Manas. Studies into Asia and Africa.

Електронно списание на Центъра за източни езици и култури
Софийски университет „Св. Климент Охридски”

2017 / Том 3 / Брой 2 : Арабският свят и ислямът в културно-историческа перспектива

Предговор

Симеон Евстатиев, Павел Павлович

Съдържание

Основен текст

Настоящият сборник е посветен на цялостното академично дело на историка арабист проф. д.и.н. Йордан Пеев, чийто активен творчески живот е почти изцяло свързан със специалност „Арабистика“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Университетът въвежда изучаването на арабски език като отделна дисциплина към Катедрата по ориенталистика още през 1960 г., а през 1964 г. към същата катедра, впоследствие преименувана в Център за източни езици и култури, е открита и специалност „Арабистика“. През 2000 г. специалността е обособена в самостоятелна катедра „Арабистика и семитология“[1]. Йордан Пеев спада към поколението историци, разгърнали научната си дейност след петдесетте години на ХХ в. От втората половина на осемдесетте години той поставя началото на българската арабистика в Алма матер заедно с проф. д.ф.н. Пенка Самсарева[2], като в началото разчита много също на историка османист и ориенталист чл.-кор. проф. Страшимир Димитров (1930–2001), дългогодишен ръководител на Института по балканистика при Българската академия на науките.

Роден на 16 август 1938 г. в гр. София, Йордан Пеев постъпва като студент в специалност „История“ при Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през 1958 г. През 1962 г. заминава да специализира арабска история и да изучава арабски език в Туниския университет, където се дипломира през 1965 г. През 1967 г. специализира в областта на отношенията между Европа и развиващите се страни в Европейския колеж за обществени и икономически науки в Париж. В период, когато отсам Желязната завеса изучаването на исляма и Близкия изток в този период е неизбежно подвластно на марксистко-ленинска идеология[3], това е уникална възможност за младия изследовател. В Париж Йордан Пеев има шанса да се запознае с учени, като Максим Роденсон, Андре Микел, Доминик Шевалие, Жак Берк.

През 1968 г. навлезлият вече и в арабистиката български историк изучава проблемите на европейската експанзия в Близкия изток в Колежа на Европа в Брюж, Белгия, където впоследствие (1996 г.) става един от първите български гост-професори и до 2008 г. води семинара „Европа и ислямът“. Тук поддържа контакти с учени като Хендрик Бругманс, Мари-Жозеф Лори и носителя на Нобелова награда Ян Тинберген. През 1973 г. Йордан Пеев специализира в областта на съвременната арабска история и политика в Колежа „Сейнт Антъни“ в Оксфорд, запознавайки се с изтъкнати автори, като Алберт Хурани (1915–1993), Дерек Хопууд (понастоящем в Оксфорд) и Роджър Оуен (впоследствие работил в Харвардския университет). Поддържайки своите научни контакти, през септември 2017 г. Йордан Пеев е сред поканените в научно събитие по случай шестдесетгодишнината на Центъра за изследване на Близкия изток при Колежа „Сейнт Антъни“ в Оксфорд, когато са продължени и дискусиите, започнали още по повод петдесет години от издаването на влиятелния труд на Хурани „Арабската мисъл в либералната епоха (1798–1939)“ (Hourani 1962).

След завръщането си от Тунис Йордан Пеев работи няколко години в Арабския отдел на Комитета за културни връзки с чужбина, а през 1969 г. постъпва като научен сътрудник в новооснования Институт за външна политика, защитавайки (1974 г.) първата си, „кандидатска“ дисертация върху съвременната арабска политика. Не закъснява и практическата реализация на неговите занимания с международни отношения, наложена от изискванията на тогавашното време и следваща личните търсения на младия специалист. През 1974–1976 г. Йордан Пеев е на дипломатическа работа в Постоянното представителство на България в ЮНЕСКО, Париж. Тук той прекарва голямата част от времето си в библиотеките, където се занимава с арабска история и навлиза още по-дълбоко в европейското ислямознание. Формиращият се учен осъзнава, че дипломатическата работа не го удовлетворява и в живота му постепенно настъпва траен обрат. Изборът по-посока на науката е ясен и необратим. След завръщането си от Париж работи известно време в Института по история на БАН.

