Manas. Studies into Asia and Africa.

Електронно списание на Центъра за източни езици и култури
Софийски университет „Св. Климент Охридски”

5 / 2017 : Изток–Запад: езици, култури, общества

Западните стереотипи за Изтока – проблеми в личностната идентификация на арабите в България

Катя Исса

Резюме

Статията представя някои от негативните стереотипи за Ориента, получили начален тласък още в епохата на формиране на балканските нации, стимулирани от различните икономически, политически и социални сътресения на България, и създали трайно негативно отношение към етническите и религиозни общности на Изтока. Това са всеизвестни световни стереотипи, които нашият народ взема наготово от Европа. Той ги използва безкритично, забравяйки стария исторически факт, че в миналото ние сме били „Европата“, а в настоящето, дори след като се закачихме за нея, Европа все още гледа на нас като на хора от Изтока, известни със своята нетолерантност, примитивност и непредсказуемост. В подобна обстановка личностната идентификация на живеещите в България араби и на раждащите се тук техни деца е спорна и трудно съвместима с ценностите, зададени от нашето общество.

 

Ключови думи: стереотип, личностна идентификация, интеграция.

Съдържание

Основен текст

Ако хората от всички континенти

имаха деца за президенти,

щяха да се правят във военните заводи

детски танкчета и детски параходи…

 

Конфликтът между групи от различните цивилизации е основното и най-опасното измерение на възникващите в глобалната политика стълкновения. Той е най-голямата заплаха за световния мир днес. Западният модел, претендиращ за универсална цивилизация, е изграден въз основа на негативните стереотипи за Изтока, където се намират другите, чуждите, нецивилизованите. В основата на този модел лежи непоклатимото, според самия него, европейско превъзходство. Неговото неоспоримо върховенство се проявява чрез завземане на територии с цел подпомагане на развитието на колонизираните народи; терор и потисничество с цел утвърждаване на интелектуалния авторитет на западната култура; грубо политическо, икономическо и военно вмешателство с цел трансформиране на заплашителната другост на Ориента от опасности и враждебност в благодарности и желание за приобщаване към западните ценности. Това, което британската и френската, а впоследствие и американската хегемония над Изтока не успяват да постигнат – пораждане на трайни негативни стереотипи, символи на Ориента, разпространени в целия свят – се създава от ориентализма – дисциплината, представяща изображения, вместо реални факти, стояща извън и отвъд Ориента. По думите на Едуард Саид „дали той има някакъв смисъл зависи повече от Запада, отколкото от Ориента, и този смисъл се дължи пряко на различни западни техники за изобразяване, които правят Ориента видим, ясен, „там“ при дискурса за него“ (Саид 1999: 31). И никой до съвсем скоро, нито в Европа, нито в Азия, не отричаше и не се съмняваше в европейската извисеност и арабската малоценност. За всички беше ясно кой ще управлява и кой ще бъде управляван и, че никой няма да промени това. Никой, дори защитниците на националните арабски и религиозните ислямски ценности.

През последните години положението в арабския свят видимо се променя. Подновеният конфликт между исляма и Запада се изостря. Причините за него са свързани с фундаменталните въпроси за властта и културата. Обективните елементи, определящи позабравената стара арабска цивилизация, заявяват себе си като редефинират своята идентичност чрез традициите, историята, обичаите и институциите. Начинът на живот, който се води, търси и намира своите основания в символиката на такива маркери като памет, кръв, език, и на първо място – религия. Възраждането на исляма води като следствие вълнуващи промени на идентичността на хората и на символите на тази идентичност. Арабските народи, особено ония, които по негласен консенсус политически не съществуват, продължават да се борят, за да извоюват своята свобода, но вече не издигат знамената на идеологиите. Загубили надеждата си за помощ от Москва, те започват да противопоставят полумесеца на кръста. Откривайки отново своята етническа принадлежност, изваждат на показ забрадките и фереджетата, за да демонстрират съ-принадлежност със смятаните за по-малко модернизирани, но по-богати арабски страни. Те вече търсят помощ не от политическите врагове на САЩ, а от сродните им по религиозно възпитание държави, с които се припознават като една цивилизация. „Универсалистките претенции на Запада все повече го въвличат в конфликт с други цивилизации, което се проявява най-сериозно по отношение на исляма“ (Хънингтън 2009: 21). Западните интелектуалци алармират за източна заплаха и дават рецепти за оцеляването на Запада, което „зависи от преутвърждаването на западната идентичност на американците и от нагласата на страните от Запада да възприемат западната цивилизация като уникална, а не като универсална и от способността им да се обединят, за да я съхранят пред лицето на предизвикателствата на незападните общества“ (Хънингтън 2009: 21).

