Manas. Studies into Asia and Africa.

Електронно списание на Центъра за източни езици и култури
Софийски университет „Св. Климент Охридски”

5 / 2017 : Изток–Запад: езици, култури, общества

Субжунктивът в древните семитски езици

Виктор Тодоров

Резюме

В материала се анализира прозходът на  флективно маркираните субжунктивни форми на глагола в древните семитски езици  и етапите на тяхното оформяне и развитие на ниво праафроазиатски и прасемитски език.

 

Ключови думи: семитски езици, субжунктив, флексия

Съдържание

Основен текст

1.

В древните семитски езици присъства специална, флективно обозначена форма на глагола в подчинени изречения, наричана субжунктив или подчинително наклонение. Най-отчетливо субжунктивът е застъпен с акадския и класическия арабски език. В акадския език това е форма на глагола във всички подчинени изречения с изключение на условните, която се характеризира с окончание -u. В класическия арабски език субжунктивът присъства най-общо в подчинени изречения от модално-целеви тип, въвеждани с частиците an (да) и  li-/ kay, (за да)[1], и се характеризира с окончание -а. Тук възниква интересен проблем – окончанието -u в арабския език регистрира не субжунктив, а имперфективната форма на индикатива, която означава действието като незавършен акт (процес) в минал или настоящ момент[2]. Същата глаголна форма в плана на бъдещето може да означава както процес, така и завършен акт, докато за изразяване на завършен акт в миналото се използва перфективната глаголна форма.

Дяконов (1965, 1967) обяснява това несъответствие между двата езика по следния начин: според него в прасемитския език както формата *i-prus-u, така и формата *i-prus-a (от глагола *i-prus – той раздели) се явяват безвидови, т. е. могат да се разбират  както в перфективен, така и имперфективен смисъл. Такава, впрочем, се явява и пожелателната (юсивна) форма *i-prus. Тъй като на един определен етап перфективното значение започва да се изразява от формата за качество и състояние *paras(a), изброените три глаголни форми спират да се свързват с него, т. е. стават имперфективни, и най-често използваната от тях – *i-prus-u, започва да изразява изявително наклонение.

Ковенберг (2010:117-121) изказва обратната теза: че първоначално в прасемитския език *yiqtul-u е имала имперфективно значение, но впоследствие е изместена от интензивната форма *yiqattal. Твърдението е оригинално, но към него могат да бъдат отправени критики, от които тук ще посоча най очевидната: ако Ковенберг е прав, то как би следвало да третираме в акадския език имперфективите ušapras (каузативна основа) и uštapras (каузативно-възвратна основа), в които няма геминация? Какво е основанието за това те да се появят и тъкмо те да изместят старите форми ušapris-u и uštapris-u, а не ušparras и uštaparras?

Настоящата статия застъпва утвърденото в литературата становище, че имперфективът *i-prus-u представлява стара субжункивна форма, като тук следва да се направят следните уточнения:

А) Появата на новия перфектив *paras(a) не предизвиква промяна в семантиката на юсивната форма *i-prus и целево-субжунктивната форма *i-prus-a -  арабски li-yaqtul нека убие/убива, li-yaqtul-а за да убие/убива.

Б) Тезата на Дяконов, че индикативната форма *i-prus-u е изначално безвидова в прасемитския език, не звучи убедително. Защо *i-prus šarr-um да може да означава царят раздели, но е и царят разделя, докато *šarr-u i-prus-u да може да означава както царят, който раздели, така и царят, който разделя, при положение, че второто значение се удовлетворява от формата *i-par(r)as-u? При положение, че *i-par(r)as е съществувала като форма, е логично тя да е имала субжунктивен вариант *i-par(r)as-u.

Според нас при трансформацията на *i-prus-u в имперфектив играе роля аналогия с употребата на деятелните причастия с разширена основа. Деятелните причастия в семитските езици са принципно лишени от темпорално-аспектуална характестика. Ще си послужа с пример от арабския език, където фразата malik-un muqattil-u-mulūk-in може да има различно значение, например в изреченията wa-huwa-l-’āna malikun muqattilu-mulūkin – сега той е цар, избиващ царе, и wa-huwa malikun muqattilu-mulūkin katīna fī šabābihi той е цар, избил много царе в младостта си. Както се забелязва, в посочените примери деятелното причастие се явява аналог на субжунктива. Възможно е след появата на „новия перфектив” *paras(a) посочената амбивалентност да се е прехвърлила по аналогия върху субжунктивната форма *malik-um yuqattil-u[3]цар, който е избил/избива, като впоследствие тя е започнала да се схваща изцяло в имперфективен смисъл (цар, който избива), а най-накрая е загубила субжунктивния си характер и се е превърнала в чист имперфектив.

