоразуменията са ежедневни и много често гротескни; такава, трябва да признаем, е самата човешка природа – когато чуем различна или твърде спорна преценка за характера на хинду, мнозина от нас са скептични относно съществуването на кой знае какви неподозирани техни добродетели, но в същото време сме някак безкритично склонни да приемем всяка негативна оценка за техния характер.

Не бих искал да изглеждам така, сякаш защитавам само едната, в случая – индийската, страна на въпроса и преувеличавам трудността за изграждане на достоверна преценка за природата на хинду. Ще се позова на един от най-изявените, ерудирани и верни на правото и закона членове на Индийската гражданска служба – автора на Историята на Индия, Маунтстюърт Елфинстоун[19], който пише: „Англичаните в Индия имат по-малко от очакваното възможности за изграждане на мнение относно характера на местните. Дори в Англия ние знаем съвсем малко за хората извън собствената си класа или съсловие, а което знаем, го знаем от вестниците и други издания – нищо от това  го нямаме в Индия. Освен това религията и обичаите в тази страна налагат допълнителни пречки в сближаването с тукашните хора, свеждат до минимум броя на преките общувания, както и обмяната на мнения. Не знаем нищо за живота в семейството, освен от задочни сведения, нито пък можем да споделяме с тях онези най-важни житейски събития, които разкриват типични черти от характера“. „Мисионери на различни религии, съдии, полицейски началници, данъчни и митнически чиновници и дори дипломати не успяват да се докоснат до сърцевината на една нация, до нито една нейна част на практика, освен ако не са водени от някаква лична страст или интерес. А за онова, което наистина виждаме, съдим със собствените си мерки. Правим извода, че човек, който реве като дете за щяло и нещяло, не е в състояние да се държи зряло и да страда с достойнство; и че ако някой позволява да бъде наречен лъжец, то той няма да се спре пред никакво падение. Писателите ни също допринасят за пренебрегване на разликите във времето и мястото – събират в едно характера на маратеца с този на бенгалеца[20] и търсят сметка на съвременното поколение индийци за всички грехове на героите от Махабхарата. Може да се спори, в разрез с всички обратни твърдения, дали най-добре познават индийците онези, които най-дълго са общували с тях; и ако това е така, то е по-скоро комплимент за човешката природа като такава, а не за самите тях, тъй като е валидно за всяка друга нация. По-вярно е да се каже, че всички завръщащи се от Индия питаят по-топли чувства към хората, с които са се разделили, особено при сравняването им с други, били те и представители на дълбоко уважавани нации“.

Има нещо дори по-необичайно от охотното възприемане на неблагоприятни оценки за хинду и това е манипулирането в тази посока на цялото обществено мнение. То се води от оценките на недоброжелателни критици, които нарочно и на инат отхвърлят всички. нееднократно заявявани от страна на уважавани членове на Индийската гражданска служба, чиновници и държавни служители, от хора с власт и авторитет, множество критики към това черногледство. Тук ще помоля за разрешение да цитирам само някои от тези свидетелства за обратното.

Уорън Хейстингз обобщава следното за хинду: „Те са деликатни и добронамерени, смирени и признателни за всяко сторено добро и по-малко склонни към мъст за сторено зло в сравнение с всеки друг народ по земята; предани, любвеобилни и подчиняващи се на законната власт“.

Епископ Хебер казва: „Хинду са смели, аристократични, интелигентни, готови винаги да се учат и усъвършенстват; здравомислещи, трудолюбиви, отговорни към родителите, обичливи към децата, еднакво кротки и търпеливи, по-признателни от всеки друг народ, когото познавам, за сторено добро и отделено внимание към техните желания и чувства“.

