Manas. Studies into Asia and Africa.

Електронно списание на Центъра за източни езици и култури
Софийски университет „Св. Климент Охридски”

5 / 2017 : Изток–Запад: езици, култури, общества

Първата граматика на турския език, отпечатана в Османската империя (1730 г.)

Стоянка Кендерова

Резюме

През 1730 г. Ибрахим Мютеферрика (1674–1745), основател на турската печатница, отпечaтва първата граматика на турския език под заглавие „Grammaire turque, ou, Méthode courte & facile pour apprendre la langue turque: аvec un recueil des noms, des verbes & des manières de parler les plus nécessaires à savoir, avec plusieurs dialogues familiers“. За неин автор се приема немският йезуитски свещеник Ж.-Б. Даниел Холдерман (1694–1730). Създаването на граматиката е провокирано от нарастналите търговски, дипломатически и културни връзки между Франция и Османската империя. В седем дяла са представени ортографията, основните части на речта и синтаксиса на турския език. Отделено е голямо внимание на най-необходимите за правилнотo говорене думи и изрази. Граматическата терминология е изцяло на френски език, като понякога са използвани и понятия на арабски език. Тази граматика, както и останалите 15 заглавия, издадени между 1729 и 1742 г. от Мютеферрика, се превръщат във важен изворов материал за историята на турската култура, за трансмисията на знания от Европа към Османската империя и за историята на книгата като цяло.

 

Ключови думи: Жан-Батист Даниел Холдерман, Ибрахим Мютеферрика, първа турска граматика, турска печатница, турски език

Съдържание

Основен текст

През първата половина на XVIII век, в Епохата на лалетата (Lâle Devrī), в Османската империя осезателно се чувства нуждата от по-тесни контакти със Запада, с неговата култура, научни и технологични постижения. Пред изпратения като посланик във Франция Двадесетиосми Мехмед Челеби е поставена задачата да се запознае с новостите, които открива в Европа и към които особено положително са настроени султан Ахмед III (1703–1730) и великият везир Дамад Ибрахим паша. Като един от факторите за по-бързото разпространение на научните познания е възприемана печатницата (Мантран 1989: 274).

Благодарение на многоекземплярността и на по-ниската си себестойност, печатната книга се оказва и най-доброто средство за репродуциране на курсивното писмо. Тя намира доста късно своето място в Османската империя. На 14 декември 1727 г., или повече от 250 години след Гутенберг, в Истанбул е открита първата турска печатница, за която техниката пристига от Франция и Холандия, а персоналът – от Австрия[1]. Основоположник на турското книгопечатане е Ибрахим Мютеферрика (1674–1745), унгарец, приел исляма (Кюнералп 1992; Събев 2004). Освен трудностите, които е трябвало да бъдат преодолени по възпроизвеждане на една писменост, при която част от буквите се свързват, на почина на Мютеферрика се противопоставя съсловието на копистите, опасяващи се, че ще изгубят препитанието си. За мюсюлманската общност пък писмото, на което е низпослан Коранът, е свещено и не може да бъде заменено с метални букви (Рафиков 1973). Оторизацията, която Ибрахим Мютеферрика получава през 1727 г. от султана, е съпроводена със забраната да публикува религиозни и юридически трудове. Това води до специализирането на печатницата в издаването на научни, технически, исторически и филологически произведения (Атийе 1995: 283–292). Поради ограничения им тираж, книгите на Мютеферрика стават библиографска рядкост още през XVIII век и се превръщат във важен изворов материал за историята на турската култура, за трансмисията на знания от Европа към Османската империя и за историята на книгата, като цяло.

Ибрахим Мютеферрика започва своята дейност през 1729 г. с класическия речник на арабския език „Тāдж ал-луг̮а ўа-С̣их̣āх̣ ал-арабиййа“ („Корона на езика и Верният на арабския език“) на Абȳ Нас̣р Исмā‘ūл ал-Джаўхарū (поч. 1003 г.), преведен на турски език от Мех̣мед ел-Вāнū или Вāнḳулу (поч. 1592 г.) още по времето на султан Мурад III (1574–1595)[2]. През следващата година в тираж 1000 броя е отпечатана и първата граматика на турския език под заглавие „Grammaire turque, ou, Méthode courte & facile pour apprendre la langue turque: аvec un recueil des noms, des verbes & des manières de parler les plus nécessaires à savoir, avec plusieurs dialogues familiers“. За неин автор се приема немският йезуитски свещеник Ж.-Б. Даниел Холдерман (Jean-Вaptiste Daniel Holdermann; 1694–1730), чието име не е означено в самата книга[3]. Веднага след отпечатването ѝ 200 броя са изпратени за йезуитското училище в Париж за разпространение.