Положението в България в исторически и географски план е междинно, а отношението й към тези въпроси – хаотично и недомислено, както повечето неща у нас. Негативните стереотипи за Ориента се налагат на наша територия особено трайно и намират благодатна почва по чисто исторически причини. Те са „получили начален тласък в епохата на формиране на балканските нации, стимулирани от различните икономически, политически и социални сътресения на България и създали трайно негативно отношение към етническите и религиозни общности на Изтока. Това са всеизвестни световни стереотипи, които нашият народ взема наготово от Европа“ (Исса 2010). Те намират благодатна почва у нас и в това тогава няма нищо нередно. По времето, когато се намираме под робство, потънали в мрака на своята дълбока полунощ, е нормално да приемаме исляма като част от османското владичество и да издигаме в култ християнските ценности, поставяйки техните символи – Библията и кръста – до меча и черешовото топче. Логично е да приемем наготово и да запазим задълго европейските стереотипи, да ги разпространяваме безкритично и да ги помним завинаги. Обърнали поглед към братска Русия и християнска Европа, надявайки се да получим най-сетне дългоочакваната си свобода, е нормално да не забележим, че арабските народи, дивите варвари от Близкия изток, понасят по същото време същото османско робство, а нашите евентуални спасители от Европа си преразпределят отстъпените им от Османската империя територии, и техните, и нашите. Още тогава ние се стремим, ние се стремим и до днес, да направим така, че Европа да ни забележи, да ни приеме, да ни направи част от себе си, като че ли по територия сме били някога част от нещо друго. И до днес не забравяме да се хвалим, че в миналото, като трета световна сила, ние сме били „Европата“, но тогавашната Европа (от времето на нашето Възраждане) нито ни чува, нито ни уважава. Днешната – също. Тя дори не ни познава, за нея сме толкова нецивилизовани, колкото и арабите, но ние се скъсваме да се домогваме до нейната, макар и „криворазбрана“ от нас, цивилизация. Европейските стереотипи за източния варварин кореспондират реално на генетическата ни омраза към турците, от които току-що сме се избавили, а арабите трябва да са нещо подобно, щом Европа казва така.

През годините на отчаяни опити да се задържим на географската карта, ние не преставаме да пригласяме на тези, чиято идеология следваме. В годините на социалистическия ни разцвет се налага да приемем арабите, нашите другари, студенти с леви убеждения, които са част от омразните ни мюсюлмани, но само по рождение. А какво значение има рождението, когато комунизмът постепенно изгрява на хоризонта на нашето бъдеще и когато тяхната цел е да създадат в страните си земен рай, подобен на нашия, като си затворят джамиите веднага, щом комунизмът победи, така, както ние си затворихме църквите. Това ни прави повече единни и по-малко различни от тях. Разбира се, ние за 45 години не забравихме, че те, каквито са мургави, може и да са цигани. Натоварени с безброй предразсъдъци, ние им приписвахме навици, извратени от мюсюлманската им традиция, но нали са другари, наложи се да ги изтърпим, че и на Слънчев бряг да ги изпращаме по партийна линия. В замяна на това ние не загубихме надежда, че те ще вземат по „една българска роза“ и ще разнасят с нейния аромат славата и щастието ни, когато си тръгнат по живо, по здраво, и ни оставят на мира все пак някой ден, защото мястото им не е при нас, тъй като те са си араби. Мръсни араби. Непоклатим стереотип. Защо са „мръсни“ ние не разбрахме, може пък да не се мият, да се кръвосмешават или Бог знае още какво. Бог знае, но ние не знаем, но и не се интересуваме. Защо да разсъждаваме върху нещата, които са ни безвъпросно дадени.