Изясняването на прехода на формата *i-prus-u от субжунктивна в имперфективна е важен аспект на анализа на субжунктива като явление, но в рамките на този анализ изникват и други, не по-малко важни въпроси, като въпроса за последователността, в която се появяват формите *i-prus-u и *i-prus-a, и въпроса за техния произход.

 

2.

Пространното изследване на Заборски “The Verb in Cushitic” (Заборски 1975) демонстрира субжуктив с окончание -u/-о в много от кушитските езици. Кастелино (1962:76) пише: “може да се каже, че –u е най-вероятно изходната форма” (на субжунктива – Б. А.) Всичко това ни дава основание за следното предположение: първичната субжунктивна форма в праафроазиатския език е била безвидовата *i-prus-u, разновидност на юсива *i-prus, употребявана в целево значение. На следващия етап, на който възниква опозицията перфектив-имперфектив, субжунктивът започва да се употребява във всички подчинени изречения с изключение на условните. В тази си употреба той, естествено, вече не е изцяло безвидова глаголна форма, а притежава три варианта – безвидов  (*i-prus-u), перфективен (*i-prus-u) и имперфективен (*i-par(r)as-u).

Първоначалната парадигма на субжунктива при глаголите с проста основа в прасемитския език реконструираме в следния вид:

 

 

Sg

Du

Pl

1

*a-prus-u

-

*ni-prus-u

2M

*ta-prus-u

*ta-prusān-u

*ta-prusūn-u

2F

*ta-prusi-u >  
*ta-prusī’-u

*ta-prusān-u

*ta-prusān-u

3M

*i-prus-u

*i-prusān-u

*i-prusūn-u

3F

*ta-prus-u

*ta-prusān-u

*i-prusān-u

 

Впоследствие съгласната -n отпада от формите за дв. ч. и мн. ч., а заедно с нея – и окончанието *-u. Същото окончание отпада и във 2 л. ед. ч. ж. р. и в крайна сметка субжунктивната и юсивно-перфективната форма се разграничават само където глаголът завършва на съгласна:

 

 

Sg

Du

Pl

1

*a-prus-u

-

ni-prus-u

2M

*ta-prus-u

*ta-prusā

*ta-prusū

2F

*ta-prusī

*ta-prusā

*ta-prusā

3M

*i-prus-u

*i-prusā

*i-prusū

3F

*ta-prus-u

*ta-prusā

*i-prusū

 

Съвсем аналогично протича и развитието на парадигмата на имперфективния вариант *i-par(r)as-u. След коментирания в т. 1 преход на перфективния вариант *i-prus-u в имперфектив (извършен в централносемитските езици) формите *i-parras  и *i-parras-u  излизат от употреба.

По различен начин се развиват нещата в южноарабския език, където отпадат всички форми с окончание *-u. По този начин субжунктивът и юсивът съвпадат изцяло, а имперфектът се изразява чрез архаичната форма *i-parras. Така субжунктивът с окончание  -u  престава да съществува във всички семитски езици освен в акадския.

 

3.

Първоначалната семантика на глаголната форма с окончание -а на най-древния етап от развитието на семитските езици е недостатъчно ясна поради малкото свидетелства за нейната употреба. Очевидно след трансформацията на формата *i-prus-u в имперфектив, се появява нужда от форма, която да я замени в нейния целеви смисъл, и като такава се използва *i-prus. Тук обаче следва да се изтъкне, че освен с глагол в субжунктивна форма в семитските езици е обичайно модално-целевите конструкции да се изразяват с отглаголно съществително (инфинитив, или, според традиционната арабска терминология, масдар). Този метод се прилага практически изцяло в по-късните северноцентрални семитски езици – за субжунктивна употреба на глагол с окончание -а присъстват  ограничен брой свидетелства (в угаритския език *wa-yimẓa’-a та (да) достига[4], в староханаанския език yuballiṭ ardašu u-anaṣṣar-a āl kittišu (нека запази своя роб жив, за да мога да пазя верния нему град)[5], в древноеврейския език mī yittēnet-ha-cām haze bə-yādī wə-’āsīr-āet-’abīmelek (кой ще предаде тези хора в ръката ми, та да се отърва от Авимелех[6] ). В арабския език, обаче, се практикува паралелно изразяване чрез отглаголно съществително и чрез субжунктив с окончание -а: fara ‘ilā-l-madīnati li-yadrus-a (отпътува за града, за да учи) – fara ‘ilā-l-madīnati li-d-dirāsati (“отпътува за града за (с цел) учене”). Окончанието -а, също като -u, се реализира само ако глаголът завършва на съгласна[7]. В останалите случаи се използват юсивните форми:

