Manas. Studies into Asia and Africa.

Електронно списание на Центъра за източни езици и култури
Софийски университет „Св. Климент Охридски”

5 / 2017 : Изток–Запад: езици, култури, общества

Показателни местоимения в съвременните арабски диалекти

Христина Чобанова

Резюме

Статията представлява обзор на състоянието на парадигмата и функциите на показателните местоимения в съвременните арабски диалекти  в синхронен план и диахронно в сравнение със системите от форми и функции в класическия и в съвременния книжовни варианти на арабския. Класифицираните в таблици форми на показателните местоимения позволяват да се проследят както консервиращите, така и иновационните признаци в диалектната парадигма. Морфологически не толкова сложни, показателните местоимения функционират в съвременните арабски диалекти с определени синтактични, семантични и прагматични различия. Отделни функционални употреби показват и протичането на различни процеси на граматикализация. В рамките на непрекъснатата езикова интерференция, в която съществува диглосийният арабски език поднасянето и усвояването на парадигмата на показателните местоимения отправя интересно предизвикателство и към преподаването на този като чужд език от начално ниво.

 

Ключови думи: показателни местоимения, арабски диалекти, история на арабския език, граматикализация, педагогика

Съдържание

Основен текст

Показателните местоимения (ПМ) традиционно се определят като посочващи пространствена или времева отдалеченост спрямо референт от речевия дискурс. Изследвания от последните две десетилетия извеждат значението им извън пространствено-темпоралните разстояния и акцентират върху допълнителни когнитивни и прагматични значения, които те денотират (Дисел 1999).

Прецизирайки прагматичните функции на ПМ езиковедите използват понятието екзофорични за ПМ, чиято функция е да привличат вниманието към елементи на ситуацията и ендофорични за останалите употреби (анафорични, дискурсно деиктични и разпознавателни) (Халидей и Хасан 1976, Дисел 1999).

В повечето езици третоличните местоимения, определителният член и относителните местоимения са исторически граматикализирани на базата на ПМ. Диахронни анализи на ПМ като граматични маркери показват, че определящо значение за такива граматикализации има синтактичният контекст, в който ПМ функционират (Дисел 1999, Халфауи 2009).

Арабският език е от езиците с развита двоична система за показателност и с богата парадигма на ПМ. Известен лингвистичен факт обаче е, че този език не развива нито наука обща история на арабския език, нито историческа граматика като дял от такава наука[1]. Презумпцията, че сакралният текст на Корана е записан на най-ясен и красноречив език, който не търпи промени, препятства през следващите 14 века фиксирането и диахронното определяне на каквито и да било развития, водещи до неизбежни езикови изменения. А такива са настъпвали, настъпват и се множат в езика – както в класическия и в съвременния му книжовен вариант, така и в многобройните му териториални диалектни вариативности – класически и съвременни, които остават официално безписмени но със силно въздействие върху териториалните разновидности на книжовния арабски.

Тази статия ще направи един обзор на състоянието на парадигмата и функциите на ПМ в съвременните арабски диалекти (САД). За целта ще разгледам първо системата от форми и функции, описана в теоретични граматически трудове за класическия книжовен вариант на езика (КАКЕ[2]) и неговия съвременен книжовен стандарт (САКЕ[3]). Във формално и функционално отношение САКЕ търпи двупосочно влияние и в системата на ПМ – от една страна, той запазва и употребява по-малко на брой, но устойчиви форми от класическата парадигма. От друга страна, до различна степен в отделните арабски страни, тази система търпи влияние и по посока говорените в тях диалекти – възприемайки не толкова формални вариативности, колкото нови функционални употреби, които се „проплъзват“ най-вече през езика на медиите. Цялата тази вариативност и информационен обем води и до определени проблеми, свързани с преподаването и усвояването на ПМ от българи, на които ще се спра в последната част от статията.

Показателните местоимения в КАКЕ

Днес парадигмата на ПМ в КАКЕ вече подлежи само на синхронен поглед с всевъзможните нейни вариантни форми, които могат да бъдат извлечени от изследвания върху граматиката на арабския език, но без никаква яснота за това кога и къде са се използвали или отмирали отделните варианти. В Таблица 1 съм събрала формите на ПМ за КАКЕ, изложени в по-долу цитираните общопризнати теоретични трудове по граматика на арабския език.

Таблица 1: Вариативности в парадигмата на ПМ в КАКЕ
Таблица 1: Вариативности в парадигмата на ПМ в КАКЕ

 

Таблицата показва, че КАКЕ притежава една доста разгърната парадигма на ПМ, които са морфологично сложни, макар и с не особено комплициран коренов състав на отделните морфеми. Тя съдържа местоимения за близост и отдалеченост, за мъжки и женски род, за единствено, двойнствено[4] и множествено число. Местоименната основа включва деиктична морфема, реферираща род и число, съответно: ā (м. р.) / ī[5] с вариант t в някои от формите за ж. р.[6] и елемент l в множествено число (ulā / ’ulā’i)[7] и в някои от формите на показателните местоимения за отдалеченост[8]. Тази основа се съчетава с презентативната морфема hā– в парадигмата за близост[9] и с морфемата k(a)[10], която денотира отдалеченост в пространството или времето от референт от дискурса.