Елфинстоун заявява: „Сред хинду не се срещат чак такива отрепки, каквато е социалната измет в нашите големи градове. Хората навсякъде по селата са добродушни, отдадени и грижовни към семействата си, учтиви със съседите, честни и искрени със всички, освен с властите. Дори да прибавим тхаги и даку[21], в Индия се извършват по-малко престъпления, отколкото в Англия. Тхаги са по-скоро отделен етнос, докато даку са отчаяни шайки бандити. Хинду са мекушави и деликатни хора, по-милосърдни към затворниците в сравнение с останалите азиатци. Масовото прелюбодейство е непознато при тях и това е сякаш най-голямото им предимство; заедно с това помежду им владее и чистота на обноските, която ние тук бихме приели като ласкателство“.

В същото време Елфинстоун не пести жестоки критики към истинските недъзи на индийците. Той твърди, че днес склонността към измами е сред най-значимите им пороци, но добавя, че „измамите са най-често дело на хора, свързани с властта – съсловие, чийто брой бързо нараства; а и най-дребният селянин гледа да спести част от поземления си доход, поради което му се налага да действа с измама срещу принудата“.

Сър Джон Малколм пише: „Не съм сигурен защо и как често се стига дотам, че резултатът от разговор с индиец (независимо дали той е проведен на добър английски или с помощта на начетен и надежден преводач) се оказва точно противоположен на първоначално заявеното – дали ни е измамил от страх, или от недоразумение. По никакъв начин не искам да твърдя, че нашите индийски поданици са по-неподвластни на този порок в сравнение с който и да било етнос с подобно положение в обществото, но съм сигурен и че не са по-големи измамници от всеки друг“.

Сър Томас Мънроу привежда и по-надеждни доказателства. Ето какво пише: „Ако приемем, че доброто земеделие, безупречните занаятчийски умения, капацитетът за производство на всичко необходимо за осигуряване на удобство и лукс, училището във всяко село, където децата да се учат на четене, писане и смятане, традиционното гостоприемство и взаимопомощ, и преди всичко отношението към жената с неподправено доверие, уважение и почит са сред знаците символи на цивилизован етнос, то хинду не са варвари в сравнение с европейците; и ако цивилизацията се превърне в търгувана стока между Англия и Индия, то аз съм сигурен, че Англия ще спечели от този презокеански товар“.

Аз самият имам, разбира се, твърде ограничен опит що се отнася до природата на индийците. Възможно е онези хинду, с които съм имал удоволствието лично да се запозная в Европа, да са някакво изключение, да са най-добрите представители на вида, да са „цветът“ на Индия.  Или пък общуването ми с тях да не е допринесло да изкарат наяве най-тъмните черти от характера си. Така или иначе, през последните двайсет години съм имал отлична възможност да наблюдавам не един и двама индийски учени, при това в обстоятелства, при които не е трудно да се прояви истинският характер на човека – имам предвид в работа с литература и най-вече при участие в литературни дискусии. Наблюдавал съм как те водят литературен спор – както помежду си, така и с отделни европейски колеги, и смея да твърдя, че почти всички без изключение се придържат изцяло към истината и проявяват далеч по-мъжки и благороден дух от тези, на които сме свикнали в Европа и Америка. Те проявяват сила, но без грубост; нещо повече, те бяха извънредно изумени от ругателския тон на някои от санскритолозите, от грубата им реч, което според тяхното разбиране за човешката природа бе не само признак на лошо възпитание, но и на дефицит на познание. Ако не бяха прави, веднага си признаваха грешките; когато пък се оказваха прави, те никога не се подиграваха на европейските си опоненти. С малки изключения, никога не е имало хитруване или специални претенции от тяхна страна, нито някаква доза неискреност, нито онези мошенически трикове на учени, които пишат нещо си, публикуват го, макар да знаят прекрасно, че то не отговаря на истината и не обръщат внимание на малкото останали, за които истината и самоуважението стоят над всичко – дори над триумфа на всяка цена. И в това отношение ние бихме могли да спечелим от ценния презокеански товар.

Ще споделя още нещо: английски търговци многократно са ми казвали, че търговската чест в Индия стои по-нависоко от всякъде другаде и че там „оспорвана фактура“ е непознато явление.