 

 

Sg

Du

Pl

1

’аktub-a

-

ktub-a

2M

ktub-a

ktubā

ktubū

2F

ktubī

ktubā

taktubna[8]

3M

ktub-a

ktubā

ktubū

3F

ktub-a

ktubā

yaktubna

 

4.

Какъв е произходът на субжунктивните окончания -u и -а? Рифтин (1941) изказва мнението, че те са „привнесени“ от именното склонение, т. е. че това са окончанията за локативно-адвербиален падеж -u и винителен падеж -а. Но посочените падежни окончания не съответстват на падежните окончания, които реално се използват при  имената в съответните конструкции. Единственият случай, в който реално съществуват основания за подобна аналогия, е налице при модално-оценъчните конструкции с частицата an в арабския език – uḥibbuanaqra-a обичам да чета, uḥibbu-l-qirā’at-a обичам четенето. Уместно е да се предположи, че тази аналогия играе роля при оформянето на глагола в подчинително наклонение в този тип изречения. Тя обаче отсъства при първоначалната целева употреба на субжунктива – jalastu li’aqra-a-l-kitāba седнах, за да чета книгата - jalastu li-qirā’at-i-l-kitābiседнах, за (с цел) четене на книгата инфинитивът тук е в родителен, а не във винителен падеж. В акадския език подобна аналогия се търси при подчинените определителни изречения – awāt qabā-’i-m  (думата от словото) – awāt iqbi-u (думата, която каза). Както се вижда, съвпадение на окончанията тук няма, но Дяконов (1967:254) постулира междинна форма в локативно-адвербиален падеж във вида *awāt qabā-’u-m. Самият автор отбелязва, че подобна конструкция не е засвидетелствана. Основанията за нейното образуване са съмнителни. Но дори да допуснем, че тя е съществувала, остава неясно защо именно тя определя окончанието на глаголното сказуемо в паралелното подчинено изречение, а не конструкцията awāt qabā-’i-m, употребявана несравнимо по-често.

Идеята на Рифитин се цитира у Гелб (1969:108), според когото i-prus-u представлява „номинативизация” на глагола с привнесено окончание за именителен падеж. Гелб определя тук -u като вторично окончание, а като първично сочи окончанието -а, което авторът отново свързва със склонението на имената. Но присъствието на окончанието за винителен падеж в посочените от него примери е трудно обяснимо. Авторът акцентира върху конструкции като šibūt PN1 tam ana PN2 išdud-a (свидетели, че PN1 измери къща за PN2) (Гелб 1969:103-104), но това са конструкции от типа на споменатата вече awāt iqbi-u – ако вместо глагол тук се използва инфинитив, той също етимологично следва да е в родителен падеж (šibūt šаdādim).

Според Липински (1997:353) формата *i-prus произхожда от вентивната форма *i-prusm, чиито корени авторът намира още в праафроазиатския език. Вентивът присъства в акадския език, където значението му се определя като „действие, насочено към говорещия“. В цитираното съчинение Липински прецизира тази дефиниция като “действие, извършено в полза на някого или насочено към специфичен край“.

В общосемитски план акадският вентив съответства на „усилителното наклонение“ (енергикус) с окончание -an(na). На практика и в самия акадски окончанието -am(ma) служи по-често за акцентиране върху действието без непременно това да се свързва с насоченост към говорещия. Това означава, че дори да приемем вентивното значение на формата *i-prus-аm за първично, тя като цяло се приравнява към емфатичната *i-prus-аn, производна на юсива *i-prus. Вероятно *i-prus-а се явява вариант на *i-prus-аn, най-вероятно също с пожелателно (юсивно) значение.