Когато системата ни ненадейно рухна, ние изпитахме презрение към братята руси и към другите братя и обърнахме глави в една единствена посока – към Европа, на запад; и към Америка, още по-на запад. Ние не потърсихме така модерната сега идентификация със своите, а склонихме глави пред новия „биг брадър“ и запяхме химни за американската мечта. Нищо, че нейната реализация, която гледаме по филмите, е напълно постижима в България, защото прилича на нашата къща с люцерна пред нея, куче, и една пръскачка в градината. Обстановка, в която всеки от нас е роден. Липсва само барбекюто и сянката на жестокия, скрит в чемширите арабин, дошъл да избие невинните жени и деца. А що се отнася до другарите араби – как можахме въобще да ги допуснем в живота си, наистина сме европейци, „ама не чак до там“, прави са за нас и страните членки на ЕС, и братята американци, и всички. В това същото време арабите от Саудитска Арабия започнаха да изявяват роднинска загриженост за Босна и Косово, които не са им никакви роднини и което си е наглост. Разочарована от нашето предателство, Русия се надигна с последни сили да помага на православните сърби, но ние – не. Какво като са славяни? Какво като точно и най-вече при нас ислямът и християнството си правят среща и какво като сме близки по традиции и с едните, и с другите? Ние дадохме небето си на Щатите, те раздадоха правосъдие и начертаха в него за нас лъч на надежда, която да ни води към светлото бъдеще. А това, което лошите араби причиняват на горките Щати, си е направо за смъртно наказание. На всичко отгоре Осама бин Ладен не намери къде да се скрие след зверското си злодеяние, а избра Афганистан, та човек да се срамува да каже, че произлиза от Памир и Хиндукуш.

Въпреки отрицателното отношение на нашия народ към арабите, на тях България им харесва. Много от студентите активисти, изпратени със стипендия от политическа партия и завършили образованието си по времето на социализма в нашите университети, останаха да живеят и работят тук. Това са бившите ни „другари“, които вече не са другари, но искат да бъдат наши приятели и не искат да си ходят. Повечето от тях са женени за българки. „Студенти почти няма. Преобладаващият брой на територията на България е този на търговците. По неофициална информация те са 5-6 хиляди души. Повечето са сирийци, ливанци, палестинци и иракчани. В множество интервюта те споделят, че България им харесва, защото е красива страна, а народът е толерантен и нямат проблеми. От друга страна, те са отлични търговци и редовни данъкоплатци, т. е. и България няма проблеми с тях“ (Исса 2008: 210). Това е далеч от моята убеденост в неприемането им, но е цитат, взет от интервюта. А интервюто е такава форма на общуване, в която индивидът избирателно изказва нещата, които според него интервюиращият очаква да чуе и интуитивно се стреми да се представи в добра светлина. Или индивидът е попаднал на разбиране. От човека единствено зависи дали той ще прояви разбиране към другостта на хора с различна ценностна система и езиково изразяване и как ще избере да им отговаря. „Умение да избира притежава всяка социално завършена личност, но арабите са рожби на друг социум. Информацията в тяхната семантична памет е кодирана в голямо многообразие от понятия, формирани на база социална среда в родните им страни още в ученическа възраст. Там, освен всичко друго, те са усвоили и специфичен речев етикет, който продължават да използват, като си превеждат буквално готовите му фрази, въпреки че вече знаят български, и че няма да бъдат разбрани правилно“ (Исса 2007: 137). Арабите, които аз познавам, мислят, че няма да бъдат разбрани никога.

