Manas. Studies into Asia and Africa.

Електронно списание на Центъра за източни езици и култури
Софийски университет „Св. Климент Охридски”

2017 / Том 3 / Брой 2 : Арабският свят и ислямът в културно-историческа перспектива

Индийската традиция в ислямското управление през средновековието в Индия

Боряна Камова

Резюме

Ислямската традиция в Средновековна Индия е подчертано индийска в редица свои специфики. Тя не само не налага исляма като единствена перспектива на духовния, културен, обществен и политически живот в границите на Индийския субконтинент, но преосмисля и преформулира свои изконни практики в духа на утвърдилите се в индийските земи порядки. Значимото място на ислямската традиция и същественият ѝ принос в развитието и разгръщането на индийската култура през Средновековието, макар и не като доминантна дори и в рамките на определен период от време, са предпоставени от характера на заварената индийска културна традиция и са свързани с успешното вписване на мюсюлманската в общото културно наследство на Индия.

Ключови думи: Средновековна Индия, Моголи, Акбар, джизие, мюсюлманска власт, управление, индийска култура

Съдържание

Основен текст

За Средновековна Индия често се мисли като за мюсюлманска Индия. Некоректността на подобно виждане е отдавна аргументирана в съвременната индийска историческа наука. Всъщност квалификации в този дух на религиозна определеност са неуместни за който и да е период от индийската история, защото основен белег на индийската културна традиция е съжителството на многообразие от вероизповедания. Същевременно е важно да се отбележи, че ислямската традиция има значимо място и съществен принос в развитието и разгръщането на индийската култура, но не като доминантна макар и в рамките на определен период от време, а като успешно вписала се в общото културно наследство на Индия. Тази ѝ „роля“ бива предпоставена от характера на индийската културна традиция, а „изиграването“ ѝ е несъмнено обогатяване за собствено мюсюлманската. Ислямската традиция в Средновековна Индия е подчертано индийска в редица свои специфики. Тя не само не налага исляма като единствена перспектива на духовния, културен, обществен и политически живот, но преосмисля и преформулира свои изконни практики в духа на утвърдилите се в Индия порядки.

Ислямът навлиза на Индийския субконтинент като част от разпространяващата се в Индия арабо-персийска културна традиция. В по-значими мащаби това се случва от ХІІІ век нататък когато в рамките на следващите пет столетия над значителна част от територията на субконтинента се установява управление от владетели-мюсюлмани. Те се настаняват в индийски земи, нахлувайки от северо-запад и създават поредица от държави, разположени главно в северните и централни части на Индийския субконтинент, някои от които прерастват в империи. Върхова фаза на това развитие бележи изгрждането на Моголската империя през ХVІ и ХVІІ в. по време на управлението на т.нар. Велики Моголи – първите шестима от династията, които създават империя във всеиндийски мащаб, обхващаща почти цялата територия на субконтинента (без крайния юг само) наред със земите на северо-запад до юго-изтока на днешен Афганистан.

Тези владетели-мюсюлмани донасят със себе си на Индийския субконтинент не само своята религия, но и една богата и високо развита културна традиция с установени порядки и норми, включително в сферата на управлението. Но те заварват в Индия култура със също така дълбоки корени и оформени черти. Така че срещата на тези две култури на индийска земя протича по-скоро като съперничество между равностойни, отколкото като възприемане или оказване на влияние, а процесът на взаимодействие между тях, от който се ражда поредното ново стъпало в израстването на общоиндийската културна традиция, включва в себе си паралелно протичащи противопоставяне и сближение. Съвместното съществуване на индийска земя довежда по естествен път до взаимното проникване на идеи и обичаи, но и поражда необходимост от целенасочено търсене на пътища за постигането на съгласие. Тази необходимост се диктува главно от духа на собствено индийската културна традиция, основна характеристика на която е многообразието и предпоставящите го принципи на търпимост към различното и нетърпимост към доминация. За новонастанилите се в индийски земи носители на друга култура и религия единствена възможност за просъществуване е да приемат и се впишат в тази среда, което не означава обезличаване на собствената им традиция, а зачитане на тази на останалите. В този смисъл особен интерес представляват наблюдаваните в Средновековна Индия развития, конкретно свързаните с установяването на мюсюлманско управление в части от Индийския субконтинент, защото в отличие от случващото се в други части на света, в Индия навлизането на ислямската култура не пренасочва и не измества заварената културна традиция, а по-скоро се приобщава към нея и добавя поредния различен щрих дообогатявайки разнообразието ѝ.