Значително по-сложен е проблемът за етимологията на субжунктивното окончание -u.

При анализа на словобразуването в семитските езици гласната -u- се свързва с изразяване на продължително, характерно състояние. Тази фукция тя осъществява при имената, образувани по модела qatul- (усилена форма qatūl-). На най-ранния етап това са прилагателни имена. Впоследствие същият модел служи за образуване на стативни причастия (разграничаващи се от прилагателните дотолкова, доколкото се схващат като част от глаголната парадигма). Най-сетне моделът се реализира при образуването на пасивни причастия (явлението е засвидетелствано в еблаитския език).

Особено ценна в разглеждания аспект е информацията за значението на гласната -u в праафроазиатския език, която черпим от глаголната система на езика хауса: в него формантът -u се реализира като суфикс, означаващ “възможност за извършване на действието“ – dafa  - варя, ya daf-uваримо е.

Очевидно в праезика формантът -u е означавал вътрешно присъща, принципна характеристика на дадено явление. Оттук при разширяването на корена от дву- в трисъгласен той става част от разгледания словообразувателен модел  qatul-. Но според нас понятието делим (*par-u) се явява в същия този праезик производно на израза който се дели, т. е. на най-древния етап гласната u е функционирала като относително местоимение.

Употребено към юсивната форма *i-prus (да дели), това относително местоимение би означавало който да, респективно за да – *cal slar-a i-prus-u – въздигна се цар, който да (за да) дели.

Така съгласно предложената тук теория се стига до най-ранната форма на субжунктива. С трансформацията на *i-prus в перфектив изречението  *cal slar-a i-prus-u добива и смисъла  – въздигна се цар, който раздели. За да се направи разлика между двете значения (който да дели и който раздели), в целевия вариант очевидно се е използвала частица – както показват данните от семитските езици, най-вероятно това е частицата *la/*li. На този етап -u престава да се схваща като относително местоимение и се превръща в индикатор на подчиненото изречение, което позволява неговата употреба в подчинени изречения от всякакъв вид. Единствено в подчинените изречения за условие, въвеждани с частицата *sin, се запазва старата юсивна форма – това се дължи на спецификата на тези изречения, в които подчиненото изречение предхожда главното, за разлика от останалите случаи, в които то принципно го следхожда.

От приведената схема следва, че субжунктивът се е употребявал и в подчинени изречения, съдържащи форма за качество и състояние (статив, пермансив). От друга страна, обаче, в прасемитския език окончанието -u отпада навсякъде, където се предхожда от гласна, така че в един момент единствената стативна форма със субжунктивен вариант се оказва формата за 3 л. ед. ч. ж. р *parsat(-u). Тази асиметрия довежда до отпадането на субжунктива при формата за качество и състояние[9]

 

Направените дотук наблюдения можем да обобщим по следния начин:

1. В праафроазиатския език може да се предположи наличието на неизменяемото относително местоимение u. Преди финалния етап от неговото развитие, на който се появява темпорално-аспектуално разграничение на глаголните форми, то е въвеждало подчинено определително изречение. При употребата му с пожелателната (юсивна) форма (който да), същото се е свързвало с изразяване на цел. С течение на времето u, подобни на други архаични местоимения, губи своята морфологична самостоятелност.

2. Посочените значения – въвеждане на подчинено определително изречение, както и на подчинено изречение за цел, се запазват при появата на перфективните и имперфективните глалолни форми. В новата ситуация -u се схваща вече не като местоимение, а като окончание, и това позволява то да бъде възприето като универсален маркер на глаголната форма в подчинените изречения.

3. Функцията на окончанието -u като маркер на глаголната форма в подчинените изречения е налице и в прасемитския език, в който обаче подчинените изречения, съдържащи форма за качество и състояние, губят това окончание по фонетични причини.

 

4. Така оформеният субжунктив с окончание -u се запазва в акадския език. След неговото отделяне в късния прасемитски език настъпват семантико-граматически трансформации, които довеждат до неговото отпадане.

5. В прасемитския език присъства и форма с окончание -а, най-вероятно разновидност на „усиления” юсив. Впоследствие тя се използва в подчинените изречения за цел, а по-късно в арабския език и в модално-оценъчни конструкции.

 

 

Бележки

 

[1] Съществуват и други варианти на употреба на това наклонение, на които тук няма да се спираме подробно – вж. Райт 1859, Гранде 1963.