Проблемите им са в тяхната идентификация. Идентификацията е психологически механизъм, чрез който индивидът моделира своето поведение така, че то да прилича на поведението на други хора. Така той заявява своята принадлежност към и своята съпричастност със своите сънародници, съграждани, съпартийци, съдружници, съратници, съмишленици или събратя. С тях той е в съгласие по всички въпроси, с тях споделя едни и същи гледни точки. Картината на света за него и за тях е еднаква. Когато говорим не за картината на целия свят, а на света като цяло, винаги имаме предвид, че групата, етносът, народът, прослойката, за която тя се отнася, притежава общ интерпретационен шифър, чрез който разгадава по един и същи начин различните смисли. „Човек придобива способност да структурира действителността чрез разнообразни модели. В съзнанието му се оформя картина на света, защото светът, който населяваме, съществува до голяма степен и благодарение на езика, който използваме (хипотезата на Сапир – Уорф). Светът винаги се подлага на учленяване и определяне чрез символите и смислите на езика“ (Исса 2007а). Хората се самоопределят чрез историята на предците си, религията и традициите си, и най-вече чрез езика. Езиковата идентификация е основна съставна част от личностната и арабската не е еднаква, нито дори подобна на нашата. Тук не става дума за езикова бариера на още неусвоилите български език араби, а за това, че всеки език по свой собствен начин интерпретира фактите от действителността. Проблеми създава и културната, и цивилизационната идентичност. Проблемите на живеещите в България араби се пораждат и между самите тях поради различното отношение към политиката, която подкрепят. Политическата идентичност при тях не е еднаква. Бившите студенти от времето на социалистическия период търсят идентичност с прослойки от българското общество, които милеят за близкото минало; по-късно дошлите търговци се идентифицират с новите тенденции от възраждането на исляма. И първите идват от тази друга култура, но от времето на по-разкрепостените си общества от преди 30 години, и правят опити да се идентифицират с нас. През 1989 г. и веднага след това те са тук, т. е. те присъстват на нашата идентификационна промяна и, като няма вече с кого да се идентифицират, естествено се обръщат към своите с надеждата, че кръвта ги помни. Вторите – търговците, по-младите, по-богатите, но и по-малко образованите – са дошли от същите общества, но със затегнати през последните години религиозни режими. Те демонстрират своята другост, като декларират религиозната си извисеност, възмущават се от нашата безбожност и си позволяват да ни поучават на наша територия. Ние не ги различаваме и ги поставяме под общия знаменател на хора натрапници и религиозни фанатици. Не отчитаме факта, че локалната политика е политика на етничността, т. е. някои са тук, за да предявят съпринадлежност с нашия етнос по политически причини, а глобалната – на цивилизациите, т. е. в културно и цивилизационно отношение те си остават другите, според стереотипа – чуждите и враждебните. Заявяват кои са само като се разграничават от нас, заявявайки кои не са. Ние и те сме народи, принадлежащи към различни културни общности, но някои от тукашните араби търсят корени на обща култура в общите ни патриархални традиции. Те с право ни обвиняват, че сме ги загубили. И как да не ги загубим, като стереотипът е толкова силен, че се поддържа и в техните общества. Иначе защо всички арабски интелектуалци, поканени да коментират митовете за заплаха от ислямски тероризъм, защитават ценностната система на умереното мнозинство в исляма и свещената мъдрост на Корана, като преди да започнат, бързат да се разграничат: Аз самият не съм вярващ, не съм от религиозно семейство… Жалко. Други се възмущават от липсата на морал у нас като чрез възмущението си от нас противостоят на Запада, с който ни идентифицират. Тенденцията е да се разсъждава в контекста на два свята, на Ориента и Запада. Само според тях ние сме от Запада. Поне за това може да сме им благодарни. Вместо това ние поддържаме социална дистанция.

На 21.10.2010 г. проведох една анкета със студенти от УАСГ по модела на социологическите проучвания на социалните дистанции. Анкетирани бяха 60 души на възраст 20-25 години, трийсет и трима мъже и двайсет и седем жени. В анкетата бяха поставени девет въпроса, на които изследваните лица трябваше да отговорят с „да“ или „не“. Въпросите: 1. Съгласни ли сте да живеете в България съвместно с…; 2. Ще имате ли нещо против, ако съседите Ви са…; 3. Бихте ли поканили на гости у дома си…; 4. Бихте ли приели покана да гостувате при…; 5. Имате ли нещо против да учите в една група с…; 6. Дали бихте искали в бъдеще да работите или да имате общ бизнес с…; 7. Имате ли приятели, бихте ли имали за приятели…; 8. Възможно ли е да се влюбите в…; и 9. Бихте ли се оженили/омъжили за…; бяха продължени във вертикален ред с девет предполагаеми националности: американци; англичани; араби; виетнамци; гърци; испанци; китайци; турци; французи. Тук ще коментирам само отговорите за араби, трета предполагаема националност в азбучния ред, по който са подредени. На първия въпрос положителен отговор дават точно половината от анкетираните лица – 30 души, 14 от които жени, 16 – мъже. Младите хора, първата половина от тях, са свикнали с присъствието на арабите, които живеят в България, независимо от нашите желания. Въпреки това втората половина не е съгласна те да живеят в нашата страна. От отговорите на втория въпрос става ясно, че 35 от анкетираните (20 мъже и 15 жени) не биха имали нищо против да имат за съседи араби, което е повече от задоволително. В отговорите на всеки следващ въпрос обаче негативното отношение се засилва. Само 22 от изследваните 60 лица (9 мъже и 13 жени) биха поканили на гости у дома си араби, точно толкова са и тези (те са същите), които биха приели покана да гостуват в дома на араби. На въпроса „Имате ли нещо против да учите в една група с …?“ има 19 отрицателни отговора по отношение на арабите. Тази цифра е плашеща, като се има предвид, че анкетата е проведена в университет, в който има много чуждестранни студенти и като се има предвид също, че отговорите на същите анкетирани лица (9 мъже и 10 жени) са положителни без изключение по отношение на американци и англичани. Такива колеги те нямат, в УАСГ не учат чужденци от Америка и Англия, а араби, макар и малко, се срещат. От отговорите на шестия въпрос става ясно, че 33 от анкетираните лица (18 мъже и 15 жени) не биха искали да работят заедно в бъдеще с араби. На седмия въпрос, „Имате ли приятели …?“, са получени само 8 положителни отговора – от 5 мъже и 3 жени. Оказва се, че и най-толерантните младежи нямат приятели араби. Следващият въпрос се отнася до възможността да се влюбят. Тук допусканията са повече. Почти една трета от анкетираните – 19 души (8 мъже и 11 жени) отговарят, че е възможно да се влюбят в араби. Но не и да се оженят за тях. Това личи от отговорите на последния въпрос „Бихте ли се оженили/омъжили за …?“. Положителните отговори за араби са 13, получени от 7 мъже и 6 жени. Докато отговорите на мъжете от предпоследния и последния въпрос съвпадат като брой, т. е. хипотетично те биха приели връзка с арабка, което, разбира се, няма как да стане, то положителните отговори на момичетата на последния въпрос са два пъти по-малко отколкото на предпоследния. Те не изключват възможността да се влюбят в араби, срещат ги на всяка крачка, но не и да се оженят за тях, чували са какво ли не. Подробният коментар на всички отговори дава представа за отношението към арабите, сравнено с това към други националности, но не е предмет на настоящата статия. Тук ще кажа само, че младите хора не изпитват симпатия, не проявяват търпимост и не могат да се похвалят с толерантност по отношение на хората от арабския свят.