Индийската традиция намира в повечето случаи непряко отражение в ислямкото управление в Средновековна Индия, но в някои случаи тя има и съвсем непосредствено присъствие.  По времето на Делхийския султанат (ХІІІ–ХV в.) се запазват редица черти на установената преди идването на мюсюлманите управленска система в Индия. Това се отнася главно за механизмите за събиране на данъците и за местното управление. В централната администрация делхийските султани следват наследените традиции в управлението от централноазиатските си корени, като за модел им служи гхазнавидската структура на властта. Като цяло съществената новост, която навлиза в държавното управление в Индия с новонастанилите се владетели-мюсюлмани, по същество, това е въвеждането на мюсюлманския модел на управление, на опиращата се на ислямските норми политическа власт.  

Самата идея за обвързване на духовната и полическата власт е несвойствена за индийската традиция, освен че е и твърде неадекватна на индийската културна среда, особено каквато тя се развива до времето на Средновековието – все по-пъстра и многообразна. Така че неслучайно ислямските управленски практики в Индия биват моделирани като че ли най-значимо именно в тази насока. Мюсюлманите с времето формират втората по големина общност в Индия, но преобладаващата част от поданиците им си остават немюсюлмани – предимно индуисти, наред с множество други вероизповедания, чиито последователи съжителстват на индийска земя от векове. Тази действителност в Индия налага още от Древността формирането и утвърждаването на съответни управленски подходи, основа на които стават принципите на религиозна търпимост и на неразграничително третиране от страна на държавната власт на различните религиозни групи. Както отбелязва британският изследовател Пърсивъл Спиър по повод времето на Моголите в Индия: „И в миналото задача пред всеки индийски владетел с власт във всеиндийски мащаб е било да изнамери основа за верноподаничеството, която да се приеме от всички общности сред населението“ (Spear 1979: 37). Така например добре известният древноиднийски император Ашока, който управлява през ІІІ в. пр. н.е. първата в историята на Индия всеиндийска империя – тази на династията Мауря, и който е познат като владетелят, допринесъл най-много за разпространението на будизма и негов отдаден последовател, в своите обръщения към поданиците си и към призваните да провеждат лансираната от него политика служители на държавата, говори с еднаква почит за духовниците от различните направления, включително най-големите опоненти на будистите – брахманите, и призовава да им бъде отдавано уважение наравно. Съществено е, че не просто зачитането, а проявата на уважение към вярата на другите е една от основните идеи, които Ашока застъпва в т.нар. негова дхарма – етичния кодекс, който той се опитва да въведе в империята с цел да послужи като основа за единение на разнородните групи от населението като прави следването на тези норми равнозначно с добро поданичество. 

Сред владетелите-мюсюлмани в Индия се откроява в най-голяма степен управлението на моголския император Акбар (1556–1605 г.). Откроява се с новаторство на фона на собствено мюсюлманската традиция и в близостта на провежданата от него политика – в нейната същина – с изконната традиция на Индия. „Това е времето, когато Моголската империя става политически факт ... и фактор в живота на Индия... И не самото създаване на империята е от съществена значимост, а харктерът на тази империя, който се дължи на Акбар повече отколкото на всеки друг“, отбелязва Спиър (1979: 30). А в едно от водещите изследвания по върпосите на управлението в Средновековна Индия индийският медиевист Трипатхи изтъква: „Акбар ... не само създава империя  ..., но и вгражда в нея най-доброто от управленските практики на Делхи и Моголите, като интерпретира по новому ислямската концепция за властта ... . Концепцията на Акбар за управлението се формира въз основа на три идейни традиции – ислямската, моголската и индийската“ (Tripathi 1978: 145).