В Предговора е обоснована необходимостта от създаването на граматиката – все повече нарастващите търговски връзки между Франция и Османската империя, както и многото пътувания на Изток на французи, които осезателно чувстват нуждата от контакт с местните хора (Цветкова 1975). Освен това чуждите посланици на служба в Истанбул водят със себе си учени, литератори, представители на изкуството като по този начин се оживява културният обмен с османците. Още през XVII век започва публикуването на книги на френски език, посветени на историята на Османската държава, процес, който се засилва през следващото столетие (Бюсбек 1646; Рико 1670; Гуер 1747; Дьо ла Круа 1768; Дьо Варнери 1771; Миньо 1773). Известно е също така, че докъм края на XVIII век позициите на Франция в Близкия Изток са най-силни в сравнение с останалите европейски страни (Гьочек 1987: 113). За степента на френското влияние в Османската империя може да се съди и от факта, че три четвърти от средногодишния ѝ търговски оборот до избухването на Френската буржоазна революция през 1789 г. се пада именно на Франция (Верне, Дамбман 1900: 510; Масон 1911; Се 1939; Дамянов 1977: 9).

Учебникът започва с кратко Встъпление, в което е посочено значението на граматиката за научното и методично изучаване на един език. Дадени са предварителни познания, които характеризират специално турския език: азбука, знаци за регулиране на произношението и [диакритични] точки (points) за разграничаване на буквите, които си приличат по начин на изписване. С конкретни примери са представени и деветте основни части на речта (le discours): член (larticle), име (le nom), местоимение (le pronom), глагол (le verbe), причастие (le participe), наречие (ladverbe), предлог (la préposition), съюз (la conjonction) и междуметие (linterjection).

Същинската част на граматиката е конструирана в седем основни части. ЧАСТ ПЪРВА – ОРТОГРАФИЯ, обхваща пет кратки глави (стр. 1–6). В първата от тях авторът запознава с начина на писане при турците (отдясно наляво) и представя седемте вида писмо (шрифт), както и случаите, при които те намират приложение: несх̮ū (за преписи на Корана), дūвāнū (в държавната канцелария), та‘лūḳ (от кадиите и поетите), ḳърма (в данъчните регистри), с̱юлюс̱ (за заглавия на книги и султанските документи), йаḳȳтū и рейх̣āнū, използвани много рядко. Втора глава е посветена на арабската азбука със специално добавените за персийския и османския език графеми. Всяка арабска буква е транслитерирана на латиница, като в крайна сметка изговорът на думата е съобразен с начина, по който тя би била прочетена от французин. Така графемата джим (dgim) е изразена чрез две букви на латиница (dg), шин (chin)– също чрез две (ch), чим (tchim adgemi) – чрез три (tch), и т.н. В трета и четвърта глава се разглежда звуковата стойност на всяка буква в различни позиции на думата и се посочват диакритичните знаци, назовани в учебника само като marques, които го регулират: dgezm (или сюкун), techedit (или шедде), meddelif (мед, знак за удвоена кратка гласна, която се изписва в турски думи върху елиф в начална или самостоятелна позиция – аt آت), hamzelif (смекчава елифа, върху който е поставен – sual سواٴل; тук не е отразено съчетанието на графемата хемзе с вав и случаите, когато е върху поставка в началото или средата на думата; Саръиванова 2015: 25–26) и ouzounelif (елиф се произнася дълго – lâkin لكن). Отбелязано е и обеззвучаването на звучните съгласни в края на думата. В таблица към пета глава са представени всички съгласни с означение към всяка една от тях на знаците за вокализация или огласовките: ustun (или фетх̣a), esre (иле кесре) и uturu (или замме) и съответно – на трите варианта на произношение: sé, si, su (за с̱е, син и с̣ад; ثَ  ثِ   ثُ    سَ   سِ   سُ   صَ   صِ  صُ); zé, zi, zu (за зе и з̱ал) и т.н. Авторът транслитерира по еднакъв начин онези букви от арабската азбука, които в турския език имат един и същ фонетичен еквивалент, т.е. произношението им съвпада (за разлика от произношението им в арабския).