Арабският свят е другият свят. Устойчивият стереотип за възприятието на източния друг го игнорира от нашия свят и го препраща в друг свят, или поне в другата, по-лошата част от света. „В зависимост от това по какъв начин са дефинирани частите, картината на свят, съставен от две части, би могла до известна степен да съответства на реалността. Най-разпространеното разделение, появяващо се под различни имена, е между богати (модерни/развити) и бедни (традиционни, слабо развити или развиващи се) страни. В историческо отношение на това икономическо разделение отговаря културното разделение между Запад и Изток, при което ударението пада в по-малка степен върху различията в икономическото благосъстояние и в по-голяма степен върху различията в базисната философия, основните ценности и начина на живот“ (Хънингтън 2009: 37). Нямаше да има нищо страшно в различната етническа и религиозна идентичност на хора, които населяват една територия, ако на тази територия не съществуваха проблеми. А такива има и те „представляват набор от социални, расови, етически, етнически и други предразсъдъци“ (Исса 2010). В България до скоро не признавахме проблемите, наричахме се образец за етническа и религиозна толерантност, не преставахме да „се кичим с емблемата „Български етнически модел“ (Исса 2010) и да се хвалим с това, сякаш да си толерантен е не нормалната човешка нагласа, а резултат от положено усилие. „Напоследък все по-често научаваме от медиите за поява на етническо напрежение в цялата страна. В политиката прехвърчат искри на етническа основа. Бавно, но сигурно настъпва крахът на митологиите. Митът, че България е земята на толерантността, постепенно се срива. Все по-плахо се хвалим с разположените в центъра на София една до друга църква, джамия и синагога. Подобни има и в други столици, но хората там не парадират с това. Смятат го за естествено. Ние непрекъснато го изтъкваме, но като компромис, който ни коства усилия“ (Исса 2009: 111).

И това нямаше да е проблем, ако в арабските семейства в България не се раждаха деца. Те обаче се раждат и половината от тях са българчета, родени от смесени бракове. Проблемите в тяхната личностна идентификация започват минути след появата им на бял свят, с именуването. Името е един от основните конструкти на етничността, първият показател на етническа идентификация. Изборът на име на новородените в българо-арабските семейства деца създава грандиозни скандали между все още влюбените един в друг родители. Тенденцията за нарастване на броя на арабските имена днес се дължи не на гореспоменатата влюбеност, а на променения социален статус на бащите араби. „От една страна те не минават през забраните на тоталитарното общество и браковете увеличават своя брой, а от друга страна те са хора с по-високо финансово положение от българските си партньори и мнението им за държавата ни не е повлияно от идеологиите на близкото минало. Затова те отстояват правото си да назовават своите деца с имена от собствената си антропонимична система“ (Исса 2004: 50). Те не предполагат какви подигравки чакат тези деца в социума на детската градина. И да предполагат, не са склонни да променят решението си. „Името е едно. Според него децата им се причисляват към едната нация, тази на майката или тази на бащата, независимо къде живеят, какви езици говорят и какви се чувстват“ (Исса 2005: 495). Понеже познавам процеса на по-нататъшната борба за надмощие в смесените семейства с цел причисляване на детето към националната идентичност на всеки от родителите, зная и резултата – децата се превръщат в билингвални, бикултурални, бинационални индивиди. Затова изработих за тяхно улеснение една табулограма на немаркирани лични имена (Исса 2005), такива, които са актуални и в България, и в арабските страни, като по този начин предоставих на родителите, които ме познават, възможността да направят от децата си и биноминални личности. Сигурно съществува някъде и рецепта за би-идентификация, въпреки че от двата корена на тази сложна дума се образува оксиморон.