Институционално Йордан Пеев навлиза в специалност „Арабистика“ през 1979 г., когато е избран за доцент по история на арабския свят в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. През 1995 г. той защитава своя втори дисертационен труд върху съвременните религиозно-политически течения в арабския свят, впоследствие публикуван и като монография (Пеев 1999). Скоро докторът на историческите науки е избран и за професор по история на арабския свят. До пенсионирането си (2006 г.) той е титуляр на профила по арабско обществознание, в който студентите арабисти изучават историята на арабския свят и исляма, арабската цивилизация, философия, култура и изкуство, съвременната политика и международни отношения. Този въведен първоначално от Йордан Пеев профил съставлява и до днес специалност „Арабистика“ редом с другите две нейни направления (езикознание и литературознание), като стъпва върху собствените си традиции, все повече приближавайки се до полето на западните близкоизточни изследвания и ислямознание.

Интердисциплинарността в случая не е самоцел, а необходимост, наложителна поради характера на академичното поле, в което се изграждат специалисти в областта на езика, обществото и културата на арабските общества. Чрез така установената интердисциплинарност възникналата в Софийския университет българска арабистика все по-уверено се съизмерва със сродни академични специалности в най-престижните европейски и американски университети[4]. В наши дни на Запад тази специалност се изучава под различни форми и наименования, но както и в Софийския университет, те винаги са неразривно свързани с полетата на близкоизточните изследвания и ислямознанието (англ. Islamic Studies, нем. Islamwissenschaft, рус. исламоведение). Ислямознанието е интердисциплинарно поле, водещо началото си от християнския интерес към исляма и Ориента през Средновековието. Постепенно формирало се в съвременния си вид след Реформацията и Просвещението, това поле предполага не само задълбочено изучаване на исляма като религия със своя теологическа и догматико-правна доктрина. Като специалност ислямознанието включва също изследването на исляма и мюсюлманските общества от гледна точка на дисциплини като история, филология, право, философия, социална антропология, социология, науки за културата. А това по подразбиране върви ръка за ръка с необходимостта от солидна филологическа основа и езикова подготовка. Сходна визия за нашата арабистиката винаги е имал и Йордан Пеев през целия си творчески път.

Отстоявайки тази визия, Йордан Пеев е направил много за популяризирането на българската арабистика в чужбина, където нашата академична школа вече е позната за голяма част от колегите в областта на арабистиката и ислямознанието. Неговите чуждестранни изяви също са допринесли за международната разпознаваемост и утвърждаване на българската арабистика. Канен е като гост-лектор в редица европейски и арабски университети – в Италия, Испания, Белгия и Холандия, в Алжир и Мароко, в Египет, Сирия и Кувейт. Изнасял е лекции в Сорбоната и в известния Институт за източни езици и цивилизации (INALCO) в Париж. До началото на деветдесетте години на ХХ в. Йордан Пеев е единствен представител на България в Европейския съюз на арабистите и ислямоведите (Union Européenne des Arabisants et Islamisants – UEAI), където постъпва по препоръка на видния британски арабист ислямовед Уилям М. Уот (1909–2006). С подкрепата на Йордан Пеев днес българската арабистика има вече няколко представители, които редовно участват в дейността на Съюза. Същевременно българският учен установява активни контакти и с руски учени, сред които се открояват имената на различен тип арабисти като Михаил Пиотровски и Евгени Примаков.

Йордан Пеев e и уважаван експерт по линия на международното политическо и културно сътрудничество, който участва в срещи и разговори с арабски културни дейци и общественици. Подготвил е 12 докторанти от арабските страни, някои от които днес са видни учени и политици в своите страни. Не закъснява и по-широкото международно признание. През 1989 г. е поканен от Института „Изток-Запад“ в Конгреса на САЩ във Вашингтон за консултации и мнение относно разрешаването на близкоизточната криза. По-късно (2006 г.) той получава и международната награда „Шарджа“ за арабска култура, присъждана ежегодно от ЮНЕСКО. В речта си при връчването на наградата, произнесена на 9 ноември 2006 г. в Дома на ЮНЕСКО, Париж, генералният директор Коичиро Матсуура подчертава: „Проф. Йордан Пеев от Софийския университет е посветил живота си на това да бъде постигнато едно по-добро разбиране на съвременния мюсюлмански свят“.