При едно генерално сравнение в общосемитски план, ще видим че парадигмата на КАКЕ е съхранила по-разпространените елементи от кореновия състав на ПМ[11]. В отделните семитски езици парадигмите на ПМ показват сериозно разнообразие. като във всеки един от тях местоименията с коренов елемент – (z, d) са по-разпространените. В множествено число обикновено се реализира коренов елемент -l- (в редица случаи е налице коренов елемент n). Гласните звукове варират между ā – ē – ī за мъжки род (но винаги –ā във формата ā) и ī – ā – ō за женски род (но винаги –ī във формата ī). Типовете и комбинациите на усилените местоимения са разнообразни. В някои случаи кореновият състав на показателните е свързан с този на личните местоимения. Гранде счита, че при наличие на някои общи изходни точки на развитие показателното местоимение е следвало във всеки отделен семитски език свой собствен път. (Гранде 1998: 205).

Освен вариативностите, илюстрирани в Таблица 1, за КАКЕ са регистрирани форми и за диминутив от простото показателно местоимение ḏā и от неговите композити āka, ālika и hāā/ hāāka съответно ayyā / ayyāka / ayyālika / hāayyā / hāayyāka (м. р. ед. ч.), tayyā / tayyāka / tayyālika / hātayyā (ж. р. ед. ч.), ayyāni / ayyānika (м. р. дв. ч.), tayyāni tayyānika (ж. р. дв. ч.), ulayyā / ’ulayyāka; ’ulayyā’i / ’ulayyā’ika / hā’ulayyā’ika (м., ж. р. мн. ч.). (Райт 1964: 265, 267, 268).

В класическата арабска литература са запазени случаи на употреба на пълната парадигма от вариативности на прономиналния суфикс за второ лице, добавян като указателна частица за отдалеченост, със или без интерпозиционирането на демонтративната частица li, в зависимост от рода и числото на лицата, към които е адресирано показателното местоимение: āka, āki, ākumā, ākum, ākunna. Най-разпространена, обаче, без оглед на род и число, остава второличната форма за м. р.

Всичко споменато дотук показва ясно, че при фиксирането на тези посочващи думи като граматически маркери в езика са действали фактори, които днес могат да бъдат възстановявани само хипотетично. Вероятно известна част от илюстрираните по-горе вариативности са функционирали в различни контексти на употреба на ПМ (прономинални, адноминалнии, адвербиални и идентифициращи).

Таблица 1 илюстрира следните вариативности в парадигмата на ПМ за КАКЕ:

  • форми с и без финална хамза ulā / ’ulā’i за мн. ч.;
  • в същите форми се наблюдава и графично-фонетично несъответствие – кратката гласна /u/ се изписва в арабската дума със знак за вокално удължаване و /u/: أولى / أولاء, чиято функция очевидно е чисто графически различителна;
  • формите ā i ka* (м. р. за отдалеченост) и ī –ka* (ж. р. за отдалеченост)[12];
  • форми с маркирана дължина на /а/ пред деиктичната морфема съжителстват с формите с дефективен правопис на маркера за удължаване на /а/ при деиктичната морфема [13];
  • вариативностите при формите за ж. р. ед. ч. несиметрично натежават на брой в сравнение с тези за м. р.
  • отсъстват специфични форми за женски род в множественото число на ПМ, което свидетелства, че в множественото число на тази парадигма принадлежността към женски род вече е престанала да бъде различителен признак[14].

Всичко това ни кара да допуснем, че при кодифицирането на стандартната езикова разновидност (8 – 9 в.) в диалектите, говорени от племената на Арабския полуостров са били налице различни форми за парадигмата на ПМ. Те са съ-съществували неопределимо дълго време – както през целия период на писменото унифициране на езика, така и през някакъв период и от по сетнешното му развитие. Вероятно онези форми на ПМ за близост и за отдалеченост, които не са запазени в местоименната парадигмата на съвременния книжовен арабски език (САКЕ), са функционирали в КАКЕ по-скоро в не-прономинални и в не-адноминални контексти[15] и на тяхна база са се граматикализирали отделни показателни думи, които в съвременните арабски диалекти функционират адвербиално или в идентифициращи контексти, на които ще се спрем по-нататък.