Независимо дали са от смесени или от арабски семейства, децата на арабите в България порастват. „Личностното израстване представлява процес, в който човек разполага самия себе си във всевъзможни конфигурации в своето общество“ (Исса 2008а: 38). От микросоциума на семейството той се премества в институция – училището. По времето на своята социализация в училищна и улична обстановка, малкият човек интуитивно избягва разговори с етнически или идеологически контекст. Обществото не се интересува, че той усеща неприемането. Обществото го разпитва, комплексира, критикува и очаква той да се поправи, да се отрече от своите. Няма никакъв начин да се задоволят психологическите, емоционалните, моралните и социалните потребности на различните деца, не само на арабските. Реакцията на малкия човек не закъснява: гняв. Гневът пропива дълбоко и завинаги у него. В зависимост от неговия темперамент, характер, възпитание, приятелски кръгове, в които по-късно попада, различният проявява своя гняв по различен начин – чрез агресия или чрез затваряне в себе си, чрез отмъстителност към другите или отмъстителност към себе си. Нашето общество обърква представите на арабските деца със своето организирано презрение. Затова в тяхната юношеска възраст то получава заслужен отговор: агресия. Агресията се превръща в основна дискурсивна практика, особено за билингвите, които безпроблемно превключват кодове и с лекота заемат взаимоотричащи се позиции, за да влязат в полюсно противоположни роли. Това дори ги забавлява. Те непрекъснато хвърлят предизвикателства, които да ги покажат различни, демонстрират своята другост, просто за да дразнят околните. Когато отидат на гости, или да живеят при арабските си роднини, те правят същото. Там декларират българската си принадлежност.

През 2002 г. проведох свободен асоциативен експеримент с 20 души билингви, българи от арабски произход, като зададох два пъти, през интервал от един месец едни и същи въпроси стимули на двата им родни езика. Резултатите представят тези младежи като хора с ярка индивидуалност, творческа енергия, гъвкав и практичен ум. Всеки от двата им родни езика при тях върви по собствена писта, те не си превеждат от единия език на другия, затова асоциират като „чисти“ българи или „чисти“ араби, в зависимост от това, на какъв език е подаден стимулът. Въпросите в експеримента им бяха зададени в интервал от един месец – достатъчно време, за да забравят какво са казали първия път. Асоциациите, които получих от тях, са по-интересни от всички останали с това, че са полюсно противоположни. Например „Христос“ на български и „Мохамед“ на арабски са асоциации, получени от едно и също анкетирано лице, на думата стимул „религия“. Тук ще коментирам само една от думите стимули – „принадлежност“, като цитирам само честотни реакции, които са показателни с това, че са характерни за групата. Асоциациите на стимула принадлежност съдържат на български език сакрални за нас понятия като България, майка, родина, семейство, име и къща, а на арабски – по-малко емоционалните, но по-обширни фамилия, роднини и близки, братовчеди, граници, регистрация и традиция. Мисля, че това е повече от показателно: в каквито и роли да влизат, тези деца са наши. Те припознават България като своя родина, без да изключват от себе си традиционните ценности на големите си фамилии зад граница.

В социалната психология теорията за отличителността твърди, че хората се самоопределят въз основа на това, което ги прави различни от другите в даден контекст. Те определят идентичността си въз основа на това, което не са. Идентичността се определя като изживяване на другостта. Другостта от своя страна предшества и следва идентификацията, доколкото идентичността е изявяване, а идентификацията заявяване на себе си. Личностната идентификация се отнася до отделния човек, а държавната – до всяка страна.

