Manas. Studies into Asia and Africa.

Електронно списание на Центъра за източни езици и култури
Софийски университет „Св. Климент Охридски”

5 / 2017 : Изток–Запад: езици, култури, общества

Биография на пророка Мохамед, представена на българските деца и юноши в края на XIX век

Йордан Пеев

Резюме

Статията е посветена на изложена в детско-юношеското списание „Изворъ“ биография на пророка Мохамед, за чието съставяне са използвани съвременни европейски изследвания. Прави впечатление дружелюбният тон и стремежът епохата на пророка да стане разбираема за християните, без упреци към неговата проповед и дело. Само 14 години след Освобождението на читателите се внушават чувства на уважение, толерантност и разбирателство с последователите на тази религия.    

 

Ключови думи: Мухаммад, Изворъ, биография, Арабия, ислям

Съдържание

Основен текст

Съвместният живот между християни и мюсюлмани на българските земи води до сложни явления свързани с „Образа на другия“. Видима част от този образ е свързана с живота и дейността на Пророка Мохамед. В продължение на векове, българите споделят утвърдилото се още в началото на идейно-политическия спор между кръста и полумесеца мнение за основателя на исляма като еретик и измамник. Характерен израз на това отношение са заключителните трагични акорди на „Под игото“, когато Мунчо, припознавайки в набучената на кол глава любимия Русияна, „вторачи яростни, безумни очи в нея и изригна, в един дъжд от плюнки, една колосална попръжня против Мохамеда и султана. Обесиха го на касапницата. Тоя луд беше единственият човек, който се осмели да протестира“ (Под игото, гл. ХVІ. „Гибел“). А в хода на Руско-турската освободителна война при поругаването на джамията в Ямбол изчезва ревниво пазената в нея реликва - косъм от неговата брада. Интересът секва, над столетие след Освобождението излизат една-две брошури с кратки биографии, които са преводи от европейски издания с популярен характер (Ашар 1992). Едва през последните две десетилетия нашите ислямоведи се обръщат към тази тематика и се появява сериозното постижение на колегата Димитър Михайлов (2007).

Ето защо заслужава да се отбележи едно ранно изложение на живота на Мохаммад, предназначено за българските деца и юноши. Това е неговата биография в ученическото списание „Извор“. Издавано в в гр. Русе, съдържанието му показва насоченост към читатели от 12 до 18 годишна възраст. Изписва се със завидна интелигентност, начетеност и вкус. Биографията е изложена в първата година от издаването на списанието в три последователни броя (ІХ, Х и ХІ) от септември, октомври и ноември 1892 г. От началния брой нататък, всеки е с последователно номериране на страниците. Материалът обхваща 32 стр. в раздела „Животът на велики хора“. В него са включени личности като А. С. Пушкин, И. Тургенев, Т. А. Едисон, като на всеки от тях са посветени по 8 стр. в един брой. На корицата на бр. ІХ,  в който започва изложението, е поставен образът на Пророка, а в статията има и рисунка как проповядва, заобиколен от десетина слушатели, пейзажи от пустинята и др. Авторът не е отбелязан и трудно може да се установи дали става дума за превод на изследване от европейски ориенталист или за компилация. Изложението на събитията и фактите от живота на Мохамед се съпровожда с обяснения, разсъждения и изводи. Те често са вметнати по начин, навеждащ до предположението, че авторът е българин, който използва няколко разнообразни по характер съчинения по темата.

Изложението е нагодено за възрастта на читателите, като проличава, както стремеж да бъде привлечено тяхното внимание, така и да се даде подтик на детското въображение. Анализите на личността, характера и деянията на Пророка се преплитат с описания на обстановката в Арабия, на нейните обитатели, на тяхното духовно богатство. Ето описанието на натрупваните от младия Мохамед впечатления от ежегодните поклонения на Каабата, когато се стичат хиляди хора от всички части на Полуострова. „С голяма жадност слушаше разказите за чудесата в далечните страни. При все, че в тези разкази истината беше размесена с измислици, пламенната фантазия на младия арабин приемаше всичко това за истина. Пък и не можеше да бъде другояче. Нима не беше чувал стотина пъти от роднините разкази за чудни приключения на герои, че светът е изпълнен с лоши джинове, които вредят на хората, вдигат пясък от пустинята и отиват през нощта в мрачни теснини. И че не пазят ли спокойствието на хората добрите духове“ (Изворъ 1892: 413). За неговото изграждане като личност допринасят  пътуванията  му като керванджия в съседни и далечни страни. „Той внимателно се вглеждаше  в живота на другите народи и сравняваше видяното с това, което имаше в неговото отечество. Запознаваше се с хората и техните религии. Надали по това време в Мекка би могло да се намери друг човек, който би могъл да се сравни по знания с Мохамед“.