Показателните местоимения в САКЕ

От споменатата по-горе и фиксирана в арабската средновековна граматическа литература парадигма на ПМ с нейните вариативности САКЕ запазва, като най-употребявани до днес следните форми, илюстрирани в Таблица 2:

Таблица 2: Парадигма на показателните местоимения в САКЕ
Таблица 2: Парадигма на показателните местоимения в САКЕ

 

В класическия арабски книжовен език и неговия съвременен книжовен вариант парадигмата от показателни местоимения е синтактично ограничена. ПМ функционират прономинално и адноминално. Адноминалната употреба позиционира показателното местоимение задължително пред детерминираното с определителен член име, към което то се отнася, или го поставя след име без определителен член. В най-обобщен вид тези функции могат да се илюстрират със следните словосъчетания:

hāā kitāb. „Това е книга.”

hāā al-kitāb „тази книга”

amad hāā „този Ахмад”

В САКЕ, най-вече в езика на медиите, все по-често се среща и реферираща (дискурсно деиктична) употреба на ПМ hāā, която скъсява дистанцията в дискурса за новия тематичен референт:

hāā wa qad kāna i‘tād-a ‘alā zyārat-i maqhā al-fišārī. „(Освен) всичко казано дотук, той (вече) беше свикнал да посещава кафенето на ал-Фишари.“

В КАКЕ/САКЕ се е обособила и една немногочислена група думи, които очевидно са резултат от исторически граматикализации на показателни местоимения в адвербиални и идентифициращи употреби[16]. От всички тях в САКЕ активно се употребяват, най-често в именни изречения kaā „няколко, толкова“, hakaā „така“, kaālika, „също така“, hunā „тук“, hunā(li)ka „там“:

sir-u hāā kaā wa kaā dīnār-an „Цената на това е толкова и толкова динара.“

hunā(li)ka manāir-u mudhiša-t-u-n „Там (има) възхитителни гледки.“

hunā qalam-u-ka „Ето (тук е) твоят молив.“

Показателните местоимения в САД

На системата от ПМ в съвременните диалектни вариативности на арабския език все още не се отделя дължимото внимание като на различителен признак, допринасящ за уточняване на тяхното съвременно класифициране. В тази статия проследявам морфологичната структура на тази парадигма в синхронен план за съвременните арабски диалекти. Вариативностите на формите са почерпени от авторитетни систематизирани описания на отделните диалекти. Ще разгледам и функциите им, като ще приведа примери най-вече за онези от тях, които се различават от описаните за стандартния вариант на езика[17]. помагат за изучаването и изследването им днес (Заки 2011)

Като цяло САД запазват описваната за КАКЕ и САКЕ двоична система на деиксис за близост и за отдалеченост, която при формите за отдалеченост също се опира на прибавянето на показателната морфема ka / –k.

Ще илюстрирам вариативностите с няколко таблици. Първата от тях разглежда формите на показателните местоимения в бедуинските диалекти от Арабския полуостров и Близкия Изток.

Изследователите на бедуинските диалекти ги описват, подразделяйки ги, съответно, на следните групи (Бенщедт, Войдих 2005):

A: Синай (Египет), Негев (Израел), части от югозападна Йордания и северен ал-Хиджаз (Саудитска Арабия)

B: Диалекти на древните овцевъди (šawāya), известни още като диалекти šāwi, основно разпространени в Сирия, а, също и в някои части на Ирак и Йордания.

C: Северни арабски диалекти на бедуинските племена (anaza, šammar), които от векове се занимават с развъждането на камили. Говорят се основно в Саудитска Арабия и в някои части на Йордания, южен Ирак, Сирия

D: Диалекти на Персийския залив, които се различават от С само по някои фонетични (ğ > y) и лексикални особености. (D1: Кувейт , D2: Катар)

E: Диалекти на бедуинските племена в южна и югозападна Саудитска Арабия, (dōsīri, āl murrah) и повечето диалекти на Оман.

F: Диалекти на Дофар (Оман) и западен Йемен (Мариб, Хадрамаут).

Таблица 3 илюстрира вариативности на формите на ПМ за бедуинските диалекти, извлечени от цитирания по-горе труд по арабска диалектна география.

Таблица 3: Вариативности на ПМ в бедуинските диалекти
Таблица 3: Вариативности на ПМ в бедуинските диалекти

 

В диалекти B с по-голяма честота се реализира веларизираната интердентална на мястото на иначе съхраняваната от бедуинските диалекти междузъбна //.

В някои F диалекти показателни местоимения за отдалеченост в множественото число се формират и чрез прибавяне на деиктичната група –ōlak към личните местоимения hum > uhm: uhm–ōlak и hun > ihn: ihn–ōlak.

Таблицата показва диалекти, в които съвместно съществуват кратка и дълга форма за обозначаване на деиксиса за близост и за отдалеченост. Счита се, че съвременните бедуински диалекти са най-консервативните проводници на характеристиките на класическите арабски диалекти, върху чиято основа се кодифицира и книжовната форма на АЕ. В Таблица 3 наблюдаваме и систематичното наличие на форми за женски род в множественото число, очевидно невъзприети при граматичното описание на КАКЕ и отпаднали от книжовната форма на езика. Форми за двойствено число обаче не са регистрирани дори за тези най-консервативни говори, които и до днес запазват връзката с от древните диалекти на племената от Арабския полуостров. Такива обаче са възприети при кодифицирането на КАКЕ.