Заявявайки себе си като страна, която на границата на двата свята може да бъде съпричастна и към двете цивилизации, България няма да спре назряващия конфликт между Запада и Изтока. Но на нейната територия може да се създаде модел на толерантност и търпимост, модел на пресечните точки, какъвто съм предложила граматически и графически (Исса 2003), но какво значение има това. Моделът, в който не избухват стълкновения, а се взривяват приятелства и цари разбирателство между хората, трябва да е поведенчески. Единственият начин да върнем достойнството си, изгубено между омразата и отрицанието, е да заявим категоричната си позиция, че всеки има право на каквато поиска личностна идентификация. А ние да се идентифицираме с убеждението, че в името на световния мир си струва да променим някои от възгледите си. Ние не можем да спрем хода на световната история, нито да го променим, но можем да отстоим позицията, че никоя война не е свещена, че нито една детска сълза не е оправдана и че ничия чужда идентификация не е престъпна.

..................................................................................................................................................

Написах тази статия през 2010 г. За съжаление, седем години по-късно мрачните прогнози в нея се сбъднаха. Назряващият конфликт между Запада и Изтока узря и избухна. Бежанската вълна от юг стресира цялата ни общественост. Непознатата досега ситуация, ежедневно коментирана от медиите, постави въпроси, които ни върнаха в началото на прехода и преди това. На фона на демографския срив, пред който сме изправени, новата ни колективна психология се снабди с нови страхове относно езикова смърт и загуба на културна идентичност. Реакциите на нашата общественост варират от пълно неприемане (в публичното пространство бежанците бяха наречени убийци, терористи и канибали; по улиците се сформираха расистки групи, които да ни пазят от тях), до проява на толерантност и афиширане на грижа за създаване на условия за eфективната интеграция на бежанците в нашето общество. Медиите гордо представят всички гледни точки (нали имаме независима журналистика) и съвсем не се колебаят да пригласят на взаимоизключващите се твърдения на някои гости в своите предавания, високи гости, представители на високи институции. И се заредиха случаи – Ковачевци, Розово, Калище, Харманли. И се заразказваха истории с противополжни конотации – от демонстративното милосърдие до свинските опашки...

И все пак нагласите на нашите управници, както обикновено се случва в една уважаваща европейските принципи и следваща европейските политики европейска държава, започнаха да се заявяват като проява на готовност за работа по интеграцията на бежанците в България. По времето на своя мандат вицепремиерът по координация на европейските политики и институционалните въпроси Меглена Кунева декларира (по данни на репортери от Агенция „Фокус“), че интеграцията не е въпрос единствено и само на добро желание, но и на национална сигурност. Според нея чужденците, които са получили бежански статут, трябва да станат част от обществото. Кунева посочва, че съвместно с Ивайло Калфин и с Веселин Вучков щели да внесат на заседание на МС проект на постановление за създаване на единен Национален съвет по миграция и интеграция, а работна група, ръководена от Красимир Ципов, работела по проект на единна стратегия в областта на миграцията, убежището и интеграцията. Кунева подчертава, че екипът й работел и по предложение за законодателни промени за успешен интеграционен модел. Какво точно предложение е постъпило в МС и каква точно стратегия изпълнява работната група, ние не знаем, нито сме свидетели на законодателни промени тогава и до днес, но интеграционният модел (ако въобще съществува) изглежда не включва като свой компонент езиковата интеграция като средство за премахване на езиковата бариера и успешна реализация на пазара на труда, или я включва в едно далечно и необозримо бъдеще. Към тази (най-важна според мене) форма на интеграция, която би решила и много от проблемите на личностната идентификация, за които става дума по-горе, се насочиха моите скромни следващи проучвания (Исса 2011, Исса 2013, Исса 2014, Исса 2015а, Исса 2015б, Исса 2015в, Исса 2015г, Исса 2016). Тъй като с всяка проява на словото пишещият или говорещият се надява на чуваемост, и тъй като моите писания не постигнаха необходимата гласност, си позволих да дам и няколко интервюта в медиите. Тук ще цитирам отзвука от едно от тях, от 10. 01. 2015 г., пред Дарик радио, веднага след кървавия атентат в Париж, който категорично осъдих, но използвах (за да покажа, че не всичко е черно или бяло) получилия повсеместно световно разпространение тогава цитат на Волтер: Не съм съгласен с това, което казваш, но ще отстоявам правото ти да го казваш. Никой не обърна внимание, но той не е „Чарли“. „Чарли“ е едната гледна точка. Волтер дава право и на другата. Всеки има право на отговор. Когато отговорът се дава с оръжие, няма победители. Умират хора. Само словото като от-говор дава обещание за живот и за бъдеще. Само ако раз-говорим бежанците, установили се у нас, можем да чуем и техния аргумент по всеки един проблем. Коментарите, които прочетох за интервюто в интернет, бяха жестоки. Естествено няма да цитирам как бях наречена. Аргументите срещу мене бяха повторение на западния стереотип за Изтока. Не за престъплението, за всички араби. А аз само исках да разчетем правилно цитата на Волтер, да подострим моливите, които бяха простреляни във Франция на 07. 01. 2015 г. и да предадем на бежанците в България българското слово, да не преставаме да го преподаваме, да го проповядваме и да го завещаваме на всички. У нас има историческо и генетически заложено достойнство. Ние сме го забравили. Езикът го помни.