За накрая оставих свидетелите, които като правило са обичайните заподозрени – имам предвид самите хинду. Цялата им литература – от първата до последната буква – е пропита с нескрита любов и боготворена истина. Самата дума „истина“ е толкова многозначна. Тя е sat или satya, причастие от глагола as, „съм“[22]. Следователно истината за тях е просто това, което е. Английското sooth[23] произлиза от sat; а също гръцкото on и латинското sens в presens[24]

Ние сме твърде склонни да приемаме за истина онова, което другите смятат за вярно, или в което вярват повечето хора. Този тип истина е лесна за възприемане. Но който поне веднъж се е озовавал в положение да е сам срещу ревяща тълпа, предвождана от такива, които си мислят, че знаят най-много, а може би наистина знаят най-много – като един Галилей или Дарвин, Колензо[25] или Стенли[26], или всеки друг – той знае какво означава истинско удовлетворение да разбереш със сърцето си, че истината е с теб, ти си, тя е satнезависимо какви опровержения публикуват ежедневно вестниците и периодичните издания, независимо как възразяват епископите, архиепископите или самият папа.

Друга дума за истина е санскритското rita, което в началото най-вероятно е означавало прав, прям, докато anrita е неверен, измамен.   

Сред най-висшите възхвали на ведийските божества е признанието, че те са satya, истински, достоверни, заслужаващи доверие; известно е, че както в древни времена, така и днес хората винаги приписват на своя бог или богове онези качества, които самите те ценят най-високо у себе си.  

Други думи, с които се описват боговете като истинни, достоверни същества са adrogha, букв. „не-мамещ“, както и adrogha-vak, която означава „онзи, който винаги държи на думата си“. Индра например, ведийският Юпитер, казват, бил възхваляван от предците „като достигащ врага, сразяващ го, стоящ на върха, изричащ истини, сразяващ с мощта на мисълта си“.

 Droghavak е думата, която се използва с обратно значение и я отнасят към хора измамници, лъжци. Един от големите ведийски поети Васищха например казва следното: „Ако почитам измамни богове, или вярвам в боговете всуе, то ти, о, могъщи Джатаведас, трябва да ме презреш! Лъжците трябва да бъдат унищожени!“

Като дума от среден род satyam често се използва със значение на абстракно съществително и напълно справедливо се превежда като „истина“. Тя обаче означава също „това, което е“, „истинното“, „съществуващото“; в Ригведа има няколко пасажа, в които според мен вместо с истина ние следва да превеждаме satyam като истинното, което е, съществуващото, т.е. ontos on[27]. Съгласен съм, че звучи много добре, ако преведем satyena uttabhita bhumih като „земята се държи на истината“ и смятам, че всеки преводач тук е интерпретирал satya тъкмо в това значение. Лудвиг превежда: “Von der Wahrheit ist die Erde gestützt”[28]. Подобна идея обаче, ако тя въобще има някакъв реален смисъл, е повече от абстрактна за толкова древни поети и философи. Те са искали да кажат „земята, каквато я виждаме, се държи, положена е върху нещо истинно, макар и ние да не го виждаме, на нещо, наречено от тях Истинско-то, на което с течение на времето са дали още много имена като rita, букв. правилното, редното, brahman и др.

Безспорно, там където е налице подобен пиетет към истината, там е налице и чувство на вина, породено от неистината. Ето как един поет се моли водите да го пречистят, да отнесат греховете му и всичката неистина:

„Отнесете надалеч, о, вие води, всичко, грешно от мен, ако някога съм излъгал или обидил, а също и неистината (anritam)“.

Ето и нещо от Атхарваведа (ст. 16):

„Нека във всички твои съдбовни капани, разпръснати седем по седем и още по три пъти, да се хване онзи, който лъже, и нека се отърве от тях онзи, който казва истината“.