Младият Мохамед е „хубавец, със среден ръст и правилна снага и владееше голяма сила. Черната му коса падаше по раменете“. Описанието следва накратко класическия образ в съзнанието на правоверните. По-нататък се проследява наемането му от вдовицата Хатиджа. Тя го харесва и решава да се омъжи за него, въпреки неравностойното социално положение : „той имаше само чифт здрави ръце“. Семейният Мохамед става богат. „Изключителният му ум и по-рано караше хората да му обръщат внимание, а сега вече той зае най-почетно място сред мекканските граждани. Когато имаше някакъв спор, го избираха за съдия. Никой не разрешаваше препирните по-умно и добросъвестно от него“ (Изворъ 1892: 416). Описва се, как всички желаещи да изпълнят почетната задача да положат „Черния камък“ в Каабата, са я осъществили  съвместно като се вслушали в неговия умен съвет.

Обширно се разясняват причините и обстоятелствата довели до ключовия момент от живота  на мекканския търговец - осъзнаването на пророческата мисия. Следва се линията на европейската ориенталистика, съчетана с достиженията на бурно развиващия се психоанализ. Авторът посочва, че преуспелият търговец няма наклонност към търговията и не се стреми към голямо богатство. Това, което притежава му осигурява добър живот. Но неговата изключителна любознателност  насочва интереса му най-вече към религиозните въпроси и той продължително беседва с Уарака ибн Науфал, който е много добър техен познавач. След размишления, Мохамед идва до заключението, че „езичеството, което изповядва е лъжлива вяра, а също и всички други вери, тъй като истинската вяра е била открита от Бога на Адам и не се е изменила. Пророците Ной, Авраам, Мойсей и Христос много пъти са се мъчили да върнат човечеството на първата религиозна чистота на духовното поклонение на Бога, Твореца на Вселената. Понякога са сполучвали, но сетне хората пак сгрешавали“.

Тези разсъждения непрекъснато пораждат в съзнанието му мъчителния въпрос: „Кой сега ще покаже на заблудените правия път? Кой ще ги изведе от тъмнината към светлината. И Мохамед с всичката сила на пламенната си душа, очакваше появата на някой пророк“. В това очакване той се уединява в молитви, засилват се психическите терзания : „припадъците, от които страдаше от детинство, се  усилиха от душевните вълнения. Той лежеше на земята без свяст, цялото му тяло трепереше, на устата му се появяваше бяла пяна, а на челото студена пот. Мяркаха му се разни видения, чуваха му се тайнствени гласове, които го викаха по име. Като светкавица проблясваше мисълта, дали той не е избраният, дали него не го вика Бог да избави човечеството“.

Отначало Мохамед с ужас отпъжда тази „дръзновена мисъл“, но без успех. „Веднъж изникнала, тя неудържимо обхващаше цялото му същество. Съмненията започват да утихват, увереността във високото призвание нараства. Не злият дух му шепнеше в нощната тъмнина, сам ангел Божий му възвестява заповедта на Всемогъщия. Да, той е избранник Божий, на него предстои да спаси потъналия в пороци човешки род“. Съпругата Хатиджа първа научава за неговото призвание и радостно го нарича пророк божи. Нейният пример е последван от Уарака ибн Нуфаил и роба Заид. „Мохамед беше на 40 години, когато открива на Хатиджа апостолското си призвание. Като се боеше от преследвания, отначало държеше учението си в тайна и за три години привлече около 40 души“.