ЧАСТ ВТОРА (стр. 7–24) е посветена на ИМЕНАТА И МЕСТОИМЕНИЯТА (les noms et pronoms) и се състои от осем глави. В първа глава се разглеждат понятията число и падеж. Турците имат един род както за съществителните, така и за прилагателните имена: guzel er (bel homme) „хубав мъж“, guzel awret (belle femme) „хубава жена“, guzel haivan (bel animal) „хубаво животно“. Наред с названията на латиница, се използват и граматически понятия на арабски език. Така, за единствено число, освен le singulier на френски, е отбелязано и mufred, а за множествено число – oсвен le pluriеl, и dgem. Названията на шестте падежа са предадени на френски и на арабски език, последвани от съответната им транскрипция на латиница, при което определителният член е изписан слято с името на падежа: le nominatif – المبتدا ٴ (elmubtedau); le genitifالاضافه (elizafetu); le datifالمفعول لاجله (elmefoulouliedgelihi); laccusatifالمفعول به (elmefouloubihi); le vocatifالمندى (elmendi; прилича на nominatif, но за да бъде отличèн от него, турците добавят частицата ia/ei), и lablatifالمفعول معه (elmefouloumeahou). Във втора глава авторът отбелязва, че за турския език са характерни две склонения на имената, като първото се отнася за имена, които завършват на съгласна, а второто – на гласна. В табличен вид е представено склонението по падеж и число на няколко думи: er, et, baba, korku и pendgéré (в случая, подобно на други примери, за да се произнесат последните две е-та като „е“, над тях е поставено френското ударение accent aigu). Трета глава е посветена на степените за сравнение: сравнителна (comparatif) и превъзходна (superlatif). Тук не са използвани термини от арабската граматика, но затова пък в примерите са включени и арабски думи (ghaiet, ziiade), с помощта на които се образува превъзходна степен. Четвърта глава разглежда видовете имена: прости (nom primitifdgiamid) и производни (nom derivatif muchtak), които според частта на речта, от която произлизат, се делят на отглаголни (verbal) и отименни (nominal). Производните отглаголни имена са два вида: активни/деятелни (nom actif или ismifail) и имена, означаващи действие (nom de laction или ismimesdar). Като пример за активно/деятелно отглаголно име е посочена думата sewidgi (aimant; amateur), образувана с помощта на словообразувателния афикс -idgi и изразяваща вършител на действието (Кононов 1956: 149). При имената за действие инфинитивното окончание -mek/-mak се променя в -iche „-иш“ или -um „-юм“ (itchiumle boire „питие“).

Отименните производни имена (nom dérivatif nominal) се образуват от имена и биват три вида: притежателни (possessifismi mansub), умалителни (diminutifismi tasghir) и за място (local). Притежателното име е определено като прилагателно, което се образува чрез прибавяне на частицата (la particule) -lu или -li (днес се използва понятието словообразувателен афикс; Кононов 1956: 140): dgianl’âme „душа“; dgianlu – „който има душа“. Разглеждат се и други наставки за словообразуване на имена на професии и занаяти, както и умалителни форми. Независимо, че тук се използват и арабски термини, които обаче не винаги съответстват на приетите в съвременната туркология граматически понятия, предложените примери са изцяло от турския език.

Следващите три глави са посветени на местоименията: лични (personel), показателни (démonstratif), относителни (relatif) и притежателни (possessif). Дадени са примери на склонение в пет падежа (без звателен падеж) на личните (например, ben в nominatif, benum – в genitif, bana – в datif, beni – в accusatif и benden – в ablatif), и показателните местоимения (bu – в nominatif, bounun – в genitif, bouna – в datif, bouni – в accusatif и boundanв ablatif). Вариантите на babа – babam и babalarbabalarum демонстрират склонението в шестте падежа на притежателните местоимения според автора. От съвременна гледна точка това са притежателни суфикси (Желязкова 2012: 312313).

Числителните имена (les noms numéraux) са разгледани в oсма глава. Те се делят на три вида, като всеки един е представен в отделна таблица: бройни числителни (nombres cardinaux): bir, iki, utche, deurt, beche, alty, iedi, dokouz; редни (nombres ordinaux), които се образуват от бройните чрез добавяне на афикса -ndgi: birindgi, ikindgi, utchindgi и т.н.), и разпределителни (nombres distributifs): birer, ikicher, utcher, deurder, bécher и т.н. И тук транскрипцията е съобразена сьс звуковите еквиваленти на  буквите във френския език: графемата „u“ изразява звука „ü“ (според съвременната турска азбука); „tch“ – „ç“; „e“ в крайна позиция – нямо „е“; „eu“ – „ӧ“; „ch“ – „ş“; „y ı“, „ie“ – „ye“; „ou“ – „u“, „dg“– ”c“; „é“ – гласната „е“, изразявана на арабица чрез фетх̣а.