Вариативното наличие на кратки и дълги форми на показателните местоимения, фиксирано за класическия книжовен стандарт на езика, очевидно, е реалност, съпътстваща цялото му развитие до днес.

Останалите съвременни арабски диалекти отиват по-далече в това развитие. Една изоглосна вълнá от преливане между показателните морфеми hā– и ā– като възприети за основа на кратките форми разпределя диалектите в две групи, поддържащи кратки и дълги форми на показателните местоимения, като ясно обособява и една трета група, в която парадигмата на показателните местоимения съдържа само кратки форми.

Формите, илюстрирани в Таблици 4 и 5, са извлечени от широко известни студии върху отделните САД – описателни граматики и учебни помагала, с които работя в практиката ми на тяхното изучаване, изследване и преподаване.

Таблица 4: Показателни местоимения за близост в САД
Таблица 4: Показателни местоимения за близост в САД

 

На първо място прави впечатление, че двойственото число очевидно престава да бъде разграничителен признак и в тази парадигма на САД[18]. Признакът женски род в множественото число присъства само при „островни“ диалекти в стадий на изчезване, къквито са арабските диалекти от Централна Азия или при отделни маргинални диалекти с цитираните примери за Йеменски говори и говори в Южен Тунис.

Показателни местоимения за отдалеченост генерират и кратките, и дългите форми за близост, но не всички форми от Таблица 4. Едно сравнително изследване върху богат корпусен материал може би ще покаже как формите за близост, които не пораждат такива за отдалеченост функционират в САД не адноминално не прономинално, а може би изпълняват други прагматични функции в дискурса.

Таблица 5: Показателни местоимения за отдалеченост в САД
Таблица 5: Показателни местоимения за отдалеченост в САД

 

Лишени от ударение, кратките форми имат само адноминална употреба, разпространена много повече, отколкото адноминалната употреба на дългите форми. Те функционират като именни определения, но в някои диалекти съществува само една кратка форма, обща за двата рода (Тунис, Дамаск). В множественото число се срещат, в редки случаи, форми, разграничителни за женски род (звуковата опозиция е m/n). Прави впечатление, че при налични кратки форми в диалекти като андалуски, арабските диалекти на централна Азия, крайните северни диалекти на Йемен и мароканския и туниския се неутрализира опозицията по род в единственото число. Причините за това биха могли да бъдат, при първите два диалекта, влияние на чуждо езиков адстрат (романсе, берберски, узбекски) с неутрална опозиция по род, но такова влияние не обяснява наличието на инвариантната по род форма в крайните северни части на Йемен. Отговор на този въпрос би дало отново едно изследване на функциите на ПМ върху достатъчно богат корпусен материал[19]. В КАКЕ и в останалите семитски езици опозицията по род в единственото число неизменно съществува. От показаните в таблиците деиктични композити за близост и за отдалеченост става ясно, че в тях присъстват и такива коренови елементи, които не са фиксирани за КАКЕ, но се срещат в отделни семитски езици: кореновият елемент z; елементите l и n в множественото число, елементи на вариативност на гласните ī – ā – ō за женски род. При липсата на историческо описание и класификация такъв един синхронен поглед към съвременното състояние на ПМ в арабските диалекти разкрива, от една страна, консерватизъм и пренасяне на елементи от стадий в развитието на езика, много по-ранен от епохата на кодифицирането на книжовната му форма (8 – 9 в.), а, от друга, динамично развитие в по-старо или в по-ново време към известни граматикализации, както ще проличи и от някои употреби и „изпаднали” от парадигмата, замръзнали, не променяли се форми на някои показателни композити за отделни диалекти, които ще бъдат приведени по-нататък в статията. Отделните арабски диалекти, макар и вариативности на един и същ език, се развиват по различен начин през различните епохи.

По-долу ще разгледам употреби на показателните местоимения, различни от книжовния стандарт на езика или специфични само за отделни групи диалекти:

1. Двойна употреба на показателни местоимения, адноминална и прономинална:

Мароко:

hād ǝl-ktāb hāda / „тази книга (тук)” / dāk ǝl-ktāb hādāk „онази книга (там)

hād ǝl-bǝnt hādi „това момиче (тук)” / dīk ǝl-bǝnt hādīk „онова момиче (там)

hād ǝl-nās hādu „тези хора (тук)” / dūk ǝnnās hādūk „онези хора (там)

Виждаме, че показателните местоимения за близост и за отдалеченост в различна степен загубват маркирането си по род и число в адноминалната употреба в тази двойна структура. По начало арабските диалекти на Северна Африка притежават много висока степен на дефинитивно и на индефинитивно специфично маркиране и удвоената адноминална или прономинална употреба на показателните местоимения в горните примери се нарежда в системата от тези собствено диалектни маркери за определеност. Двойната определителна конструкция е силно разпространена в туниския диалект. Среща се и в сирийския, но остава чужда както на останалите диалектни вариативности, така и на книжовния стандарт на езика.