 

Библиография

 

Исса (2003) Исса, К. Асоциативни българско-арабски езикови модели (върху материал от Софийската и Аманската езикова среда). Дисертация, защитена пред СНСЕ на ВАК, С., 2003.

Исса (2004) Исса, К. Психо- и социолингвистични проблеми при избор на лични имена в българо-арабски семейства, Наука, кн. 5/2004, том XIV, София, 2004, (49-52).

Исса (2005) Исса, К. Табулограма на немаркирани лични имена в една билингвална и бикултурална общност. В: Езиковедски приноси в чест на чл.-кор. проф. дфн Михаил Виденов, В. Търново, 2005, (495-504).

Исса (2007) Исса, К. Моделът на пресечните точки в теорията на общуването. В: Българският език и литература на кръстопътя на културите - Сборник статии от международна конференция Сегед, Унгария, том І. Сегед, 2008, (132-139).

Исса (2007а) Исса, К. Човекът се връща в езика. Езикът се връща в човека. В: За човека и езика - Сборник научни статии, посветени на 60-годишнината на проф. д.ф.н. Майя Пенчева. София, 2007, (613-622).

Исса (2008) Исса, К. Много приказки на пазара. Още една от пресечните точки между българи и араби. В: Проблеми на социолингвистиката, т. 9, София, 2008, (210-214).

Исса (2008а) Исса, К. Проблеми на личностното израстване на децата от смесени бракове в България. В: Рискът за детето при раздяла на родителите, София, 2008, (38-46).

Исса (2009) Исса, К. Посоки на диглосията в един смесен регион в Югоизточна България. В: Език и литература, кн. 1-2, София, 2009, (106-124).

Исса (2010) Исса, К. Идвам от Ориента! Търся убежище!. В: Проблеми на социолингвистиката, т. 10, София, 2010, (346-350).

Исса (2011) Исса, К. Асоциативни българско-арабски езикови модели върху речникови статии с религиозно съдържание. Доклад от Societas classica, В. Търново, 2011, (под печат).

Исса (2013) Исса, К. Преподаване на български език като чужд на европейци и на неевропейци в сравнителен план в европейска България. Доклад от международна научна конференция в Бърно, Чехия, 2013, (под печат).

Исса (2014) Исса, К. Български език за чужденци. Проблеми и предизвикателства в годините на прехода. Трети международен конгрес по българистика, Секция „Български език“. София, 2014, (65-88).

Исса (2015а) Исса, К. Български език за бежанци. Перспективи пред езиковата политика на България. В: Научни перспективи на съвременната българистика. Будапеща, 2015, (149-156).

Исса (2015б) Исса, К. Българската езикова политика по отношение на бежанците в България. Доклад на научна конференция „Българи в чужбина; чужденци в България“, организирана от ИEФЕМ, София, 2015, (под печат).

Исса (2015в) Исса, К. Езикова политика за интеграция на бежанците в България. В: http://alexdevelopment.co.uk/bulgaria- Лондон, 2015.

Исса (2015г) Исса, К. Проблеми в комуникацията на бежанците в България. В: Наука, кн. 2, 2015, София (63 – 68).

Исса (2015д) Исса, К. Българският език като втори, преподаван на чужденците в България – студенти, имигранти, бежанци. В: Приноси към теорията и практиката на езиковото образование. Сборник в памет на проф. Кирил Димчев, София, 2015.

Исса (2016) Исса, К. Български език зад решетките или бежанецът в затвора, „попаднал на хора“, В: Проблеми на социолингвистиката, т. 12, София, 2016, (91-95).

Саид (1999) Саид, Е. Ориентализмът. Изд. Кралица Маб, 1999.

Хънтингтън (2009) Хънтингтън, С. Сблъсъкът на цивилизациите. София, 2009.

 

За автора