От теологичните трактати на жреците брахмани Брахманите ще цитирам само няколко пасажа:

„Говорещият истината, той разгаря огъня в олтара си, все едно масло му сипва. Личната му светлина става все по-силна и по-силна и от ден на ден той става все по-добър и по-добър. Ала говорещият неистина, той потушава огъня, все едно вода му сипва; личната му светлина става все по-слаба и по-слаба и от ден на ден той става все по-грешен и по-грешен. Нека прочее човек да говори само истината“.

А също: „Човек се омърсява, ако изрича неистина“.

И още: „Както човек, който ходи по ръба на меч над пропаст и крещи ще падна, ще падна в пропастта, така нека се пази човек и от измама (или грях) “.

По-късно придържането към истината и почитта към нея се засилват дотолкова, че всяко обещание, дадено дори неволно, се смята за обвързващо.

В Катхаупанишад например един баща прави Всичко-жертвоприношение, което предполага отричане от всичко. Синът му, на име Начикетас, който стоял наоколо, се надсмял на баща си за това, че не бил жертвал наистина всичко, тъй като не бил пожертвал и сина си. Макар и ядосан, бащата се почувствал длъжен да пожертва и сина си. Когато Начикетас слиза в долния свят, съдията на мъртвите му позволява да си пожелае три неща. Тогава той поискал първо да го съживи отново, да му повери някои от тайните на жертвопринасянето и трето – да му позволи да узнае какво се случва с човек след смъртта. Бог Яма, повелителят на отвъдното, напразно се опитвал да се освободи от отговора на последния въпрос. Но тъй като вече се бил обвързал с обещание, започва беседа за живота след смъртта, или безсмъртния живот, която сама по себе си представлява една от най-красивите страници в цялата древноиндийска литература.

Целият сюжет на другата голяма епическа поема, Рамаяна, е изграден върху едно прибързано обещание на царя на Айодхя, Дасаратха, към неговата съпруга Кайкеи, че ще изпълни две нейни желания. За да осигури качване на престола на собствения си син, тя поискала най-големият му син Рама, който бил от друга жена, да бъде прокуден от царството за четиринайсет години. Царят мигом се разкаял за даденото обещание, но Рама нямало как да допусне баща му да наруши дадената дума, напуснал сам царството заедно със съпругата си Сита и своя роден брат Лакшмана и станал горски отшелник. След смъртта на царя синът на неговата втора съпруга се отказал от трона, отишъл при Рама и се опитал да го убеди да поеме царството на баща си. Но напразно. Рама останал в изгнание четиринайсет години и така не допуснал да се наруши бащиното му обещание. Ще ви прочета няколко откъса от един твърде любопитен диалог между един брахман на име Джабали и принц Рама:

„Придворният жрец брахман казва: О, наследнико на Рагху, какво тебе, благородника по чувства и аскета по характер, те накара да се опияниш като някой от простолюдието от тази нелепа мисъл? Кой човек е роднина с някой друг? Каква е връзката на единия с другия? Човек се ражда сам и сам умира. Следователно всеки, който е привързан към баща или майка, трябва да се смята за лишен от разум, защото никой не принадлежи на друг. Ти не трябваше да напускаш бащиното царство и да седиш тук в тази тъжна и мизерна колиба, да се подлагаш на толкова много изпитания. Отиди и поеми царството на цъфтящата Айодхя. Дасаратха, баща ти, не ти е никакъв, нито пък ти на него; царят е едно, ти съвсем друго, направи прочее, както е казано. … След това почети душите на мъртвите твои предци в дните за почит, при все че това е като да изхвърляш храна. Защото какво може да изяде един умрял човек? Щом като онова, което някой изяжда тук, влиза в тялото на друг, сиреч на умрелия, то нека шрадха[29] се предлага на странстващите; така те няма да имат нужда да си дирят храна за из път. Тези книги, Ведите, които вменяват на човека да жертвопринася, да дарява, да посвещава живота си, да става аскет и да се отрича от света, са създадени от мъдри люде, които карат другите да принасят дарове. Авторитетните им думи не са паднали от небесата. Дано ти и други като тебе да вярват само на твърдения, които са подплатени с разум. Приеми онова, което долавят сетивата ти и отхвърли невидимото. … Този свят е другият свят; прочее, наслаждавай се на удоволствията, от каквито е лишен праведникът. Праведниците са много злочести, а неправедните са видимо щастливи“.