ЧАСТ ТРЕТА от граматиката се занимава изцяло с ГЛАГОЛА и обхваща четири глави (стр. 2950). Първа глава разглежда осем вида глагол: субстантивен (substantif), активен/деятелен (actif), страдателен (passif), отрицателен (négatif), преходен (transitif), невъзможен (impossible), взаимоспомагателен (coopératif) и взаимен (réciproque). Например, страдателният глагол се образува от активния, като пред -mak/-mek се постави -il или -yl: sewmek „обичам“ – sewilmek „бивам обичан“, bakmak „гледам“ – bakylmak „бивам гледан“. За образуване на отрицателния глагол пред -mak/-mek се поставя -mé или -ma: sewmeksewmemek „не обичам“, bakmak  bakmamak „не гледам“. Дадени са конкретни примери за образуване и на другите видове глагол. Във втора глава е обърнато специално внимание на спрежението на т.нар. субстантивен глагол im. Това е всъщност спомагателният глагол imek „съм“, който в турския език се използва под формата на афикс (Кононов 1956: 236; Йорданова 2015: 48–50; Саръиванова 2015: 59–61). Отразени са формите му в сегашно (présent), минало несвършено (imparfait), минало свършено (parfait), отдавна минало (plus-que-parfait) и бъдеще време (futur) (което в случая е сегашно бъдещо време – Geniş Zaman) на изявително наклонение, както и формите на повелително наклонение. Конкретно сегашно време е представено по следния начин: ايم – im (je suis) „аз съм“, سن – syn „ти си“, در – dur „той е“, ايز – iz „ние сме“, سز – siz „вие сте“ и  درلر – durler „те са“. За минало несвършено и минало свършено време са дадени по две форми, преведени по един и същи начин: ايدم idum „аз бях“,  اديك idun „ти беше“; ايمشم – imichim; ايمشسن imichsyn и т.н. Спрежението на отдавна минало и бъдеще време е представено чрез глагола olmak „съм, бивам“: اولمش ايدم – olmiche idum (j’avais été) „бил съм“, اولمش ايدڭ – olmiche idun (tu avais été) „бил си“, اولمش ايدى – olmiche idy (il avait été) „бил е“; اولورم –olourum (je seray) „ще бъда“,  اولورسن – oloursyn (tu seras) „ще бъдеш“, اولور – olour (il sera) „ще бъде“.

Специално внимание е обърнато на безличния глагол var „има“, като са отразени негови форми в сегашно (وار در – war dur „има“) и минало несвършено време на изявително наклонение (وار ايدى war idy „имà, имаше“) и сегашно време на подчинително наклонение за изразяване на несигурност (subjonctif) (وار ايسه – war ise „ако има“). По същия начин е представен и неличният отрицателен глагол yok „няма“[4]. В трета глава са разгледани двете спрежения на турския глагол: първото, завършващо на -mek, а второто – на -mak. Следват примери на спрежение отново на глагола sewmek в сегашно (présent) и бъдеще (futur) време на изявително наклонение – sewerum „аз обичам“, sewersyn „ти обичаш“ (което всъщност е Geniş Zaman); минало несвършено време (imparfait) е представено като sewer idum „аз обичах “, sewer idun „ти обичаше“, минало свършено – като sewdum „аз обикнах“, sewdun „ти обикна“, отдавна минало – sewmiche idum „аз бях обичал“, sewmiche idun „ти беше обичал“ и др. Главата завършва с примери на склонение на инфинитива, представен като име (sewme, sewmenun, sewmeié, sewmeden, sewmeii), и на доста разнообразни случаи на деепричастието (gérondif): okoumak zemani deiul „не е време за четене“, okoumanun faidesi ne „каква е ползата от четене?“[5] и т.н. Четвърта глава разглежда само отрицателния глагол. Дадени са отново случаи на спрежение на глагола „sewmek” в същите времена: sewmem „не обичам“, sewmezsyn „не обичаш“; sewmez idum „не обичах“; sewmedum „не обикнах“; sewеmiche idum „не бях обикнал“. Прави впечатление, че сегашно време (Şimdiki Zaman) отсъства като пример в учебника, а сегашно-бъдеще време (Geniş Zaman) е единствено представено като сегашно време.