[2] За изразяване на процес в миналото тази форма се комбинира с глагола съм (минало продължително време) или с непълнозначен фазов глагол, маркиращ етап от протичането на действието, но тя може да бъде използвана и самостоятелно в рамките на подчинените сказуемно-определителни изречения: qa\la wa-huwa yajlis-u  – каза, както си седеше.

[3] В арабския език дори настъпва изравняване на окончанията при формата  yuqattilu и съответстващите деятелни причастия – 3 л., дв. ч., м. р. *yuqattilā > yuqattilāni (деятелно причастие *muqattilān >muqattilāni), 3 л., мн. ч., м. р. *yuqattilū > yuqattilūna (деятелно причастие *muqattilūn > muqattilūna). Неслучайно арабските граматици използват по отношение на префиксалното спрежение термина “подобен(на причастие) глагол (al-ficlu-l-muḍāric) ”.

[4] Сегерт 1965:59.

[5] Липински 2001:360.

[6] Пак там.

[7] С изключение на недостатъчните глаголи, завършващи в съответните форми на -ī, където то присъства, за разлика от -u: имперфектив  yabnī (строи), субжунктив yabniy-a.

[8] Формите за мн. ч., ж. р. са еднакви във всички наклонения.

[9] Вторично субжунктивното окончание -u се въстановява в акадския език в стативната форма за 3 л. м. р. ед. ч. (pars-u), но вече по фонетични съображения, във връзка със стремежа всички стативни форми да бъдат изведени от  непълногласната основа  pars-.

 

 

Библиография

 

Гелб 1969: Ignace J. Gelb. Sequential Reconstruction of Proto-Akkadian. Chicago, 1969.

Гранде 1963: Бенцион М. Гранде. Курс арабской грамматики в сравнительно-историческом освещении. Москва, 1963

Дяконов 1965: Игоръ М. Дьяконов. Семито-хамитские языки. Москва, 1965.

Дяконов 1967: Игоръ М. Дьяконов. Языки древней передней Азии. Москва, 1967.

Заборски 1975: Andrzej Zaborski. The Verb in Cushitic. Warsawa, 1975

Кастелино 1962: Giorgio R. Castellino. The Akkadian personal pronouns and verbal system in the light of Semitic and Hamitic. Leiden, 1962

Ковенберг 2010: Norbertus J. C. Kouwenberg. The Akkadian Verb and Its' Semitic Background. Eisenbrauns:Winona Lake, Indiana, 2010 

Липински 1997:  Edward Lipinski. Semitic Languages: Outline of a Comparative Grammar. Leuven, 1997.

Райт 1859: William Wright. A grammar of the Arabic language. Cambridge, 1859

Рифтин 1941: Александр П. Рифтин.” К призхождению форм наклонении в арабском и аккадском языках”. Труды II сессии Ассоциации арабистов: Москва – Ленинград, 1941

Сегерт 1965: Станислав Сегерт. Угаритский язык. Москва, 1965

Тодоров 2007: Виктор Тодоров. Словоизменението в древните семитски езици. София, 2007.

 

За автора

Доц. д-р Виктор Атанасов Тодоров води лекционния курс „Увод в семитохамитското езикознание“, както и курс по практическа граматика на арабския език към катедра „Арабистика и семитология“, ФКНФ, Софийски университет „Св. Климент Охридски“, адрес ул. Тодор Александров 79. Научните му интереси са в областта на сравнително афроазиатско езикознание и морфологията на арабския език.

e-mail: vicatan63@gmail.com

Последни публикации: 

Промяната на фонемния квантитет като способ за образуване на разширени глаголни основи в семитските езици. Годишник на СУ “Св. Климент Охридски”- Факултет по класически и нови филологии, т. 109/2016, София – 2017 (стр. 191-209).

Двойственото число в семитските езици. Orientalia, кн. 1-2/2011, София – 2014 (стр. 146-157).

Словосъчетания със суфиксален местоименен компонент в семитските езици. Годишник на СУ “Св. Климент Охридски”- Факултет по класически и нови филологии, т. 106/2013, София – 2013 (стр. 223-267).

Публикации в списание МАНАС:

Тодоров, Виктор. Варианти на именните основи в прасемитския и праафроазиатския език. – Във: Манас: Арабският свят и ислямът в културно-историческа перспектива, 2017, № 4