Тези позитивистки излияния звучат странно, особено от устата на един брахман. Очевидно поетът е пожелал да представи придворния жрец като човек, който винаги и за всичко ще намери какво да каже, само и само да угоди на своя цар.

Как обаче му отговаря Рама? „Думите ти, казва той, които ми говориш, макар да изглеждат правилни и похвални, всъщност ми внушават точно обратното. Грешникът, подвластен на еретичните закони, няма как да срещне уважение от благородния. Само по делата може да се познае дали човек е благородник или подлец, герой или лъже-мъж, чист или покварен. Истината и милосърдието са неотменни символи на поведението на един цар. Следователно царският закон е по същество истината. На истината се крепи светът. И мъдреците, и боговете почитат истината. Човек, който тук, на този свят говори истината, става безсмъртен. Човек трепери от страх и ужас пред лъжеца, като да е пред някой змей. На този свят не съществува добродетел без истина; затова я наричат основата на всичко. Истината е повелителят на света, добродетелта винаги се опира на истината. Всички неща се основават на истината; нищо не е по-високо от нея. Защо тогава да не спазя обещаното и покорно да изпълня дадената бащина дума? Нито заради алчност, изкушение или невежество бих се аз поддал на мрака, бих изневерил на истината, а ще остана верен на дадения обет към баща ми. Та нали няма да изпълня завета на Бхарата, ако наруша бащината воля и ако не живея тук, в гората, както съм се врекъл!?“

Другият епос, поемата Махабхарата, също е пълна с епизоди, илюстриращи огромното уважение към истината и почти робско смирение пред дадения обет. Смъртта на Бхишма[30], един от ключовите епизоди в цялата история на Махабхарата, е причинена от по-рано дадената клетва никога да не наранява жена. И бива убит от Сикхандин[31], когото по погрешка сметнал за жена.

Дали ще цитирам от книгите със закони, или от още по-късни творби, навсякъде из тях като червена нишка минава една основна мисъл – истина и правдивост.  

Не бива обаче да подминаваме факта, че има случаи, в които индийските законодатели са склонни ако не да позволят, то поне да извинят някоя лъжа. Ето какво казва Гаутама: „Неистина, изречена от човек под въздействието на силен гняв, необуздана радост, страх, болка или скръб, от дете, от грохнал старец, от хора заблудени, от хора пияни или луди, не бива да се приема за непростим или смъртен грях, нито пък такъв човек да смятаме за пропаднал“.

Това е едно твърде широко допускане, но дори и в него се открива известна доза искреност. На много места в Махабхарата също се призовава към прошка за същото. Нещо повече, в Махабхарата четем известната история за Каушика, наричан satyavadin, или Говорещия истината, който се озовава в ада, тъкмо защото е казал истината. Веднъж той видял в гората хора, опитващи се да избягат от банда разбойници. Не минало много и се появили и самите разбойници, които попитали Каушика по кой път са хванали бегълците. Каушика им казал истината, те настигнали онези хора и ги убили. А заради истината Каушика отишъл в ада.

Понякога хинду изглеждат като общество, доминирано от жреците, а тяхната отдаденост на жертвоприношенията и култовете е пословична. Но ето какво смело изказване намираме в епоса Махабхарата:

„Ако на везните сложим истината срещу сто жертвоприношения (на коне), истината ще тежи повече от всички тези сто жертвени ритуала“.

Тези думи са отправени към Шакунтала, изоставената съпруга на цар Душияна, когато той отказал да припознае нея и сина ѝ. Отказал да послуша молбата ѝ и тя призовала на помощ най-силния авторитет и кой бил той? – Гласът на съвестта.