Тунис:

ha            l-rājil      haa                     bahi

ПМбл.1. мъжът    ПМбл.2. м. ед.   симпатичен.

„Този мъж е симпатичен.”

 

hak                 l-rājil           haaka                     bahi

ПМотдал.1.   мъжът        ПМотдал.2.м. ед.   симпатичен.

„Онзи мъж е симпатичен.

 

Сирия:

yjībūh                       l(h)ā                               lmāša ..........

водят гл.3л.мн.       на нея мест.3л.ед.        камериерката

„Те й водят камериерката.”

 

ha            lmāša             hayy                   mara   kānet   tǝštil    bi l-ammām

ПМбл.1   камериерката  ПМбл.2л.ж.ед.  път     беше    работи  в банята

„Тази камериерка беше работила в банята”.

Двойната реферираща употреба сякаш цели да постигне конструкционна и комуникативна пълнота на фразата и може да се възприеме като вид граматикализация на значението. В мароканския диалект тази усилена употреба е почти задължителна.

Дали двете показателни местоимения притежават в случая един и същ когнитивен статус и на какво се дължи изборът им – в своята дисертация върху показателните местоимения в туниския диалект Халфауи детайлно изследва този въпрос в рамките на йерархията на дадеността и показва как употребата на ПМ в тази конструкция и употребата им в туниския диалект като цяло се определя от когнитивния статус, кодиран в конструкцията или в отделните самостоятелни ПМ – доколко референтът е активиран в текста, доколко той е фамилиарен, познат, наличен в паметта. Независимо, че е почти автоматизирана, употребата все още е под контрола на адресанта, който управлява посредством нея дискурсния топик и маркира когнитивния статус на референта в него (Халфауи 2009). Може би при второто от двете ПМ е налице ранен стадий на граматикализация.

2. Адноминалните показателни местоимения в АД могат да заемат позиция след реферираното име в определено състояние, което е със или без определителен член

l-ktāb                            hāda       / Leyla                                    hādi

опр. книга същ. м.ед. ПМм.ед. /  Øопр. Лейла същ.собств. ПМж.ед.

„тази книга”                                /  „тази Лейла”

В египетския диалект постпозицията е и единствената, задължителна и немаркирана употреба на адноминалното показателно местоимение. В съвременния стандартен вариант на езика постпозиция от първия случай се среща рядко, възприема се като не добър стил и контаминация от езика на простолюдието.

Египет

inta     ’arēt                          il-kitāb                 da             emta

ти    глагол мин.2л.м.ед.   опр. същ.м.ед.    ПМм.ед.  кога

„Кога прочете тази книга?“

Изследванията на Брустад върху синтаксиса на говоримия арабски в Мароко, Египет, Сирия и Кувейт показват, че постноминалните показателни местоимения с адноминална употреба, изглежда, нямат деиктична функция, не управляват дискурсен топик и се отнасят до единствен референт, който не се нуждае от контраст – повече дескриптивна, отколкото идентифицираща функция (2000: 129 – 130). По същата причите те биха могли да се срещнат и пред име в определено състояние, което просто описват, припомняйки на адресата вече споменат топик (позиция недопустима за книжовния стандарт на езика).

Кувейт

tšārkīn                           iš–šyū                                haēla

участваш гл. 2м.ед.     опр. шейхове същ.м.мн.    ПМмн.

„Ти споделяш ли (идеите на) тези шейхове?”

Следната анафорична употреба на ПМ също изглежда не пряко свързана с деиксис, а с дискурса, единица от който ПМ припомня:

Мароко:

qāl lu               fāyn          lawli

„попита го:    къде е       агнето?”

 

qāl l–u              ddīt–u           l-dark

„каза му:      заведох го   в твоята къща”

 

qāl lu                                           fāyn   hād             dāri

каза 3м.ед. на сл.м-е 3л.м.ед.:  къде  ПМ3м.ед.  къща същ. ж.ед. сл.м-е 1 ед.

„Каза му: и къде е тази моя къща?”

3. Една много разпространена конструкция с прономинална употреба на ПМ в мароканския диалект го различава от останалите АД, това е конструкцията hād ǝš–ši / dāk ǝš–ši Тя е пример за граматикализация в системата на показателните местоимения. Използва се за неодушевени предмети и се предпочита пред прономиналната употреба на пълната форма на показателните местоимения.

Мароко:

аš                                         hada

въпр. мест. неодуш.          ПМм.ед. пълна форма

„Какво е това (нещо, вещ)?“

 

aš                                        had                                         ǝš–ši

въпр. мест. неодуш.         ПМм.ед.кратка форма         опр. същ.м.ед.

