Manas. Studies into Asia and Africa.

Електронно списание на Центъра за източни езици и култури
Софийски университет „Св. Климент Охридски”

Manas logo

Манас 3 (2017), 2.

Публикувано в 03.11.2017 http://manas.bg/bg/issue_4/variants-nominal-stems-proto-semitic-and-proto-afro-asiatic

ISSN: 2367-6256

Тодоров, Виктор. Варианти на именните основи в прасемитския и праафроазиатския език. – Във: Манас: Арабският свят и ислямът в културно-историческа перспектива, Том 3, 2, 2017.

2017 / Том 3 / Брой 2 : Арабският свят и ислямът в културно-историческа перспектива

Варианти на именните основи в прасемитския и праафроазиатския език

Виктор Тодоров

Резюме

В статията е предложен анализ на възможностите за вариативност при именните основи в прасемитския и праафроазиатския език. Общото заключение по отношение и на двата езика е, че подобна вариативност може да се предполага при именните основи, окончаващи на две съгласни, а в праафроазиатския език може да се предположи и при две имена с едноконсонантен корен: *p-/ *’ap „уста“ и *č- /*’ač „човек“.

Ключови думи: семитски езици, именна основа

Съдържание

Основен текст

Често срещано явление в семитските езици е използването на различни варианти на основата при имената – съществителни, прилагателни, числителни[1]. Употребата на тези варианти се обуславя от различни фактори от фонетично, морфологично и синтактично естество. Така например в древноеврейския език при имената от типа на bār „дума“, се използват още вариантите dəbar, dəbār, dibr-. Първият от посочените варианти се използва в свободно състояние (т. нар. status absolutus). Вторият е налице при безпредложно генитивно словосъчетание dəbar hā’īš „думата на човека“. Третият вариант присъства във формата за множествено число dəbarīm, а четвъртият – при същата тази форма като първи член на безпредложно генитивно словосъчетание dib ’īš „думите на човека“. Вариантите dər- и dibr- се редуват освен това и при присъединяване на местоименни суфикси. В арамейския език думата телица например има варианти на основата ceglā, ceglat и cəgelt- . Употребата на първите два варианта е аналогична на употребата на dābār и dəbar в древноеврейския език. Третият вариант се среща при добавяне на суфиксални местоимения и в т. нар. status emphaticus, характеризиращ се с окончанието (в класическия арамейски език – определителен член).

В южносемитските езици пък е обичайна практика при образуването на форми за множествено число да се използва основа, различна от основата в единствено число (т. нар. трансфиксално или „разбито“ множествено число), например в арабския език – ед. ч. walad- „момче“ мн. ч. awlād-, в класическия етиопски език съответно ед. ч. lebs „дреха“ – мн. ч. albās.

Настоящата статия цели да даде отговор на въпроса доколко имаме основание да допускаме наличието на варианти в именната основа на един по-архаичен етап – в прасемитския и праафроазиатския език.

 

I. Прасемитски език

Да започнем от въпроса доколко методът на „разбитото“ множествено число е бил продуктивен на ниво прасемитски език. Идеята за наличието на подобен механизъм в прасемитския език се съдържа в анализите на Ратклиф (1998), Уолъс (1989) и Хюнергард (2006). В полза на това твърдение е и фактът, че „разбитото“ множествено число присъства в южноарабския език, отделил се доста рано от праезика. Доказателства за наличието на такъв тип множествено число на по-ранен етап биха могли да се търсят и в езиците от другите клонове на афроазиатското езиково семейство. Последната съпоставка обаче не аргументира тезата, че „разбитото“ множествено число се е употребявало преди отделянето на прасемитския език. Най-напред в древноегипетския език, който е единственият познат несемитски афроазиатски език от дълбока древност, такова множествено число няма. Дяконов (1965), който разглежда подробно проблема за „разбитото“ множествено число, в крайна сметка стига до извода, че „независимо от широкото му разпространение в семитохамитските езици, неговият общ семитохамитски произход е съмнителен“ (Дяконов 1965: 64). При анализа на съвременните афроазиатски езици в Африка трябва винаги да се отчита голямото влияние на арабския език, в който „разбитото“ множествено число е изключително продуктивно. В много случаи дори става въпрос за директни арабски заемки. Това, разбира се, не изключва самостоятелното развитие на разглеждания метод в тези езици, но при всички случаи го определя като вторично.