„Ако мислиш, че съм сама (казала тя на царя), ти значи не познаваш онзи мъдрец в сърцето си. Той знае за извършеното от тебе зло и според него това е твой грях. Злодеят може би си мисли, че никой не знае за неговия грях. Ала боговете го знаят, знае го и онзи мъдрец вътре“.

Това ми се струва достатъчно. Вече казах, че нямам намерение да представям индийците като многомилионна общност от ангели, но държа да се проумее и приеме фактът, че пагубната присъда за поголовна нечестност на тази нация е категорично неоснователна, що се отнася до нейната древна история. Това не просто не е истина, то е нейната пълна противоположност. Що се отнася до новото време, което аз датирам с началото на Христовата ера, аз мога да кажа само следното. Ако изплашите едно дете, това дете ще излъже; ако тероризирате милиони, не бива да ви учудва, че те се опитват да избегнат острите ви зъби. Честността е лукс, може би най-големият, и мога да ви уверя – най-скъпият в живота. Щастлив е онзи, който си го е позволявал още от дете. Днес може би е много лесно, особено в свободна страна като Англия, никога да не лъжеш – но с възрастта все по-добре разбираме, че не винаги е редно да се казва истината, цялата истина и нищо освен истината. Хинду са стигнали до същия извод. Те също са разбрали колко трудно е, дори невъзможно винаги да се казва истината, цялата истина и нищо освен истината. Има кратка история в Шатапатха Брахмана, която според мен е с много дълбок смисъл, пропита с неподправения дух на истината, с неподправения дух на трудната истина. Някакъв родственик казал на Аруна Упавеши, че „ти вече си напред с годините, подготви си жертвения огън!“ Той отвърнал: „Ти значи ми казваш предварително да се отдам на мълчанието. Защото онзи, който си е подготвил жертвения огън, той няма право да изрича неистина, а само в мълчание ние не изричаме неистини. А жертвеният огън е същността на истината“.

Съмнявам се дали в някоя от другите древни световни литератури ще откриете следи от толкова изтънчена сетивност, от такъв отчаян стремеж да се говори само истината, който обявява мълчанието за безценно злато, а речта за сребро – е, в доста по-висок смисъл, отколкото е нашата поговорка.

На онези, които скоро ще се окажат господари на милиони човешки същества в Индия, бих желал да внуша едно: задължително да се отърсят от предразсъдъците, които бързо могат да се изродят в някакво умопомрачение. Познавам хора с тъмен цвят на кожата, които ме превъзхождат. Потърсете такива и в Индия, там ще ги намерите, а когато се разочаровате, което неминуемо ще се случи, помислете си и за хората с бял цвят на кожата, на които сте имали доверие, но вече сте го изгубили. Често сме като едни фарисеи, когато трябва да съдим другите, чужденците. Ето какво прочетох само преди няколко дни в памфлета на един високообразован политик:

„Само опитът може да ни научи, че няма нищо дотам изненадващо в това, че на хора от една морално покварена нация, на хора от тази раса твърдо не може да се вярва. … Тъкмо в това отношение местните осъзнават своята непълноценност най-силно. Те трябва да бъдат обучени на правилно поведение, добри обноски много повече, отколкото на литература и наука“.

Ако имате такъв подход към индийците, вие няма да ги научите нито на правилно поведение, нито на литература, нито на наука. Нещо повече, те ще се обърнат към собствената си литература, към собствените си законодателни книги, за да научат нас поне на един урок по искреност – да не лъжем сами себе си, иначе казано, да се смирим.

Какво ни учи Яджнавалкя?

„Нито нашето отшелничество“, казва той (нито нашата религия, аз бих добавил), „а още по-малко цветът на кожата са добродетели сами по себе си; добродетелта трябва да се живее. И затова, нека никой не причинява на другите онова, което не би причинил на себе си“.

Ами законите на Ману, така остро заклеймени от Мил, на какво ни учат те?