Основополагащите принципи, върху които император Акбар гради своята политика, могат да бъдат разглеждани като разделени в главно две групи. В едната попадат взаимстваните от собсвено ислямската традиция, а в другата – тези, които Акбар явно възприема от управленските практики в Индия от преди идването на мюсюлманите във властта. Съществено е, че от мюсюлманската традиция той прилага отново принципи, които са близки на изложени в древноиндийската книжнина и се съгласуват с утвърдили се в Индия още от Древността политически идеи, като напр. че властта има и морална мисия и че дълг на владетеля е да поддържа равновесието в обществото и да бъде в мир с всички – т.нар. политика сулх кул.

Един от ключовите механизми, които дават стабилна основа на моголската власт в Индия, разработен от Акбар, е т.нар. система мансабдари, която обхваща в градиран порядък членовете на моголския управленски елит и се превръща в гръбнак на административното и военно устройство в Моголска Индия. Съществена част от нея представляват и редица немюсюлмани, сред които главно т.нар. раджпути, които дори са били по-многобройни сред заемащите по-високопоставени позиции в системата отколкото сред тези в по-ниските ѝ нива.

Да се наемат немюсюлмани за работа в полза на държавата в управлявани от мюсюлмани държави в Индия не е нова практика. Това което прави съвсем различен подходът на Акбар е, че той приобщава немюсюлманите в най-висшите среди на управлението на империята. Така от подчинени и подвластни на Моголите, чрез поредица от сключени с тях договори те се превръщат в техни съюзници и преки участници в управлението, биват назначавани начело на провинции, поверява им се да командват моголските войски (каквито са случаите напр. с раджа Ман Синх по времето на Акбар и раджа Джай Синх по времето на Аурангзеб /1658–1707 г./ – последният от Великите Моголи, при това познат като ревностно отстояващ ислямския характер на властта); на немюсюлмани се възлагат също дори и ключови държавни позиции (като назначаването на индуиста Тодар Мал начело на финансовия отдел в централната администариця при Акбар). Раджпутите получават и множество привилегии, включително значителна автономия в управлението на техните земи, в замяна на лоялността им към моголската власт. Съществено да се отбележи е и, че те са били третирани наравно с мюсюлманите членове на моголския управленски елит – възприема се принципът да се поделят ръководните позиции по равно между т.нар. индийски мюсюлмани и немюсюлманите (например в данъчната управа – от четиримата надзорници двама са били мюсюлмани и двама немюсюлмани; сред мансабдарите[1] също – половината от тези, които са били с местен, индийски произход са били мюсюлмани, другата половина са били немюсюлмани). „Така по същество раджпутите се превръщат в партньори[2] в рамките на империята и благодарение на тях индуисткото население като цяло започва да възприема моголската власт донякъде и като своя“ коментира Пърсивъл Спиър и добавя по-нататък: „Може да се каже, че империята по това време се опира на четири стълба. Това са личността на императора, съюзът или договореностите с раджпутите, политиката на търпимост и балансът на силите.“ (Spear 1979: 34, 52).

Политиката на верска търпимост е друг много съществен аспект на имперската политика на Акбар, в който най-ярко се проявява присъствието на индийската традиция. Нобелистът Амартя Сен изтъква в своята знаменита и приета с подчертан интерес книга, посветена на характера на индйската културна традиция: „Дългата история на религиозно многообразие е допринесла ... за оформянето на секуларизма в Индия ... Търпимостта към религиозните различия е ясно засвидетелствана във факта, че Индия е била споделен дом – през вековете назад в историята – за индуисти, будисти, джайнисти, евреи, християни, мюсюлмани, парси, сикхи, бахаи и др.“ (Sen 2006: 16). А конкретно по отношение на моголския император Акбар отбелязва: „Акбар не само одтава безусловен приоритет на толерантността ... политиката на секуларизъм получава значителен тласък благодарение на подкрепата на Акбар в полза на плурализма“ (Sen 2006: 18).