Разказът за драматичното преживяване едновременно се приближава и разграничава, както от това, в което вярват мюсюлманите, така и от преобладаващите мнения в Европа. Ниспославането на божието слово чрез Джибрил се споменава бегло, а последвалите събития (споделяното с Хатиджа, срещата с Уарака, който открива в първото откровение „Закона“ - nomos, разкрит на Мойсей) са пропуснати. Осъзнаването за пророческа мисия се сочи като озарение, което е следствие от продължително и изпълнено с драматично напрежение психическо преживяване. Отминат е всякакъв намек за измама, за претенция, за следствие от себелюбие и честолюбиви амбиции - становище, което заема видно, макар и вече не преобладаващо място сред европейските автори по това време. Името „Аллах“ се среща само веднъж в самия край на биографията. Навсякъде се използва названието на български - Бог. По този начин читателят възприема родствената близост между двете религии.

По-нататък се посочват промените в изграждащата се ислямска религия през житейския път на Пророка. Отначало тя не е съвсем ясна и е твърде заплетена. „Много нещо беше взето от християнството и от евреите“, но същевременно „доста много стари обичаи бяха съхранени от новата религия, като например поклонението в Мекка, обикалянето на Каабата и т.н.“. Постепенно се очертават нейните основни принципи. „Тя признава Единного Бога, ангелите, задгробния живот, страшния съд, след което ще настъпи вечен живот в радост или мъки… Забранява се поклонението на идоли, икони и на каквито и да е било изображения. Всичко това е описано в свещенната „Книга“. Авторът пояснява, че това е сборник, който съдържа учението на Мохамед. „За мюсюлманите той е същото, както за нас Евангелието“ (Изворъ 1892: 419). „Тези, които разбраха новата вяра, взеха да се казват мюсюлмани, т.е. предадени на волята Божия, или по името на Пророка - мохамедани“. При проследяването на по-нататъшните събития в живота на Пророка се срещат преразказани пасажи от Корана, както и цитати, но без да се посочват сурите.

В биографията няма пряко описание на отношението на Пророка към християнството и неговите последователи. Интерес представлява трактовката на известната случка със Сергиус - Бахира. Авторът посочва, че  срещайки момчето и разговаряйки с него, монахът се убеждава, „че е развито не според годините си“ и разбира, че е внук на пазителя на Каабата. Тогава си помислил „не може ли да го въведе в християнството“ и след това му разяснил „подробно в какво се състои християнството. И въпреки, че Мохамед, не се покръсти, добрият спомен за прекараното тук време се запази докрай. Тук, казваше често по-късно той, живееха хора, които пазеха словото божие“.

Авторът следва християнския разказ-тълкуване на срещата и отбелязва, че момчето престоява при монаха известно време - събитие, което не е описано от Ибн Хишам. Същевременно, той не обръща внимание на владялите над хилядолетие съзнанието на европейския читател разкази за тази среща, изпълнени с фантастични твърдения. Според тях, Бахира е еретик, дори изгонен в пустинята амбициозен кардинал, който развратил своя ученик с лъжливите си схващания. Той дори го подучва да прокламира и разпространи ерес, която да навреди на християнството. В случая ударението е поставено върху тезата, че запознавайки се с християнството,  Мохамед е съхранил добрите чувства към тези, които са се отдали да служат на Бога. За това свидетелстват и стихове от Корана изпълнени със симпатия към монасите.

Редакторите са преценили, че младите читатели ще могат по-пълно да разберат живота и делото на Пророка, ако се запознаят с обстановката, в която възниква исляма. Те добавят  статията „Арабия и нейните жители“, която следва  първата част от биографията. Описанието е романтично и изпълнено с екзотика. „На други места, в продължение на едно-две столетия природата се променя. Тук като че ли напук на физическите закони, пустинята упорито се съпротивлява, на каквато и да е било промяна - същите планини, същият червеникав пясък, който покрива камениста почва, същата финикова палма“ (Изворъ 1892: 422). Не се променят и жителите с изключение на обитателите на градовете. Това са „същите горди свободни племена, за които се споменава и в Библията“. Бедуините са войнствени номади, които „ограбвали керваните, вземали пари за преминаване или убивали пътуващите. Но те били чистосърдечни, верни на думата, високо ценили своята чест и на целия род“. Превъзходни и безстрашни войни, те са носители на висока духовност, намерила израз в техните сборове. На тях те пеели песни, декламирали стихове и задавали гатанки.