„Вършещите злина наистина си мислят, че никой не ги вижда; ала боговете знаят и онзи стар мъдрец вътре“.

Аза е свидетел на Аза; Аза е убежището на Аза. Не презирай собствения си Аз, той е най-висшият свидетел на човека“.

„Ако ти, друже, си мислиш, че си сам-самичък, запомни, че го има безмълвният мислител (висшият Аз) винаги вътре в сърцето ти. И той вижда кое е добро и кое зло.

О, друже, всяко добро, което си сторил от раждането си, ще бъде изядено от кучетата, ако изречеш дори една неистина“.

Или у Васищха:

„Бъди праведник, не грешник; говори истината, не неистината; гледай надалече, не наблизо; търси най-висшето, забрави всичко низко“.

Едва ли някой се съмнява, че в Индия има морална поквара, но къде по света няма морална поквара!? Рискова игра би било и да се осланяме на международната статистика. Нито за миг не бива да забравяме, че нашите стандарти и разбирания за морал силно се различават от установените в Индия; затова не следва да се учудваме, че синовете и внуците не осъждат механично като злодеяние всичко, което бащите и дядовците им са намирали за правилно. Длъжни сме на всяка цена, винаги да се придържаме към своето разбиране кое е добро и кое зло; ала когато оценяваме другите, било за обществения или за личния им живот, няма значение дали като историци или като политици, никога да не забравяме, че един смирен дух няма никому да навреди. Трудно бих могъл да си представя нещо по-вредно, по-опасно, по-фатално за стабилността на английското управление в Индия от това младите колониални чиновници да отидат в страната с идеята, че тя е затънала в морална низост, че е змийско гнездо на лъжци; и трябва да помни, че задължително ще сгреши онзи, който – било пред обществото, било пред семейството у дома – заяви прибързано, че всички <индийци> са лъжци.     

 

Бележки

[1] Драгоман (тур.) – думата е турцизъм, навлязъл във всички балкански езици със значение „водач“, „преводач“ – бел. прев.

[2] Сър Джон Малколм (1769-1833) – изтъкнат военен и дипломат, служил в Източноиндийската компания. Автор на История на Персия и на няколко забележителни анализа за Индия.

[3] Проф. Уилсън (1786-1860) – служил в Индия в периода 1808-1832 г. Изтъкнат ориенталист, лингвист, историк, химик, финансист, нумизмат, актьор и музикант. Редактор на изданията на Вишнупурана и на превод на Ригведа.  Довършва Историята на Индия на Мил.

[4] Кешуб Сен (1838-1884) – основател на организацията Брахмо Самадж през 1866 г., която се развива независимо от създадената през 1828 г. от Рам Мохан Рой организация със същото название.

[5] Мюлер има предвид (както пише сам в бележките накрая) проф. Коуел (1826-1903), първия професор по санскрит в Кембридж. Ръководител на санскритския колеж в Калкута в продължение на 8 години.

[6] Джеймс Мил – през 1818 г. издава Историята на Британска Индия.

[7] Полк. Слийман (1788-1856) – военен, дипломат, писател. Обявил се срещу анексирането на Аудх.

[8] Дюбоа – абат, християнски мисионер. Автор на мащабно изследване със заглавие Hindu Manners, Customs and Ceremonies. Преведено на български със заглавие Бит, обичаи и обредност на индуистите от Надежда Розова – бел. прев.

[9] Д-р Уилиям Робертсън (1721-1793) – шотландец, историк.

[10] Селища рийотвари – селища, в които по времето на Британска Индия е въведена специална данъчна система, рийотвари, за земеделска продукция – бел. прев.

[11] Сър Хенри Мейн (1822-1888) – съдия, член на Върховния съвет на Индия. Професор по право в Оксфорд.

[12] Мегастен  (IV в. пр.Хр.) – гръцки пратеник в двора на император Чандрагупта Маурия в Паталипутра.