Често се изтъква, че политиката на религиозна търпимост на моголския император Акбар е плод на неговия религиозен либерализъм – добре известен е проявяваният от него жив интерес към различните духовни традиции, както и думите му: „Не бива да има намеса във вярата на когото и да било“ и „Всеки трябва да се чувства свободен да приеме вярата, която му е по сърце“[3]. По-съществено все пак е, че провежданата от Акбар политика създава условия за съществуването на религиозен либерализъм в империята, с което се осигуряват условия за безконфликтно съжителство на различните религиозни общности под властта на Моголите и за разгръщане на процеса на сближение и интеграция в средновековното индийско общество и култура, положителните политически последици от които са несъмнени.

Особено значима черта на политиката на император Акбар по отношение на религиозните свободи е това, че тя е активна. С това тя се отличава съществено от тази на неговите предшественици владетели-мюсюлмани в Индия, които макар и да толерират отделни личности немюсюлмани, се въздържат от въвеждането на реформи, засягащи поданиците им немюсюлмани като цяло. За разлика от тях Акбар предприема поредица от такива конкретни мерки, като напр. отменя практиката на насилствено помюсюлманчване на военопленниците като разрешава на желаещите сред вече приелите по този начин исляма да се върнат към своите религии и дава свобода на изповядването на разпространените различни от исляма религии в Индия, включително в строежа на култови сгради и отбелязването на религиозни празници и обичаи. Акбар се опитва дори да подпомогне диалога между разните вероизповедания в империята като кани техни представители в двора си на дискусии и построява специална сграда за целта в издигнатия от него престолен град – Фатехпур Сикри, който справедливо е определян като олицетворяващ идеите на Акбар чрез изящната си, уникална архитектура, плод на съчетаването на характерни за различни краища на Индийския субконтинент архитектурни традиции с типични за мюсюлманската елементи и похвати.

Но мярката, която в контекста на ислямската традиция е може би най-сериозната предприета от император Акбар стъпка по отношение третирането на поданиците съобразно религиозната им принадлежност, това е отмяната на джизието. „На деветата година от управлението на Акбар (1564 г.) става ясно, че няма да бъде взимано джизие... Това е първото в историята на мюсюлманското управление в Индия официално заявено намерение на властта да се откаже от изискването на джизие. ... Положителните политически последици от тази стъпка на Акбар са били очевидно много по-значими от съмнителните финансови изгоди от събирането на тази такса“, пише Трипатхи (1978: 314). През 1579 г. това намерение е отново изрично потвърдено.

Заслужава да се отбележи обаче, че джизието като че ли изобщо не успява да се наложи в Индия и преди официалната му отмяна от Акбар. То не е било събирано от немюсюлманите, които са работили като посредници по събирането на данъците, а, както отбелязва Трипатхи за времето на Делхийския султанат: „Джизие е събирано от индуистките княжества в Южна Индия и вероятно от тези в Раджпутана[4]. Но няма сигурни свидетелства за това, че е изисквано от поданиците индуисти, намиращи се под пряката власт на султаните в Делхи“ (1978: 266–67). Наред с това, с оглед на цялостната картина, е от значение да се спомене и, че владетелите-мюсюлмани в земите на Индийския субконтинент постепенно ограничават и събирането на закат.

Тук е мястото да се изтъкне, че политиката на моголския император Акбар, колкото и значима и отличаваща се да е, не се явява като инцидентно или изолирано явление в управленските практики на владетелите мюсюлмани в Индия. В този дух е изложеното от Трипатхи в следващия пасаж:

Важна насока[5] е промяната в подхода. Първоначално владетелите-мюсюлмани отдават голяма значимост на позоваването на шериата. Трудностите да се следва тази линия биват осъзнати до времето на Джалалудин Хилджи. Алаудин[6] вече оформя ясно виждане за разграничаване на светските от религиозните съображения, и от неговото време насетне, въпреки неохотата на някои  по-религоизни султани,  светското начало постепенно заема все по-голямо място, а религиозните основания малко по малко отстъпват. Интересите на държавата започват да се превръщат в определящия фактор в данъчната и финансова политика. По време на управлението на династията Сур[7] се обръща минимално внимание на религиозната мотивация, а при Акбар процесът бележи своята кулминация. (Tripathi 1978: 335).