ОСТАНАЛИТЕ ЧАСТИ НА РЕЧТА: НАРЕЧИЯ, СЛЕДЛОЗИ, СЪЮЗИ И МЕЖДУМЕТИЯ намират място в ЧАСТ ЧЕТВЪРТА (стр. 51–60). Първа глава е посветена на образуването на наречията. Вместо наречия турците си служат често с прилагателни имена. Например: guzel „красив, красиво“, със субстантивни имена, към които прибавят следлози: dostlyk uzré „приятелски“. Прибавен към турско прилагателно или съществително, персийският афикс -ane дава същото значение – dostané. Представени са различни случаи на образуване на наречия: наречия от имена на народи и държави – чрез прибавяне на -ce/-ca или -çe/-ça (nemtché „немец, на немски“); за място (boura „тук“, jokarida „горе“, dicharda „навън“, ouzakda „далече“); за време (bugun „днес“, iaryn „утрe“); за брой (tchok kerre „много пъти“, guéné „отново“); за поредност (saniϊa „ второ“, salisa „трето“); за симулация (guibi „като“, beuϊlé „така“, sanki „сякаш“); за потвърждение (ewet „да“, tahkik „наистина“, sahih „сигурно“); за отрицание (iok „не, няма“); показателни наречия (icheté „ето“); въпросителни (nitchiun „защо“, ne sebeb „по каква причина“, ne kadar „колко“); за съмнение (ioksa „или“, belki „може би“). Следлозите (postpositions) намират място във втора глава. Те се поставят веднага след имената, като едни от тях управляват именителен падеж (dé chéhirde, den benden, ilé – agha ilé, itchiun, uzré, guibi), други – дателен (dek, gueuré, karchou), а трети – отделителен (euturu, sonra, ghairi, itchéru). Трета глава разглежда седем вида съюзи (conjonctions): за свързване (copulativeswé, hem), за разделяне (disjonctivesia, iaghod), за противопоставяне (adversativesamma, läkin), за изключение (exceptivesghaϊri, eϊer né), за причина (causaleszϊra, tchiunki), за разсъждение, целесъобразност (ratiocinativesimdi, iani) и за излишък (explétivesbilé, tek). За изразяване на човешките състояния, вълнения и страсти се използват междуметията (interjections), разгледани в четвърта глава. При възклицание турците използват Meded Allah (Ô Dieu!), Subhan Allah „Велики Боже!“; за възхищение BarekallahDieu!); за мъка ah, o; за съмнение hai; за закана waj; за прогонване haϊde; за повикване bré, hei; за отрицание bā, и т.н.

Третият съществен дял от граматиката е СИНТАКСИСЪТ, на който е посветена ПЕТА ЧАСТ (стр. 61–67). В първа глава е разгледан начинът на говорене с друго лице. Независимо от социалното положение на отсрещната страна турците използват форма на „ти“ и казват ghoche gueldun „Добре дошъл“ на всеки. Чужденците обаче въвеждат обичая за използване на мн. ч. или 3 л. ед. ч. при обръщение към лице с по-висок ранг или благороден произход (bouϊrun). В употреба са и други почетни титли, между които dgenabunuz, hazretunuz „Ваше Височество“. Предмет на втора глава е словоредът на изречението. Тук се коментира специално мястото на глагола в изречението в различни случаи, като се посочва, че във фамилиарната реч правилата не се спазват. Изречението започва винаги с израз в именителен падеж при положение, че няма някакъв съюз, наречие или друга част на изречението, или че глаголът е във въпросителна форма. Например: Kanghysini agha ourdy? „Кого удари господинът?“. Ако глаголът изисква дателен падеж, той се поставя след именителния: Sana kim didi ? „Кой ти каза?“[6]. Трета глава третира въпроса за съгласуването между имената. Турските прилагателни имена не управляват падеж и не се скланят, когато се свързват със съществителното (guzel ademler). Освен това причастията, местоименията и числителните следват правилата, характерни за прилагателното име, и винаги предшестват съществителните имена (sewiledgek adem). Конкретно на съгласуването между съществителните имена (substantifs) е посветена четвърта глава. В учебника е отбелязано, че при две последователни съществителни имена, второто (според френския език, бел. моя) се поставя в родителен падеж: Ahmédun babasi (le père dAhmet), а първото в именителен. Всъщност, по този начин в учебника е представен турският изафет. Пета глава разглежда глаголите и отношението им към падежите. Деятелните и транзитивните глаголи управляват винителен падеж (et almak). Глаголите, които във френския език управляват винителен и дателен падеж, в турския език управляват същите падежи (ben sana bir at baghycheladum). Повечето глаголи в турския език управляват дателен падеж. Сложните глаголи, образувани от арабски причастия и от глагола olmak управляват също дателен падеж (bir nesneϊé talyb olmak). Последната шеста глава от синтаксиса дава начините на отговор при зададени въпроси за място и време. Така след въпроса за място ne kadar uzak? името за място се поставя в именителен падеж – utche mil ier. На въпроса за време ne zemanden beru? името за време се поставя в отделителен падеж – tchiokdan. Cлед въпроса ne kadar zaman? името за време се поставя в именителен падеж – utche ϊil.