Посочените от Хюнергард (2006: 9) примери в акадския език, като ṣuḫаrū/ ṣuḫаrā’u „слуги“, awīlū /awilā’u „хора“, abbū/abbā’ū „бащи“ са твърде показателни: всъщност тук трансфикс няма, във вторите варианти окончанието -ā’u представлява модификация на окончанието -ū. Още по-малко основание да говорим за „разбито“ множествено число имаме при посочените от Липински (1997: 246) форми в акадски, напр. zikkāru „мъже“, ebbarūtu „приятели“, alkakātu „пътища“, образувани чрез частична редупликация (ед. ч. zikru, ebru, alkatu).

Като цяло можем да заключим, че в прасемитския език са били налице зачатъци на „разбито“ множествено число, но то не е било характерно за него. Този извод се потвърждава и от анализа на разпространените трансфиксални модели за образуване на множествено число в южносемитските езици. Без да навлизам в подробности по тази достатъчно обширна тема, ще приведа като илюстрация арабските модели qitāl- и qutūl-, по които се обазуват както форми за множествено число, така и отглаголни съществителни (в ед. ч.) – kilāb- „кучета“, qulūb- „сърца“, същевременно ḥiwār- „диалог“, qubūl- „приемане“. Съвпадането на моделите за множествено число с тези за абстрактни съществителни говори в полза на хипотезата, че първоначално това не са били форми за множествено число, а думи от същия корен със събирателно (абстрактно) значение. Употребата на тези думи като форми за множествено число следователно трябва да се отнесе към определена група диалекти на един по-късен етап от развитието на прасемитския език и не се явява негова типологична особеност като цяло.

След като изразяването на категорията число не може да се счита за основание за вариативност на именните основи в прасемитския език[2], остава да отговорим на въпроса дали подобна вариативност може да се предполага въз основа на фонетични или синтактични закономерности, както в по-късните семитски езици.

Относно употребата на различна основа при първия компонент на безпредложното генитивно словосъчетание (по традиционната терминология status constructus), както и по отношение на формата на името пред суфиксално местоимение (status pronominalis), в приведените по-горе примери от древноеврейския и арамейския език е очевидно, че става въпрос за вторични изменения. На всички посочени варианти в древноеврейския език (bār, dəbar, dər- , dibr) етимологично съответства основата *dabar-. Аналогично на посочените варианти в арамейския език на едно по-архаично ниво съответства основата *ciglat-. Промените в случая са плод на специфичното развитие на двата езика и не се отнасят към общия праезик. На практика единственото място, където бихме могли да предполагаме варианти на основата в прасемитския език се оказва употребата на съответното име във функцията на сказуемо в случаите, в които основата му завършва на две съгласни – избягването на двусъгласното окончание е фонетичен закон, който с основание би могъл да бъде отнесен към праезика. Такава ситуация се получава при два типа имена:

  • имена във форма за единствено число (по правило от мъжки род) с модели qatl-, qitl-, qutl-, като *kalb- „куче“, *bir- „кладенец“.
  • имена от женски род във форма за единствено число, съдържащи форманта -t- непосредствено след съгласна, като *bacalt- „господарка“, *malikt- „царица“.