„Какво е това (състояние на нещата, ситуация)?”.

4. Във всички арабски диалекти показателните местоимения имат много разпространена дискурсно деиктична и разпознаваща употреба, като в отделни диалекти се наблюдават вече настъпили или продължаващи граматикализации и закрепване на такива подсилващи текстуални значения към определен комплекс, включващ репрезентативна морфема и непроменящо се слято местоимение. В други диалекти се използват формите за близост:

Мароко:

hākdāk / hāqqāk

Адвербиална употреба на ПМ + сл.л.м-е 2л.м.ед.

неизменяема форма

„ето (така)!”

 

Египет:

ādīk

деикт.морфема (h)*’ā+деикт.морфема dī+сл.л.м-е2л.

неизменяема форма

„ето!”

ādīk ana gēt

„ето, аз дойдох”

деикт.морфема (h)*а+непроменливо лично местоимение 2л.м.ед.

ahú / ahí / ahúm

деикт.морфема (h)*а+променливо лично местоимение 3л., най-често м.ед.

„ето“

ahu ana gēt

„ето, аз дойдох“

ahum gum

„ето, те дойдоха”

 

Бахрейн:

hākhum

ПМотдал м.ед.+сл.м-е м.мн.

hākhum ğāyīn awlādi

„ето, моите деца идват”

 

Сирия:

hay

ПМж.ед. пълна форма

„ето“

hay awlādi jāyīn

„Ето, моите деца идват”.

ПМ и педагогика на арабската граматика в ПАЕЧ[20]

До тук в статията си описвах и анализирах богатата система от вариативности на форми и разнообразни функции на ПМ в схематизираното историческо развитие на арабския език с цел открояване на състоянието й за САД. В условията на непрекъснатото но „нелегитимно“ влияние което разговорната разновидност на езика винаги оказва върху неговия стандартен вариант[21] неизбежно при преподаването на арабски си задаваме и въпроса как тази част на речта с изключително честа употреба би следвало да се преподава на неносители на арабския език. Това е особено предизвикателство за онези от преподавателите, които предпочитат интерактивния метод на чуждоезиково обучение, при който основен стремеж е максималното използване на чуждия език и като език на общуване в аудиторията, още от ниво начинаещи А1[22].

В учебните програми, които не преподават арабски език в интегриран курс[23] традиционно се започва от парадигмата на САКЕ[24]. Практиката ми на преподавател отдавна ме е убедила, че богатата по признаци близост, отдалеченост, род, число и падежи (при дв. ч.) парадигма с нейните 16 думи смущава и комплексира процеса на преподаване, усвояване и оттрениране както на формите, така и на тяхната употреба. По-полезна стратегия се оказва постепенното покриване в отделни урочни занятия на пълната парадигма, като се започне от формите за близост и отдалеченост за мъжки и за женски род единствено число и се премине към тези за множествено число. Четирите форми за двойствено число се усвояват по-лесно, ако се поднасят едва на второто начиваещо подниво А2[25]. Витално по-важно е от самото начало преподаваните форми да бъдат отработвани и усвоявани (писмено и устно) в различните им функционални контексти. Водеща роля на начинаещо ниво неминуемо имат езофоричните употреби на ПМ, посочващи единица от ситуационалния контекст (адноминални[26] и прономинални). Така студентите попълват бързо и полезно от самото начало своята лексика с ключови думи и разбиране за действащите механизми на чуждия език.

В средно напредналото ниво на овладяване на арабски (Б1 – Б2), с нарастване на обема на различните езикови би следвало да се преподават и усвояват и ендофоричните функции на ПМ, като се следват съвременните тенденции на развитие на езика и се обръща внимание и на случаите на постпозиционални адноминални употреби, които понякога дори нямат деиктична функция и които се разпространяват посредством езика на медиите.

Преподаването на ПМ в един интегриран курс по арабски език зависи от това кой е избраният диалект / диалекти, които ще съпътстват усвояването на езика от ниво А1[27].

Доброто планиране на урок за ПМ позволява леко и приятно внасяне на разнообразие от поддейности и максимален обем комуникативност. ПМ се използват, за да указват на хора, предмети, животни, места, мнения, начин на мислене и идеи. Следователно много лесно е да ангажираме студентите в своеобразен учебен диалог, в който да активираме толкова, колкото сме планирали от вече активната им лексика и обем граматични познания[28]. Доколкото нивото е начинаещо, следва да привлечем в употреба всичко наоколо в аудиторията[29] – лица, предмети, състояние на нещата, ситуации, и да използваме също така езика на мимиката и жеста. Така вместо объркване в сухата поредица от форми на ПМ се получава един забавен урок с полезна и правилна студентска продукция, с нужните корекции и насърчаващи оценки от преподавателя.