Пустинята пречела на арабите да се обединят и образуват едно царство, както е станало с почти всички стари народи. Но тя  ги пазела от завоеватели : „никой чужд кон не е цвилил и не е ровил пред шатрата на бедуина“. Но между племената няма единство. Родовете и племената много често враждували, те изповядвали различни религии : християнство, юдейство, трети били езичници и се покланяли на слънцето, месеца и звездите“. Такова било състоянието на Арабия във времето, когато се появил Мохамед. Той обединил разпръснатите племена и като средство за това обединение е послужила новата вяра. „Като поток разтопена лава арабите навлезли в съседните страни, като внасяли огън и меч. И за кратко време от Атлантическия океан до Тихия, от Испания до Китай новото учение, мохамеданството станало господстваща религия“ (Изворъ 1892: 424).

В брой Х авторът проследява събитията, след като Пророкът започва открита проповед. „Сериозните хора си клатеха главите с недоверие, когато ставаше дума за човека, който е дръзнал да се нарече Божий посланик, други му се присмиваха, прекъсваха разпалените му речи и искаха от него да направи чудо, трети пък възбуждаха омраза срещу еретика, който бе потъпкал бащината вяра и настояваха да се изгони“ (Изворъ 1892: 463). Но Мохамед не се отчайва и продължава да проповядва служенето на Единствения Бог, като напада езичеството, особено при поклонението на Каабата.

Следват кратки описания на изпитанията, на които бива подложен заедно със привържениците, както и сполетелите го нещастия със смъртта на Хатиджа и  чичото негов покровител Абу Талиб. С ярки краски са описани душевните терзания: „Мъчно му беше на Мохамеда, едни скръбни мисли притискаха до болест сърцето му. Десет години прекарани в постоянен труд, като разкриваше неуморно пред грубите хора учението си, което наред с неговото мнение, трябваше да спаси човечеството. И каква награда за всички тези лишения? Близките му умираха, той вече е във възраст, когато повечето мислят за почивка и мирен живот…Той нямаше нищо подобно, нямаше искрица надежда в мрачното бъдеще : колкото по-нататък, толкова по-тежък ставаше товарът на живота“ (Изворъ 1892: 465).

Едно събитие, „като слънчев лъч в бурно време“ радостно озарява живота на Мохамед: срещата с мединците и последвалото преселение при тях. Описанието на неговото пристигане в Медина и радостното му посрещане от жителите, носещи дарове и храна, напомня евангелския разказ за влизането на Иисус Христос в Йерусалим.

Интерес представлява описанието на настъпилия поврат в проповедта и действията на Пророка след преселването. Дотогава „учението на Мохамед носеше кротък примирителен характер, устата му изговаряше само думи за любов към Бог и ближния“. Следва разяснение в духа на модните за времето теории, обясняващи различията между расите, с  различните условия и начин на живот, които водят.. „Мохамед беше арабин и заедно с млякото беше се насмукал с гордост и отмъстителност“. Известно време той надделява над „дивата страст, но растящата сила на мюсюлманството го опиваше, замайваше светлия му ум. В тези моменти той извършваше престъпления и макар отсетне да го мъчеше разкаяние, но съвестта му все по-рядко смущаваше спокойствието на душата му. Наистина хората можеха да го обвинят в насилие, в постъпки противни на неговото учение. Не ли той учеше, да се прощава на враговете, не ли казваше, че в религията няма принуждение“ (Изворъ 1892: 467). Надделява убедеността, че той е пророк, с когото говори Бог, като му съобщава своите намерения: „Тебе те изпратихме с пророческо поръчение“. Следователно, неговите думи са думи Божии, „а може ли човек да се противи на Всемогъщия“. Станалите промени не са изведнаж и последователите ги приемат. Така ислямът „се обръща по друг път : религията, която проповядваше мир, сега се промени на кръв, огън и меч“. Обещанията за рая и за плячка „много се харесват на „дивите синове на пустинята“, които „на купища“ преминават към мохамеданството. Неверниците трябваше да изгубят имуществото си.