Предикативната употреба на имената в прасемитския език се характеризира с отсъствие на падежни окончания и именно това довежда до струпването на две съгласни в краесловие при посочените имена. Наблюдават се два варианта:

1. Вариант с подлог, изразен с име. В този случай посочените имена получават двусъгласен изход, който се отстранява в помощта на облекчителна гласна (по принцип -а-) – *kalab, *bacalat. При това вариантът *bacalat е вторичен – по принцип в такава употреба липсват не само различни форми за падеж, но и за число. С основание може да се предполага, че на първоначалния етап е отсъствал и родовият формант -t- (срв. акадските форми sinniš(a)t- и sinniš „жена“, втората от които се употребява предикативно). Следователно дори когато е ставало дума за жена, в този случай се е използвала думата *bacal „господар“.

2. Вариант с подлог, изразен с местоименен компонент. Разновидност на тази конструкция е т. нар. стативна форма на глагола, изрзяваща качество или състояние. Тук следва да очакваме редуване на форми с и без облекчителна гласна в зависимост от това дали съответният местоименен компонент започва с гласна или със съгласна, т. е. реконструираме следната парадигма:

 

 

Sg

Du

Pl

1

*kalb-aku

„Аз съм куче.

-

*kalab-na

„Ние сме кучета.

*kalab-ta

„Ти си куче.

*kalab-n

„Вие двамата сте кучета.

*kalab-n

„Вие сте кучета.

2F

*kalab-ti

„Ти си кучка.

*kalab-n

„Вие двете сте кучки.

*kalab-n

„Вие сте кучки.

3M

*kalb-a

„Той е куче.

*kalbn

„Те двамата са кучета.

*kalbn

„Те са кучета.

3F

*kalb-at

„Тя е кучка.

*kalb-atān

„Те двете са кучки.

*kalbn

„Те са кучки.

 

Впоследствие формата *kalb-a започва да се използва и в изречения с подлог, изразен чрез име (в акадския език в този случай присъства нулево окончание). Данните от еблаитския език сочат, че успоредно с това е започнала да се използва и формата за именителен падеж *kalb-u, което свидетелства за постепенното отпадане на приведената по-горе парадигма и замяната на архаичните местоименни компоненти със самостоятелни местоимения – *kalb-u suwa „Той е куче“.

II. Праафроазиатски език

Тезата за съществуването на „разбито“ множествено число е неприемлива по отношение на праафроазиатския език поради вече изтъкнатите вече по-горе съображения. Нещо повече: малко вероятно е на този най-архаичен етап да е бил продуктивен и методът за образуване на множествено число чрез редупликация на  именната основа. Действително този метод е разпространен в кушитските и чадските езици и без съмнение е архаичен по природа. Данните от древните афроазиатски езици обаче показват, че мултипликативността, изразявана чрез един толкова прост и естествен метод като редупликацията, в праафроазиатския език е имала качествена, а не количествена стойност, т. е. е свързана с изразяване на интензивност на даден признак, а не с регистриране на повече бройки от даден клас (оттук впоследствие произтича интензивната глаголна основа, съдържаща геминирана втора коренна съгласна). В древноегипетския език и в семитските езици множествено число, образувано чрез редупликация, на практика отсъства[3].

Що се отнася до фонетичния закон за избягването на двусъгласния край, обаче, можем да считаме, че той е бил действащ и в праафроазиатския език. Основания за това ни дават основните типове спрежение на трисъгласния глагол с проста основа, които се реконструират в т. нар. юсивна (пожелателна) форма като *i-prus „да отдели“, *i-mut „да умре“, *i-cli „да се издигне“. На етапа преди утвърждаването на трисъгласния корен тези типове се приравняват към един общ прототип *i-pur, *i-mut, *i-cil. Наличието на метатеза във формата *i-cli, обаче, говори за варианти в мн. ч. *i-prun, *i-mtun, *i-clin. Впоследствие по същата причина (избягването на две съгласни в края на думата) добавянето на третата коренна съгласна предизвиква метатезата *i-pur-s > *i-prus. Така че не само в прасемитския, но и в праафроазиатския език имаме основание да предполагаме наличието на варианти на основата, посочени в таблицата в т. I.