ШЕСТА ЧАСТ от граматиката е озаглавена „СБОР ОТ ИМЕНА И ГЛАГОЛИ“. Предвид на подредбата на лексиката в 30 групи тя има характера на тематичен речник (стр. 68–122) и обхваща следните по значение думи: небе и географски понятия; време и годишни сезони; дни на седмицата и месеци (слънчеви и лунни); храни; птици; четириноги животни; инсекти; риби; дървета; плодове; цветя и треви; степени на родство; огън и средства за палеж; дрехи; части на тялото; болести; дом; постелки; градска среда; земя; води; метали и минерали; цветове; професии и занаяти; страни, кралства, острови, градове и реки; народи. Специално място е отделено и на най-често използваните 114 глагола (стр. 122–126), последвани от най-необходимите според автора изрази при провеждане на разговор (стр. 127–143). Всички те са представени на арабица, в транскрипция и превод на френски език:

Beni selamlamadan guitti (Il est parti sans me dir à Dieu) بنى سلاملمدن كتدى

Bir gueuricheté ani sewdum (Aussitôt, que je lai vu, je lai aimé) بر كورشده انى سودم

 Allah berekiat wirsun (Dieu vous le rende) الله بركات ويرسون

Последната, СЕДМА ЧАСТ, включва общо 20 ДИАЛОГА (mukialeme; стр. 144–194), също подредени по тематика: визита, облекло, приятели, хранене, градината, игра, между двама приятели, лов, господар и слуга, разходка, говорене на турски, времето, новини, писане, осведомяване за някого, покупка, пътуване, хранене и настаняване, уреждане на сметките в хотела и визита на болен. Тези диалози включват въпроси, отговори към тях, както и отделни изрази, свързани с конкретната тема:

Vir itcheim (Donnez moy à boire)  وير ايچه يم

Qhoche gueldun tchelebum (Soyez le bienvenu, monsieur) خوش كلدڭ چلبم

Както ясно проличава, на последните две части в учебника са отделени най-много страници, което свидетелства за практическата му насоченост. Представена е граматиката най-вече на разговорния турски език[7], като граматическите понятия и термини са предадени навсякъде на френски език. Това, от една страна отразява нивото на френската граматическа школа през XVIII век, а от друга – дава представа за развитието на туркологията в Западна Европа. Само в някои случаи са използвани думи от арабски или персийски произход като примери, както и термини на арабски език, за да охарактеризират отделни граматически категории. Учебници, в които специално са включени страници, посветени на арабската и персийската граматика и на влиянието на тези два езика върху османотурския, се появяват доста по-късно (Редхауз 1846, Пфизмайер 1847, Уелс 1880, Юсуф 1892; Димитров 1897). Най-обстоен в този смисъл между граматиките, публикувани на български език, е трудът на П. Сарафов, издаден през 1906 г.

Заслужава да се обърне внимание и на използваната в учебника транскрипция. Известно е, че латиницата е приета в Турция през 1928 г. или 200 години след отпечатването на Граматиката на Холдерман. Трудно бихме могли да си представим, че дори и лице франкофон би се справило лесно с четенето на някои, особено сложно транскрибирани думи и изрази, при които са използвани повече от една и две букви за изразяване на някои графеми от арабската азбука. Доста по-лека е транскрипцията, приета в речниците на Фр. Менински (Менински 1680, 1687, 1780), публикувани преди учебника на Холдерман, които той е познавал и ползвал (Жобер 1833: VI). Бихме допуснали дори, че при приемането на турската латиница, най-вероятно е консултирана транскрипцията на Менински.

 

Бележки

 

[1] Печатницата в Османската империя е позната още от края на XV век; тя е използвана от евреи с испански произход в Истанбул за книги на иврит (Мантран 1989: 715). Първата книга, отпечатана на арабица в Османската империя, е Библията, издадена през 1706 г. в Халеб по инициатива на патриарха на Антиохия (Гьочек 1987: 113).

[2] През 1756 г. синът на Ибрахим Мютеферрика прави второ издание на Речника на Вāнḳулу. Едва през 1783 г. печатницата е отново отворена и е публикувана втора серия от издания – други шест заглавия, които са изключително редки.

[3] Книгата постъпва в Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ (НБКМ) през 1953 г. чрез покупка (Инв. N – К 8257/53). Тя е изцяло дигитализирана и може да бъде ползвана на сайта на НБКМ (nationallibrary.bg) – Дигитална библиотека, Ориенталски старопечатни книги.

[4] Според доц. Юлия Кирилова var и yok са модални думи.

[5] В примерите става въпрос за пълен и лек инфинитив.

[6] Тук се забелязва противоречие в коментара на автора по отношение на словореда в примерите.