В българската арабистика и ислямознание Йордан Пеев е родоначалник. Затова и част от неговата мисия е да очертае контурите на едно академично поле, създавайки възможност то да бъде развивано и занапред от следващите поколения учени като академична школа. За целта още преди 10 ноември 1989 г. той въвежда изучаването на исляма в Софийския университет, като надскача тогавашните идеологически клишета в стремеж към академична обективност. Научното развитие на Йордан Пеев също е показателно за това, че макар и историческият процес да зависи от структурните характеристики на дадено общество, субектът може да играе своя уникална роля въпреки ограничаващите го обективни дадености.

Йордан Пеев е автор и съавтор на 12 книги, както и на повече от 30 научни статии и студии[5]. От средата на шестдесетте години до средата на седемдесетте години на ХХ в. той се занимава с някои основни идейно-политически и социални аспекти от новата и съвременна история на арабски свят. Първите му книги са посветени на близкоизточния конфликт и на Палестинския проблем (1971), на борбата за арабско единство (1972) и на политиката на Запада по отношение на арабските държави (1980а). Никой период от историята на арабските общества обаче не може да бъде разбран, без да се отчитат особеностите на класическия ислям. В тогавашна България, доминирана от атеистичната идеология на държавния комунизъм, това е още по-трудно, защото става дума не за която и да е религия, а за тъкмо за исляма.

В този контекст Йордан Пеев съзнава, че трябва да се заеме с „нормализирането“ на очертаната от А. Й. Шишманов (1915: 64) парадоксална ситуация, в която „близостта на Изтока до сега не е действала като живителна сила върху ориенталистиката“[6]. Запазвайки своя траен интерес към съвременната история, той все повече насочва вниманието си и към формативния и класическия период от историята на исляма. Йордан Пеев е първият български автор, който пише монографии за исляма като европейски ориенталист, повлиян едновременно от западните и руската изтоковедски школи. С по-ранните си книги (Пеев: 1982, 1985а, 1985б) той допринася за едно по-адекватно разбиране както на класическия ислям, така и на съвременните арабски идеологии. В края на предишното столетие публикува и последната си засега обширна монография (Пеев 1999), в която под формата на панорамно изследване, посветено на съвременния ислям, обобщава някои от своите дългогодишни наблюдения, развивайки тезата за протичането на обновителни процеси в мюсюлманския свят под формата на явление, обозначавано от него като „Реформация в исляма“.

Особено място в творческия живот на Йордан Пеев имат неговите занимания с великия арабски мислител Ибн Халдун (поч. 1406). Арабистът нескрито се вълнува от гения на средновековния мюсюлмански мислител, от неговата огромна ерудиция в областта на историята, философията (Пеев: 1977; Пеев 1984) и икономическата мисъл (Пеев: 1980б), както и от личните му качества, издавайки за пръв път на български език основни текстове от прочутата Мук̣аддима (Встъпление) на Ибн Халдун (1984). Същевременно сред студиите на Йордан Пеев в областта на новата арабска история се откроява негово дълбочинно изследване на ролята, която походът на Наполеон Бонапарт в Египет (1798–1801) играе за възникването на национално самосъзнание в Египет вследствие на срещата и сблъсъка между египтяните и французите (Пеев 1980в).

Още преди падането на комунистическия режим през 1989 г. Йордан Пеев се вълнува и от проблемите на съжителството между християни и мюсюлмани на Балканите и в България, като впоследствие остро осъжда и „възродителния процес“, предизвикващ и до наши дни оживена полемика сред историците. След демократичните промени Йордан Пеев продължава този свой интерес (Peev 1997а; 1997б) и има своя роля в интелектуалните дискусии и новите публични дебати. Включва се в различни образователни и изследователски програми по проблемите на междуетническите и междурелигиозните отношения в България и на Балканите. Участва в работата на Международния център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия. През 2003 г. е съучредител на Центъра за интеркултурни изследвания и партньорство, София, и се включва в неговите основни дейности. През годините след 11 септември 2001 г. пише и няколко полемични текста, свързани с диалога между християни и мюсюлмани (например Пеев 2003). Вярвайки, че по този начин отговаря на една обществена необходимост, Йордан Пеев предпочита да поставя акцент върху допирните точки и диалога между християнството и исляма, оставяйки на по-заден план дълбоките различия между тези две религии.