[13] Неарх – гръцки морски адмирал, който достига Индия заедно с Александър Македонски, няколко години преди Мегастен.

[14] Памучено дърво – у нас е популярно с названието калина (Viburnum lantana) – бел. прев.

[15] Махмуд Газневи (998-1030) – владетел на персийското княжество Газни. Завладява Индия и се обявява за султан през 1001 г. (бел. прев.).

[16] Артаксеркс Мнемон – цар на Персия, 405-359 г. пр. Хр. Разгромява и убива своя брат Кир, който въстава срещу него, в битката при Кунакс през 404 г. пр. Хр.

[17] Сюен Дзан (на китайски 玄奘) (602-664) е китайски монах, учен, философ и пътешественик. От 629 до 645 г. извършва пътешествие от Китай в Индия. Две години Сюен Дзан живее в Кашмир, повече от пет години – в Непал и около седем години пътешества по Северна Индия и по приморските, източни и западни области, като пресича п-ов Индостан. След това се движи на север през западните приморски области, а по пътя към устието на Инд прониква в Централна Индия, като се изкачва по река Нармада до изворите ѝ. През Памир и южните оазиси на Кашгария през 645 се завръща в Сиан. По материалите, събрани по време на 16-годишното му пътешествие, през 648 съставя "Записки за западните страни", ценен историко-географски източник, който има огромна популярност векове наред. Сюен Дзан занася в Китай 657 текста на санскрит. Подкрепен от императора, той организира школа за преводи и привлича многобройни ученици от цяла Източна Азия. На китайски език от санскрит са преведени 1330 съчинения. (За тази бележка благодаря сърдечно на колегата китаист д-р Антония Цанкова. – Т.Е.)

[18] Ain-i-Akbari – оригиналното заглавие е на персийски език – бел. прев.

[19] Маунтстюърт Елфинстоун (1799-1859) – губернатор на Бомбай, два пъти отказал да приеме поста генерал-губернатор на Индия. Наричат го „Тацит на съвремието“.

[20] Маратец, бенгалец – представители на различни етнически общности в Индия – бел. прев.

[21] Тхаги – банди от професионални убийци, кръстосващи централна Индия в продължение на близо 6 века, споменати за първи път в Историята на Фероз Шах от 1356 г. Ликвидирани към ср. на ХIХ в. Даку – организирани групи от професионални въоръжени крадци, каквито се срещат и днес. Британското управление е било безсилно да се справи с тях.

[22] В българската дума „истина“ също се съдържа коренът на старобългарския глагол „съм“, „бивам“ –ести – бел. прев.

[23] Sooth – стара английска дума със значение „истина“ – бел. прев.

[24] Sens, presens – авторът очевидно има предвид латинското sēns в prаesēns в значение на „настояще“, „сегашно време“ – бел. прев.

[25] Джон Уилиям Колензо (1814-1883) – британски математик и теолог, първи епископ на Англиканската църква в Натал. Отлъчен от църквата за критики към Библията, но по-късно реабилитиран.

[26] Артър Стенли (1815-1881) – Управител на абатство Уестминстър. Водач на масово църковно движение и пламенен защитник на религиозната толерантност.

[27] ontos on – от гръцки букв. съществуващото, реалното (бел. прев.).

[28] Von der Wahrheit ist die Erde gestützt (нем.) – букв. „На истината се крепи земята“. Според проф. д-р Милена Братоева автор на този превод от санскрит е Людвиг Алсдорф. Благодаря ѝ за ценната помощ (бел. прев.).

[29] Шрадха – ритуал, приличащ на християнската Задушница; паметна трапеза, принасяна за душите на умрелите – бел. прев..

[30] Бхишма – син на Шантану и Ганга; в голямата битка влиза на страната на Кауравите срещу Пандавите. Прочут със своето постоянство, мъдрост, смелост и вярност към дадената дума.

[31] Сикхандин – роден като жена, но превърнат в мъж от един зъл дух якша.

За автора