Следва описание на битките при Бадр и Ухуд, обсадата на Медина, изтребването на юдейското племе Бану Курайза, походите и завземането на оазиса Хайбар. Така със силата на оръжието и красноречието Мохамед придобива власт над много арабски племена  и решава да превземе Мекка. Предприема поход и когато приближава града, уплашените мекканци приемат предложението да се предадат и да отворят неговите врати. Пророкът влиза „с прости дрехи, с черна чалма на главата, като четеше молитви, възседнал на камила, той минаваше по многолюдните улици, не като победител, а като богомолец. Цяла тълпа от военачалници в лъскави брони го заобикаляше“ (Изворъ 1892: 512). Описани са прочистването на Каабата от 360 идола и речта на Пророка пред събралите се. „Той повтори пред събралия се народ учението си и го съветваше да държи правата вяра“. Последните му думи са заглушени от вика на въодушевените слушатели.

Авторът обобщава постигнатото „с толкова мъки дело“. „Новата религия се разливаше като море, като преминаваше зад пределите на Арабия. Царете на различни страни изпращаха при Мохамед пратеници, племената и цели народи признаваха неговата власт“. Въведен е данък милостиня и който дава повече се считаше за по-набожен от другите. „Неверниците плащаха данък с пари и имущество и който не даваше доброволно, накарваха го със сила“ (Изворъ 1892: 513). Надмощието на последоветелите на новата вяра усилва експанзионистичния заряд на исляма. Цитира се стихът за сражение с тези, които не вярват, в назначеното от Бога. Следва обяснение, че става дума за вяра в предопределението, „която се казва фатализъм“ и която е допринесла много за разпространението на исляма с оръжие.

Прощалното поклонение е описано с ярки краски. „Никога Арабия не беше виждала такова струпване на хора“. Стичат се близо 100 хиляди души. „По напрашените дрехи на богомолците не се виждаше оръжие. Само дълги тояги - неизбежният спътник на път и у дома“. Всичко е мирно, вече няма войни между племената. На няколко километра жива верига от богомолци - хора от разна възраст и състояние е изпълнила полите на планините, дълбоките теснини и долините. „Цялото това море от глави в разни премяни шумеше, вълнуваше се и отдалеченото  ехо събуждаше мъртвата околност“ (Изворъ 1892: 515).

Посрещнат край града, Пророкът няма сила да ходи и възседнал камила той обикаля Каабата и произнася своята последна реч пред народа. „Със слаб поглед убеждаваше мюсюлманите да държат здраво истинската вяра и да я разпространяват по целия свят, да обичат ближните си и да се погрижат за семейството му. Народът с благовение слушаше наставленията на пророка  и с тежко чувство си разотиде по домовете. Всички усещаха, че за последен път виждат учителя и пратеника Божи“ (Изворъ 1892: 515).

Завръщането в Мекка и смъртта на Мохамед са описани накратко, но със силен трагичен заряд. „До последната минута той беше на себеси, полумъртъв от мъчителната болка, той се прости с ближните си и помоли да го простят, даде свобода на робовете и поръча да раздадат парите на бедните“ (Изворъ 1892: 516). Народът очаква чудо, но след смъртта Абу Бакр съобщава тежката новина, че „Сам Аллахът в своя Коран е казал, че Мохамед е неговия пратеник и подлежи на смърт. Нима, защото е умрял, вие ще оставите учението му?“ Пророкът е погребан в Медина, където е изградена хубава джамия. Гробът му е свято място за мюсюлманите. „Да се поклонят на гроба му е също такова богоугодно дело, каквото е ходенето до Мека“ (Изворъ 1892: 516).  

 Изложената биография на Пророка е пример за съчинение, което не само запознава младите българи християни с биографията на Мохамед, с основните принципи и предписания на исляма. Същевременно, само 15 години след Освобождението, тя внушава чувства на уважение, толерантност и разбирателство с живеещите редом с тях последователи на тази религия.

 

 

Библиография

 

Ашар, Пол 1992. Мохамед. Превод от френски език: Виолета Симеонова. 2 изд. Независим патриотичен съюз „Защита“: София, 1992

Вазов, Иван. Под игото.

Изворъ. Илюстровано ученическо списание 1892. Редактори : И. Иванов и Т. Ц. Трифонов. Изд. П. И. Алкалай: Русе, 1892, бр. IX, X, XI.

Михайлов, Димитър 2007. Зараждането на исляма в светлината на Корана  и изворите. „Шамбала консулт“: София, 2007.

 

За автора

Професор д.и.н. Йордан Пеев е преподавател по история на арабския свят и исляма в специалност „Арабистика и семитология“, СУ „Св. Климент Охридски“. Автор е на редица монографични трудове в тази област.