Многостранната дейност на Йордан Пеев вече е получила своето недвусмислено призвание от колеги и студенти, учени и интелектуалци, които работят в различни сфери. През 2008 г. по предложение на катедра „Арабистика и семитология“ Академическият съвет го удостоява и с Почетния знак на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ със синя лента „за изключителните му заслуги за развитието на българската арабистика и по повод неговата седемдесетгодишнина“. Настоящият сборник изследвания не е първият, посветен на проф. д.и.н. Йордан Пеев (вж. Пашова, Теофанов, Павлович 2001). Това обаче не е и книга просто по повод на вече отминалата седемдесет и петгодишнина, нито само по случай вече наближаващата осемдесетгодишнина на проф. Пеев.

С този сборник бихме желали да откроим цялостното академично дело на Йордан Пеев, като потвърдим нашата обща признателност за всичко направено през изминалите години от него за специалност „Арабистика“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ – вече разпознаваемо и в международната наука българско средище за изучаването на арабския свят и исляма. Тази наша признателност не би била пълноценна, ако същевременно не я отправим и към доц. д-р Милтана Колчакова. Тя е не само спътник през целия живот на Йордан Пеев, но по собствените му думи негов „пръв читател и най-яростен критик“, а за нас, неговите ученици – и човек, който в най-трудните моменти винаги ни е окуражавал.

 

София, 10 октомври 2017 г.

 

 

Бележки

[1] В Предговора са използвани биографични данни за Йордан Пеев и сведения за формирането на българската арабистика и ислямознание, публикувани преди това от Евстатиев (2008).

[2] Повече относно ролята на Пенка Самсарева за изграждането на формиралата се в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ българска арабистика вж. при Теофанов (2003).

[3] За господстващите нагласи на марксистко-ленинската идеология по отношение на исляма и ислямознанието вж. Kemper (2009); срв. Naumkin (2004).

[4] За историята и теченията в класическата европейска арабистика и ислямознание вж. Fück (1955). Близкоизточните изследвания са свързани и с модерните социални науки, приложени към арабския свят от учени пътешественици, предвестници на съвременната социална антропология (Eickelman 2002: 1–43).

[5] За цялостна библиография на научните трудове на Йордан Пеев без неговите статии след 2001 г. вж. Евстатиев (2001: 15–17).

[6] Цит. по превода на Анка Стоилова (2015: 83), чиято статия събира доколкото е възможно малкото налични сведения за недостатъчно известната досега личност и дело на А. Й. Шишманов, ученик на един от патриарсите на руската арабистика Игнатий Ю. Крачковски (1883–1951). Както с множество примери показва в споменатата си статия Анка Стоилова, първа и най-често на А. Й. Шишманов се е позовавала у нас в работата си с ръкописи Стоянка Кендерова. А констатацията на този мистериозен изтоковед за ориенталистиката в България е цитирана още от Градева и Иванова (1998: 9).

 

 

Библиография

 

Градева, Росица, Светлана Иванова 1998. „Въведение. Изследване на историята и съвременното състояние на мюсюлманската култура в българските земи – народен и висок пласт.“ В: Градева, Росица и Светлана Иванова (съст.). Мюсюлманската култура по българските земи. Изследвания. Т. 2. МЦПМКВ: София, 1998 (стр. 9–52).

Евстатиев, Симеон 2001. „Йордан Пеев и неговият принос за формирането на българската арабистика“. Предговор към: Пашова, Цветомира, Цветан Теофанов и Павел Павлович (съст.) 2001. Арабистика и ислямознание. Т. І: Студии по случай 60-годишнината на проф. д.и.н Йордан Пеев. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“: София, 2001 (стр. 9–17).

Евстатиев, Симеон 2008. „Първопроходецът. Йордан Пеев на 70 години“. Култура 2516: 33/ 2008 (стр. 7). Статията има и онлайн-вер- сия на адрес: http://www.kultura.bg/bg/article/view/14712 (последно посетена на 10 октомври 2017 г.).

Ибн Халдун 1984. Встъпление. Превод от арабски Й. Пеев, П. Братоева. Съставител Й. Пеев. Наука и изкуство: София, 1984.

Пеев, Йордан 1980а. Арабският свят и империализмът. София прес: София, 1980 (преведена на френски, английски, арабски и персийски езици).

Пеев, Йордан 2003. „Вторият ватикански събор и повратът в отношенията християнство–ислям“. В: Евстатиев, Симеон, Христина Чобанова и Иван Дюлгеров (съст.). Арабистика и ислямознание. Т. ІІ: Студии по случай 60-годишнината на доц. д.ф.н. Пенка Самсарева. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“: София, 2003 (стр. 406–22).