[7] Приема се, че през периода XVII–средата на XIX век т.нар. средноосмански език се развива в две посоки: книжовен или официален („елитарен“) и език на останалите извън елита (Саръиванова 2015: 9).

 

 

Библиография

 

Атийе (ред.) 1995: The Book in the Islamic World. The Written Word and Communication in the Middle East. Ed. by George N. Atiyeh. New York, 1995 (p. 283–292 – Appendix. Ottoman Imperial Documents Relating to the History of Books and Printing).

Байсал 1968: Baysal (Bugra), J. Müteferrikadan Birinci Meşrutiyete Kadar Osmanlı Türklerinin Bastıkları Kitaplar. İstanbul, 1968.

Бюсбек 1646: Busbecq, Ogier-Ghislain. Ambassades et voyages en Turquie et Amasie de Mr Busbequius. Nouvelle traduction en français par S.G. et divisée en 4 livres. Paris, 1646 (НБКМ, Rфр 646.1).

Верне, Дамбман 1900: Verney, N., G. Dambmann. Les puissances étrangères dans le Levant, Syrie et en Palestine. Paris, 1900.

Груев 1864: Груев, Я. Османска граматика. Цариград, 1864.

Гуер 1747: Guer. Moeurs et usages des turcs, leurs religion, leur gouvernement civil, militaire et politique. T. 1–2. Paris, 1747 (НБКМ, Rфр 747.1).

Гунчева-Бранкова, Сталева: 1965. Гунчева-Бранкова, Донка, Лилия Сталева. Френска граматика. Наука и изкуство: София, 1965.

Гьочек 1987: Gӧçek, F. East Encounters West. France and the Ottoman Empire in the 18th Century. New York & Oxford, 1987.

Дамянов 1977: Дамянов, Симеон. Френската политика на Балканите. 1829-1853. София, 1977.

Димитров 1897: Димитров, А. Кратка османска граматика. Цариград, 1897.

Дьо Варнери 1771: De Warnery. Remarques sur le militaire des turcs et des russes. Breslau, 1771 (НБКМ, Rфр 771.1).

Дьо ла Круа 1768: De la Croix. Abrégé chronologique de l’histoire ottomane. T. 1–2. Paris, 1768 (НБКМ, Rфр 768.1).

Желязкова 2012: Желязкова, Жана. „За изразяването на категорията притежание в писмените паметници на турския език от периода XIII–XV век“. – В: Османистиката. Исторически отговори за бъдещето (Сборник статии по случай 75-годишнината на доц. Мария Михайлова-Мръвкарова). Авангард Прима: София, 2012 (с. 308–336).

Жобер 1833: Jaubert, P. Amédée. Eléments de la grammaire turke, à l’usage des élèves de l’Ecole royale et spéciale des langues orientales vivantes. 2. éd. Paris, 1833.

Йорданова 2015: Йорданова, Милена. Граматичен минимум по турски език език. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2015.

Кендерова, Иванова: Кендерова, Стоянка, Зорка Иванова. „Най-ранни арабографични печатни издания във фонда на Ориенталския отдел при Народната библиотека“. – В: Библиотеката. Минало и настояще. Юбилеен сборник, посветен на 125-годишнината на Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. Научна редакция Ал. Дипчикова, Ел. Мусакова. НБКМ: София, 2005 (с. 367–374).

Кононов 1956: Кононов, А. Н. Грамматика современного турецкого литературного языка. Москва – Ленинград: Академия наук СССР, 1956.

Кюнералп 1992: Kuneralp, S. ”Les débuts de l’Imprimerie à Istanbul au XVIIIe siècle“. – In: Turquie. Livres d’hier, livres d’aujourd’hui. Edité par P. Dumont. Strasbourg-Istanbul, 1992 (p. 1–4).

Мантран (ред.) 1989: Histoire de l’Empire ottoman. Sous la direction de Robert Mantran. Fayard : Paris, 1989.

Масон 1911: Masson, Р. Histoire du commerce français dans le Levant au XVIIIe siècle. T. I. Paris, 1911.

Менински 1680: Franciscus à Mesgnien Meninski. Thesaurus linguarum orientalium turcicae, arabicae, persicae, praecipuas earum opes à Turcic peculiariter usurpatas continens nimirum Lexicon turcico-arabico-persicum…Vol. I–III. Viennae, 1680 (НБКМ, О II 2).

Менински 1687: Franciscus à Mesgnien Meninski. Complementum thesauri linguarum orientalium, seu onomasticum latino-turcico-arabico-persicum simul idem index verborum lrxici turcico-arabico-persici…Viennae, 1687 (НБКМ, О II 3).