В тази връзка възниква един твърде интересен въпрос, който досега не е бил обект на анализ от дискутираната тук гледна точка: Как следва да се определи предикативната форма на думата уста в праафроазиатския език, при положение, че нейната основа се е свеждала до съгласната p? Архаичните арабски форми fū (именителен падеж), fā (винителен падеж) и  fī (родителен падеж) могат да се предположат и по отношение на прасемитския език съответно във вида *pū, *pā, *pī. Що се отнася до предикативната форма в прасемитския език, то тя може да бъде предположена във вида *pa (срв. староакад. ’-(um)), т. е. образувана по типа на *kalb-а. На базата на данни от други езици от афроазиатското семейство уста може да се реконструира успоредно като *p- и като*’ap-[4]. Това свидетелства, че в праафроазиатския език са съществували две форми – *p- при последващо падежно окончание и *ap при предикативната употреба.

В прасемитския език последната форма не е съхранена. За сметка на това в него, с помощта на емфатичния префикс an (също наследен от праaфроазиатския език) е образувана новата дума *anp- със значение „нос“[5]. Последната констатация ни дава насока да посочим още едно едноконсонантно име, чиято основа в праафроазиатския можем да реконструираме като *č- *’.

Основание за такава реконструкция ни дават, от една страна, думите в семитските езици, съдържащи общия елемент *, свързани със значението „човек“, и, от друга – определително-относителното местоимение *ču/*ju в тях:

a)

южноараб. s (*’аs < *s <*nat) „човек“

древноевр. īš ( <*niš) „мъж“

клас. араб. insān- (’ant-/natn-[6]) „човек“

арам.  š „човек“

 

б)

акад. ’aššat- (< *’ančat- ) „съпруга“

южноараб.tt ( < *’antat) „жена“

древноевр. ’īššā ( < *inšat-) „жена“

клас. араб. untā ( < *’untay)[7] „жена, женска“

арам. attā ( < *’antat-) „жена“

 

в)

акад. nišū „хора“

древноевр. anāšīm „хора“, nāšīm- „жени“

клас. араб. s- „хора“, nisā-[8] „жени“

арам. nāšīn „хора“, neššīn „жени“

Имайки предвид характерния фонетичен преход прасем. *č > š/t , в прасемитския език закономерно се реконструира *’anč > *nač- „мъж, човек“, *’ančat- „жена“, и  *’ančū- > *načū- „хора“. Доколкото семантично определително-относителното местоимение с едноконсонантна основа *č- се свързва със значението „имащ“ (съхранено в неговия вариант dū в арабския език), е напълно вероятно името *’anč- да е образувано от същата тази основа *č-, както *anp- от *p-, т. е. в праафроазиатския език е присъствало име с основа *č- с вероятно значение „човек“.

 

Следователно:

1. Варианти на именните основи както в праафроазиатския, така и в прасемитския език, следва да се предполагат при имената, чиято основа завършва на две съгласни.

2. Освен това в праафроазиатския език се реконструират и две имена с едноконсонантен корен с варианти на основата *p- - *’ap „уста“, съответно *č- *’ „човек“.

 

Бележки

[1] По традиция тези три класа се разглеждат в семитологията паралелно поради сходството на морфологичните си особености.

[2] Тази констатация засяга формите за „разбито“ множествено число. Тук трябва да направим едно уточнение: така нареченото правилно множествено число за женски род ( ед. ч. *slarrat- мн. ч. *slarrāt- „царица“) се определя по традиция като суфиксално. В действителност това е валидно само при имената от мъжки род, които образуват такъв тип множествено число, и при прилагателните имена, където родовото окончание не е част от основата. При съществителните имена от женски род формантът -at- има словообразувателни фукции и е част от основата, така че тук можем да говорим за изразяване на категорията число чрез промяна на основата.

[3] Наблюдават се единични изключения, като посочените по-горе в акадския език (напр.alkat- „път“, мн. ч. alkakāt- ), също в южноарабски bqr (*baqar) „бик“, мн. ч. bqrr (*baqarār), в арамейски rab „голям“, мн. ч. rawrən.