Пеев, Йордан 1972. Борбата за арабско единство. Партиздат: София, 1972.

Пеев, Йордан 1984. Встъпителна студия към: Ибн Халдун. Встъпление. Превод от арабски Й. Пеев, П. Братоева. Съставител Й. Пеев, Наука и изкуство: София, 1984 (стр. 7–64).

Пеев, Йордан 1985а. История и философия на една религия. Ислямът – минало и настояще. Наука и изкуство: София, 1985.

Пеев, Йордан 1985б. Съвременният арабски свят. Проблеми на идеологията и политиката. Партиздат: София, 1985.

Стоилова, Анка 2015. „А. Й. Шишманов и неговият кратък каталог“. Библиотека. ХХІІ (LXI):6 (посветен на юбилея на доц. д-р Елисавета Мусакова и гл. ас. д-р Анка Стоилова)/ 2015 (стр. 75–116).

Шишманов, А. Й. 1915–1916. „Собрание восточных рукописей в Софии“. В: Записки восточного отделения Русского археологического общества. 23:1–2/ 1915–1916 (стр. 61–76).

Eickelman, Dale F. 2002. The Middle East and Central Asia: An Anthropological Approach. 4th edition. Upper Saddle River, NJ: Prentice Hall, 2002.

Fück, Johann 1955. Die Arabische Studien in Europa bis in den Anfang des 20. Jahrhunderts. Otto Harrassowitz: Leipzig, 1955.

Hourani, Albert 1962. Arabic Thought in the Liberal Age (1798–1939). Issued under the Auspices of the Royal Institute for International Affairs. Oxford University Press: London, New York and Toronto, 1962.

Kemper, Michael 2009. “Studying Islam in the Soviet Union”. Inaugural Lecture Delivered on the appointment to the chair of Eastern European Studies at the University of Amsterdam on Thursday 11 December 2008. Vossiuspers UvA: Amsterdam, 2009 (pp. 5–26).

Naumkin, Vitaly 2004. “Preface”. In: Russian Oriental Studies: Current Research on Past and Present Asian and African Societies. Ed. Vitaly Naumkin. Brill: Leiden and Boston, 2004 (pp. vii–x).

Peev, Yordan 1997a. “Un exemple de syncrétisme religieux: le calendrier populaire des habitants des Rhodopes”. In: Proceedings of the 17th Congress of the UEAI. Ed. Wilferd Madelung. Thesa: St. Petersburg, 1997 (pp. 167–178).

Peev, Yordan 1997b. “Courants islamiques en Bulgarie”. Les Annales de l’Autre Islam. ERISM-INALCO, Paris. 4/ 1997 (pp. 183–197).

За авторите

Симеон Евстатиев e доктор по история, доцент по история на арабския свят и исляма в катедра „Арабистика и семитология“ при Софийския университет „Св. Климент Охридски“, където е ръководител на магистърската програма „Близкоизточни изследвания: Общество и култура на арабския свят“ и на Университетския център за изследване на религиите. Интересите му са в областите на близкоизточната история и ислямознанието, в които е автор на десетки студии и научни статии на български, английски и немски език. Съставител, съавтор и автор е на няколко книги, сред които и монографията Религия и политика в арабския свят: Ислямът в обществото (София: Изток-Запад, 2012).

Публикации в списание МАНАС:

Евстатиев, Симеон. За естеството и генезиса на ислямското учение за вероотстъпничеството и обвинението в неверие (такфӣр). – Във: Манас: Арабският свят и ислямът в културно-историческа перспектива, Том 3, 2, 2017.


Павел Павлович е професор, доктор на филологическите науки, преподавател по арабска цивилизация и арабски език в Катедра по арабистика и семитология, Факултет по класически и нови филологии, Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Скорошни публикации: The Formation of the Islamic Understanding of Kalāla in the Second Century AH (718–816 CE). Between Scripture and Canon. Brill: Boston, Leiden, 2016; Подходи към изучаването на ранния ислям (VII–VIII в.). Метод и история. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“: София, 2017.

Публикации в списание МАНАС:

Павлович, Павел. Формиране на класическите юридически школи в суннитския ислям. – Във: Манас: Арабският свят и ислямът в културно-историческа перспектива, Том 3, 2, 2017.