Заключение

С това приключва този опит за обобщение и анализ на вариативностите от форми и функции на показателните местоимения за САД, след открояването им през различните нива, през които е преминал досега арабският език в своето историческо развитие. В диахонен план парадигмата на ПМ в САД е съхранила общоарабските деиктични морфеми с редица вариативности, които препращат и към отделни коренови елементи от други семитски езици. Същевременно в нея са се развивали и нови форми, някои от които може би повлиявани от определени функции, но това е трудно установимо днес.

Класифицирани в таблици, формите на ПМ позволяват да се проследят както консервиращите, така и иновационните признаци в САД. Наличието/отсъствието на кратка форма и опирането й върху една от двете коренови морфеми за деиксис дава възможност за едно прегрупиране на САД в рамките на разпространените класификации, в които те се изучават днес. По този различителен признак се „сродяват” диалекти, отдалечени както топографски, така и диахронно.

Функционалните употреби през развитието на езика водят до протичането на различни процеси на граматикализация, при чието приключване се фиксират нови значения към нови структури дори и в рамките на една такава консервативна система, за каквато е считана тази на ПМ на арабския език.

В рамките на непрекъснатата езикова интерференция, в която съществува диглосийният арабски език всичко това прави поднасянето и усвояването на тази морфологически сложна, синтактично фиксирана и семантично и прагматично специфично функционираща парадигма интересно предизвикателство и за ПАЕЧ.

 

 

Бележки

 

[1] Съществуват редица трудове с подобни заглавия, най-вече от страна на неарабски изследователи на езика, но всички те по-скоро се занимават с историята на арабския език, без претенция за предоставяне на изчерпателна информация за промените във фонетичния, морфологичния, лексикалния състав и синтактичния строеж на езика. Развиването на историческа граматика като дял от наука история на арабския език би означавало за арабските езикови академии да предприемат и систематични изследвания на разговорния език с изучаване на неговите диахронни и синхронни промени, а това е невъзможно предвид исторически и идеологически наложилия се социокултурен статус на арабския език, валиден до днес във всички арабско говорящи страни. Арабските езиковеди засега се ограничават с отделни описателни изследвания върху езиковата информация, запазена за класическите арабски диалекти.

[2] Класически арабски книжовен език

[3] Съвременен арабски книжовен език

[4] запазени единствено в парадигмата на арабския книжовен език, и изчезнали твърде рано в историческото развитие на останалите семитски езици (Дяконов 1988); формите за двойствено число са и единствените падежно склоняеми форми в парадигмата на ПМ

[5] тя служи за прецизиране на степента на деиксис, но възлиза към парадигмата на относителното местоимение в афразийските езици (Дяконов 1988)

[6] който се среща освен в арабския още само в основните показателни местоимения за акадския език от средна степен:, напр. (h)annītu (ж. р. ед. ч.) (Дяконов 1967) и очевидно изчезва в останалите семитски езици

[7] възлизащ към архаичната деиктична основа ’ulli’-um в старо-вавилонски, акадски (Дяконов 1967)

[8] възлизащ към предлога li- „на“ (Гранде 2001, Дяконов 1988)

[9] свързвана с протосемитския определителен член ha(n)- (Гранде 2001, Дяконов 1988), който вероятно се е граматикализирал на базата на ПМ

[10] исторически възлизаща към слятото (притежателно) лично местоимение за м. р. ед. ч. (Гранде 2001, Дяконов 1988)

[11] за чиято яснота също няма съмнения (Гранде 2001, Дяконов 1988)

[12] които в традиционните граматически трактати се отдават на специфики в различните произношения (Райт 1964, c. 266)

[13] очевидно също свидетелстващи за фонетични различия при първоначалното им записване

[14] за разлика от парадигмите на всички останали групи местоимения и спрежението на глагола в арабския книжовен език, където формите за женски род присъстват симетрично с тези за мъжки.

[15] Така функционират ПМ и в повечето световни езици – различните варианти са синтактично ограничени и семантично и прагматично специфично функциониращи (Дисел 1999).

[16] В различните трудове по класическа и съвременна арабска граматика те биват наричани „думи, отнасящи се към показателните местоимения“, „показателни наречия“, „служебни думи“ и т. н.

[17] В практиката ми, свързана с изследване и преподаване на САД не съм срещала цялостен труд, който да се занимава с ПМ в исторически и/ири синхронно сравнителен междудиалектен план.