[4] Западночад. po „уста“, куш., омот. ap/’af „уста“, древноег. wp, wpy „отварям (уста)“.

[5] Значенията „нос“ и „уста“ се припокриват и в други случаи в афроазиатските езици: праафроаз. *fung-, древноег. fnj „нос“, централночад. fun(g)- „нос“, западночад. fung- „уста“. По-спорна е връзката между значенията „нос“ и „лице“ – прасемитската реконструкция *pan- „лице“ и цитираната реконструкция *fung- не са така пряко съпоставими. Под въпрос е и извеждането на думите за уста pum(m)- (в арамейския език) и fam- (в арабския език) от *pan-. По-вероятно е в случая да става дума за закрепена към корена мимация. Що се отнася до извеждането на прасемитската дума *anp- от афрозиатската *nap „дихание“, „дишам, духам“, то то може да се отхвърли с още по-голяма доза увереност предвид на това, че в прасемитския език съответният корен е разширен във вида *nps.

[6] С разширение чрез „конкретизиращия“ суфикс -ān- (вж. Дяконов 1967: 209).

[7] Елативен модел (вж. Луидин 1980).

[8] „Разбито“ множествено число с имитация на трета коренна съгласна, срв. dam- „кръв“ – мн. ч. dimā’-, съответстващо на ед. ч. *nas-at-.

 

Библиография

 

Дяконов 1965: Дьяконов, Игоръ М. Семито-хамитские языки. Москва, 1965.

Дяконов 1967: Дьяконов, Игоръ М. Языки древней передней Азии. Москва, 1967.

Липински 1997: Lipinski, Edward. Semitic Languages: Outline of a Comparative Grammar. Leuven, 1997.

Луидин 1980: Луидин, А. Г. „Степени сравнения прилагательных в семитских языках“.

Вопросы Языкознания, 3/1980, Москва – 1980.

Ратклиф 1998: Ratcliffe, Robert R. “The Broken Plural and Semitic Subclassification”. Journal of Near Eastern Studies, vol. 57/1998, Chicago – 1997.

Хюнергард 2006: Huehnergard, John. “Proto-Semitic and Proto-Akkadian”. In: The Akkadian

Language in its Semitic Context, Studies of the Akkadian of the Third and Second Millenium BC. G. Deutscher and N. J. C. Kouwenberg (ed). Nederlands Instituut Voor Het Nabue Oosten: Leiden, 2006.

Уолъс 1989: Wallace, Constance V. Broken and Double Plural Formations in the Hebrew Bible. New York, 1988.

 

За автора

Доц. д-р Виктор Атанасов Тодоров води лекционния курс „Увод в семитохамитското езикознание“, както и курс по практическа граматика на арабския език към катедра „Арабистика и семитология“, ФКНФ, Софийски университет „Св. Климент Охридски“, адрес ул. Тодор Александров 79. Научните му интереси са в областта на сравнително афроазиатско езикознание и морфологията на арабския език.

e-mail: vicatan63@gmail.com

Последни публикации: 

Промяната на фонемния квантитет като способ за образуване на разширени глаголни основи в семитските езици. Годишник на СУ “Св. Климент Охридски”- Факултет по класически и нови филологии, т. 109/2016, София – 2017 (стр. 191-209).

Двойственото число в семитските езици. Orientalia, кн. 1-2/2011, София – 2014 (стр. 146-157).

Словосъчетания със суфиксален местоименен компонент в семитските езици. Годишник на СУ “Св. Климент Охридски”- Факултет по класически и нови филологии, т. 106/2013, София – 2013 (стр. 223-267).

Публикации в списание МАНАС:

Тодоров, Виктор. Субжунктивът в древните семитски езици. – Във: Манас: Изток–Запад: езици, култури, общества, Том 3, 1, 2017.