Менински 1780: Franciscus à Mesgnien Meninski. Lexicon arabico-persico-turcicum adiecta ad singulas voces et phrases significatione Latina, ad usitatiores etiam italicaVol. I-IV. Vienna, 1780 (НБКМ, О II 1).

Миньо 1773: Mignot. Histoire de l’empire Ottoman depuis son origine jusqu’à la paix de Belgrade en 1740. T. 1–4. Paris, 1773 (НБКМ, Rфр 773.2).

Пфизмайер 1847: Pfizmaier, Auguste. Grammaire turque ou développement séparé et méthodique des trois genres de style usités, savoir l’arabe, le persan et le tartare. Vienne, 1847.

Рафиков 1973: Рафиков, А. Очерки истории книгопечатания в Турции. Ленинград, 1973.

Редхауз 1846: Redhouse, James W. Grammaire raisonnée de la langue ottomane. Paris, 1846.

Рико 1670: Ricault, Paul. Histoire de l’état présent de lEmpire Ottoman. Trad. de l’anglais par Briot. Paris, 1670 ; Amsterdam, 1671.

Сарафов 1906: Сарафов, П. Османска граматика. София, 1906.

Саръиванова 2015: Саръиванова, Ирина. Граматичен минимум по османски език. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“: София, 2015.

Се 1939: Sée, H. La France économique et sociale au XVIIIe siècle. Paris, 1939.

Събев 2004: Събев, Орлин. Първото османско пътешествие в света на печатната книга (17261746). Авангард Прима: София, 2004.

Таверние 1677–1679: Tavernier, Jean-Baptiste. Les six voyages en Turquie, en Perse et aux Indes. P. I-III. Paris, 1677–1679.

Уелс 1880: Wells, Charles. A Practical Grammar of the Turkish Language. London, 1880.

[Холдерман] 1730: Jean-Baptiste Daniel Holdermann. Grammaire turque ou méthode courte & facile pour apprendre la langue turque. Avec un recueil des noms, des verbes & des manières de parler les plus necessaires à savoir avec plusieurs dialogues familiers. Constantinople, 1730 (НБКМ, О КБ7/Н15о, лат.)

Цветкова (ред.) 1975: Френски пътеписи за Балканите XVXVIII век. Състав. и ред. Бистра А. Цветкова. София, 1975.

Юсуф 1892: Youssouf, R. Grammaire complète de la langue ottomane comprenant les trois éléments turc, persan et arabe. Constantinople, 1892.

 

За автора

Проф. д-р Стоянка Кендерова завършва турска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ с втора специалност френски език. Специализира арабски език в Института за живи езици „Бургиба“ в Тунис. Целият си трудов стаж прекарва в отдел „Ориенталски сбирки“ при Националната библиотека, като около 25 години е негов ръководител. Каталогизира арабски и османотурски ръкописни книги и обработва архивни документи на тези езици. Защитава докторат в Института за източни ръкописи в Санкт Петербург и втори докторат – в Университета в Страсбург. Работи в областта на източната палеография, кодикология и дипломатика, средновековна арабска географска литература, история на османските библиотеки, история на медицината в Османската империя и османотурски извори за българската история. От 1992 г. преподава „Увод в османската дипломатика“ в катедра „Тюркология и алтаистика“ в ЦИЕК.

e-mail : kenderovastoyanka@yahoo.fr

Последни публикации:

„Les livres musulmans. Centres de production dans les terres bulgares à l’époque ottomane“. Etudes balkaniques (Cahiers Pierre Belon. La culture ottomane dans les Balkans), Paris, 2009, N 16 (р. 169–198).

Българските земи в средновековната арабописмена картографска традиция. The Bulgarian Lands in Medieval Arabic Cartographic Tradition (9th14th centuries). Atlas. Authors: St. Kenderova, At. Stamatov D. Stoimenov. Еd. by St. Kenderova and At. Stamatov. Tangra TanNakra: Sofia, 2011, 336 p. (успореден текст на български и английски език).

Brief Catalogue of the Oriental Manuscripts Preserved in St. St. Cyril and Methodius National Library. Vol. І. ОR К1 – К19; ОR 1- ОR 200. Compiled by St. Kenderova and A. Stoilova. Еd. by St. Kenderova. НБКМ: Sofia, 2013, 292 p.

Болници за бедни и преселници в Дунавския вилает. Ежедневна и ежемесечна статистика. НБКМ: София, 2015, 180 с.




Публикации в списание МАНАС:

Кендерова, Стоянка. Коранът и кораническата литература в библиотеката на Осман Пазвантоглу във Видин (1252/1837 г.). – Във: Манас: Арабският свят и ислямът в културно-историческа перспектива, 2017, № 4