[18] Както то отсъства и от цялата диалектна парадигма на местоименията и на глагола, с което се връщаме към състояние на нещата, очевидно присъствало в повечето семитски езици, но запазено до известна степен в консервативните диалекти на арабския полуостров, върху чиито говори е бил кодифициран и описан граматически КАКЕ в древността

[19] Йеменските диалекти са маргинални, консервативни и повлияни и от южноарабския език и не би било чудно, ако тази форма е в своя предкласически стадий на граматикализация

[20] преподаване на арабски език като чужд

[21] и каквото беше показвано дотук и за арабския език

[22] Използвам стратификацията на придобиване на компетентност по чужд език, заложена в ОЕЕР

[23] обучавайки паралелно на ниво книжовен арабски и един или повече диалекти

[24] Така понастоящем се преподава арабски език в Софийски Университет „Св. Климент Охридски“, в съответствие с учебника Арабски език: основен курс (Пашова, Салим, Чобанова, Тодоров 2004) . Изложеното по-нататък в текста обаче се разграничава до известна степен от начина, по който се поднасят ПМ в този учебник.

[25] В такъв случай същата стратегия би следвало да се прилага към поднасянето на двойственото число и в парадигмите на останалите части на речта.

[26] По мое мнение по-сложно за българските студенти арабисти е да усвоят и започнат да използват полезно словосъчетанието с ПМ във функция на съгласувано определение, затова предлагам този порядък.

[27] Пример за такива курсове по арабски език срещаме в учебните програми, които преподават езика според третото издание на сериите Al-Kitāb fī Ta‘allum al-‘Arabiyya (Брустад, ал-Батал, ал-Тонси 2014) или по убечника Arabiyyat Al-Naas (Юнис, Уедърспун, Фостър, ал-Масри, Шами 2013-2016

[28] например въвличайки студентите в игри по двойки, за разширяване на словосъчетание с адноминално ПМ с интегриране на вече познати прилагателни имена

[29] дори и да сме го набавили допълнително – като отделни предмети, табла с изображения в близка и далечна перспектива и т. н.

 

 

Библиография

 

Бенщедт, Войдих 2005: Peter Behnstedt, Manfred Woidich. Arabische Dialektgeographie. Brill NV: Leiden/Boston, 2005.

Брустад 2000: Kristen Brustad. The Syntax of Spoken Arabic: A Comparative Study of Moroccan, Egyptian, Syrian, and Kuwaiti Dialects. Georgetown University Press: Washington, 2000.

Брустад , ал-Батал, ал-Тонси 2014: Kristen Brustad, Mahmoud Al-Batal, Abbas Al-Tonsi. Al-Kitāb fī Taallum al-‘Arabiyya, Third Edition, parts AB, 1&2.  Georgetown University Press: Washington, 2014.

Гранде 2001: Бенцион Меерович Гранде: Курс арабской грамматики в сравнительно-историческом освещении. Восточная литература: Москва, 2001.

Дисел 1999: Holger Diessel: Demonstratives: Form, Function and Grammaticalization:John Benjamins Publishing Company: Amsterdam/Philadelphia, 1999

Дяконов 1967: Игорь Михайлович Дьяконов: Языки древней передней Азии. Наука: Москва, 1967.

Дяконов 1988: Igor Michailovich Diakonoff: Afrasian Languages, Nauka: Moscow, 1988.

Заки 2011: May Zaki. The Semantics and Pragmatics of Demonstratives in English

and Arabic. PhD Dissertation. Middlesex University, 2011.

Пашова, Салим, Чобанова, Тодоров 2004: Цветомира Пашова, Шакир Салим, Христина Чобанова, Виктор Тодоров. Арабски език: основен курс. Колибри: София, 2004.

Райт, Смит, Гойе, Каспари 1964: William Wright, William Robertson Smith, Michael Jan de Goeje, Carl Paul Caspari: A Grammar of the Arabic Language, vol. 1. Cambridge: London, 1964.

Халидей, Хасан 1976:Michael Halliday, Ruqaiya Hasan: Cohesion in English, Routledge: London, 2014.

Халфауи 2009: Amel Khalfaoui: A cognitive approach to analyzing Demonstratives In Tunisian Arabic PhD Dissertation .University of Minnesota, 2009.

Юнис, Уедърспун, Фостър, ал-Масри, Шами 2013-2016: Munther Younes, Makda Weatherspoon,  Maha Saliba Foster, Hanada al-Masri, Yomna Shami. Arabiyyat Al-Naas parts 1, 2&3. Routledge: London, 2013 – 2016.

 

За автора

Христина Чобанова e преподавател по съвременен книжовен арабски език и арабска диалектология, асистент в катедра „Арабистика и семитология“ на ФКНФ, СУ „Св. Климент Охридски“. Поле на нейните интереси и научни публикации са арабските диалекти и сравнителната арабска диалектология като цяло и андалуският арабски в частност, както и преподаването на арабски език като чужд.

e-mail: hchobanova@uni-sofia.bg

Публикации в списание МАНАС:

Чобанова, Христина, Христина Чобанова. Формиране на учебната програма на практическия курс по арабски език в бакалавърската програма по Арабистика към СУ „Св. Климент Охридски“ в светлината на „Общоевропейската езикова рамка“. – Във: Манас: Арабският свят и ислямът в културно-историческа перспектива, 2017, № 4