За същото говорят и следните редове:

С надделяването на светския аспект в държавното управление над религиозния, и данъчната политика все повече се освобождава от обвързването си с религията. Наред с другите съображения трудностите в събирането на религиозните такси, дължащи се на сложния им характер и редицата изключения, допринасят за постепенното им отпадане от считаните за важни от държавата вземания. В началото на мюсюлманското управление в Индия религиозните такси са в известна степен важни в данъчната политика и остават под някаква форма до времето на Фируз[8]. След това те постепнно започват да губят значимост докато към времето на Акбар на практика отпадат. (Tripathi 1978: 332).

Така политиката на моголския император Акбар се вписва в една последователна обща тенденция, развивала се, макар и на приливи и отливи, през целия период на мюсюлманското управление в Индия, подтикната от специфичните условия на индийската действителност и заварените от мюсюлманите, установени от векове на субконтинента практики. В общата перспектива на управленските традиции в Индия тя има съществено място, тъй като утвърждава значимостта в тях на толерантността и на светското начало. Както пише Амартя Сен:

Традицията на секуларизма в Индия може да се проследи назад в историята във връзка с утвърждаването на толерантното и плуралистично мислене, което се развива като тенденция доста преди времето на Акбар ... Но получава най-категоричната официална подкрепа от властта именно от император Акбар. ... Секуларизмът в Индия, подкрепян активно през ХХ век от Ганди, Неру, Тагор[9] и други, се възприема често като продукт на влиянието на западни идеи. ... Но всъщност, има достатъчно сериозни основания  да се проследи връзка между него, включително лансираното в конституцията[10] светско начало и законовите гаранции за съществуването на културно многообразие, ... с по-ранни предписания в Индия и конкретно с идеите на този мюсюлмански император от преди четири столетия. (Sen 2006: 387–8).

А наред с процеса на сближение в управленските практики в Индия по времето на управлението на владетелите мюсюлмани, съществено е, че протича и интензивен и дори много по-мащабен процес на интеграция в културата – в полето на изкуствата и идеите, а и в сферата на духовността, между донесени и заварени традиции. Той до голяма степен допълнително стимулира развитията в областта на политиката, и напомня, че навлязлата на Индийския субконтинент т.нар. ислямска традиция – културата, която тези владетели-мюсюлмани донасят на субконтинента, не бива да бъде „затваряна“ само в религиозния ѝ аспект, тъй като има силно присъствие в редица свои напълно светски по характер прояви.

 

 

Бележки

 

[1] Мансабдар – член на моголската управленска върхушка обхваната в системата мансабдари, носител на специфичния моголски ранг мансаб – б. а.

[2] На моголските владетели – б. а.

[3] По превода на английски език на V. A. Smith в Akbar: The Great Mogul, цит. по Sen (2006: 76).

[4] Съотвества на дн. Раджастхан – б. а.

[5] В развитието на данъчната политика по време на мюсюлманското управление в Индия.

[6] Също от династията Хилджи (1290–1320 г.).

[7] Управлявала от 1540 до 1555 г.

[8] От династията Тугхлак (1320-1412 г.).

[9] Имат се предвид Махатма Ганди, Джавахарлал Неру и Рабиндранат Тагор.

[10] На Република Индия.

 

Библиография

 

Spear, Percival 1979. A History of India. Vol.2. Penguin Books: Aylesbury, 1979.

Sen, Amartya 2006. The Argumentative Indian. Penguin Books: London, 2006.

Tripathi, R. P. 1978. Some Aspects of Muslim Administration. Central Book Depot: Allahabad, 1978.

За автора

Боряна Камова е асистент в специалност „Индология“ на катедра „Класически Изток“ към Центъра за източни езици и култури в рамките на Факултета по класически и нови филологии на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Титуляр е на дисциплините „Стара и средновековна история на Индия“, „Нова история на Индия“ и „Странознание на Индия“. Бакалавър е по история и магистър по стара история на Индия от Делхийския университет, Делхи, Индия. Има интереси и публикации в сферата на индийската история и култура, социални и политически идеи. 

Публикации в списание МАНАС:

Камова, Боряна. Отвъд филологията: Магистърската програма в специалност Индология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. – Във: Манас: Традиция и модерност в индийската култура, Том 2, 1, 2015.