Manas. Studies into Asia and Africa.

Електронно списание на Центъра за източни езици и култури
Софийски университет „Св. Климент Охридски”

Manas logo

Манас 5 (2019), 1.

Публикувано в 01.12.2019 http://manas.bg/bg/2019-vol5-1/svedeniya-za-rabotata-na-indijskite-ucheni-prez-70-te-i-80-te-godini-na-xx-vek-po-danni-ot-na-ban-fond-163-op-3

ISSN: 2367-6256

Господинова, Галя. Каушик, Мона. Сведения за работата на индийските учени през 70-те и 80-те години на XX век (по данни от НА - БАН, фонд 163, оп. 3). – Във: Манас: Индия в българската наука - Втора национална конференция, Том 5, 1, 2019.

2019 / Том 5 / Брой 1 : Индия в българската наука - Втора национална конференция

Сведения за работата на индийските учени през 70-те и 80-те години на XX век (по данни от НА - БАН, фонд 163, оп. 3)

Галя Господинова, Мона Каушик

Резюме

В доклада се съдържат данни за работата на индийски учени работели за Р. България. Самият фонд е обработен в Научния архив на БАН през 2015 година. Документите преди обработката им са събирани от Центъра по българистика към Президиума на БАН. Досиетата обхващат общо 40 архивни еденици от № 246 до № 286 включително. Документите, които се съхраняват в НА - БАН свидетелстват за около 36 учени, като - Уша Вохра, Хариш Гупта, Рама Каушик, Анджан Банерджи и др., който са оставили свойте следи в науката през периода 1970-1990 г. в страната. Всяко едно досие на индийски учен - българист, бележи посоката, в която е работил той/тя а също и по какъв начин е полуляризирал /полуляризирала  Р. България. Особено богато е досието на Лектората в Делхи, което е под а.е. № 249, 285, 286,  с общо 265 листа. В доклада ще бъдат изнесени данни, които ще се представят за пръв път и ще се застъпят въпроси, които на са поставяни до сега. Ще бъде отразено съвременното състояние на лектората в Делхи. Неговото развитие и посоката, в която се работи, след 1990 година.

Съдържание

Основен текст

В съответствие със закона за Националния архивен фонд чл. 33, ал. 1. 2. се посочва, че Научният архив на Българската академия на науките – съхранява  документи на Българското книжовно дружество и на институтите и сътрудниците на академията[1].  Закона за личните данни не се прилага за обработването на лични данни и за информацията, която се съхранява в Националния архивен фонд ( чл. 1, ал. 9).

В този доклад няма да бъдат изнасяни лични данни за съответните лица, а само ще се посочват техните имена и научни интереси. Сведенията, които ще се споменат, не нарушават законовите разпоредби.

През 1970 г., като звено към БАН възниква Центърът по Българистика. Неговите задачи се свеждат до организиране и координиране дейностите на българистиката в България и чужбина. Центърът подпомагал активно българските културни средища в чужбина, като осигурявал преподаватели, пособия, поддържал връзки с живещи в чужбина българи. Възможностите, се свеждат до: специализация на чужди учени, издателска българистична дейност по света, като за целта общувал с редица институции. Инициирал изследвания, извършени от чуждестранни учени или научни колективи.

Центърът по Българистика е закрит със заповед №  I-95 от 11 март 1992 г. На 10 март 2009 г., с протокол № 9, т. 20 на Ръководството на БАН е взето решение документацията да бъде прехвърлена към Научния архив на БАН, където по право, архива ги съхранява и опазва.  

Данните за индийски учени и лектората в Делхи, се съдържат във фонд № 163, оп. 3 и обхващат а. е. № 246 до № 286.  Това са документи в раздел озаглавен: ,,Досиета на чуждестранни българисти, лекторати, симпозиуми, конгреси и др.” и те са подредени по държави на лицата, от където са или от там, от където са проведени научните форуми. Съхраняваните документи свидетелстват за 36 индийски учени, чиято дейност е била свързана с популяризирането на България и те са: Уша Вохра, Хариш Гупта, Рама Кришна Каушик, Локеш Чандра, Вимлеш Канти, Ратна Лахири, Анджан Банерджи, Пракаш Атреиа, Дж. Пи. Атрея, Дебипрасард Чатопадия,  Абад Ахмад, Анима Боус, Ашит Чакраборти, Сатиндер Кумар Видж, Гита Видж, Суман Бутани, Шатонади Деприсад, Бушра Будехани, Сарджини Ригани, Абхай Моурия, Рамеш Кошик, Раца Муунис, Ракеш дас Гупта, Судхаршан, Рашми Шарма, Шърман Шарма, Б. Гроувър, Арун Дасгупта, С. Рамачъндран, Гундапрасад Мукерджи, Кавир Чаудури, Ракеш Гупта,  Инду Лекха, Т. Сарийн, Дхира Варма, Амрита Притам. Всички те са оставили свойте следи в науката през периода 1970-1990 г. Всяко едно досие на индийски учен - българист, бележи посоката, в която е работил, а също и по какъв начин е полуляризирал страната.

В документите съхранявани под № 249 за Делхийския Лекторат (информация от 9 март 1981 г. предоставена от Димитър Попов),  научаваме, че изучаването на български език е въведено през 1971 г. Осъществявано е в рамките на катедра за съвременни европейски езици, където са били изучавани също немски, френски, италиански, испански, руски, полски, сърбохърватски, унгарски и румънски. Курсът на обучение е бил двегодишен. Делхийският университет е бил единственото учебно заведение в Индия, в което се изучавал български език по официално приета от индийските власти програма.

В това досие на българистиката в Делхи, се съдържат данни за изпратени книги през 1976 г., за нуждите на катедра по български език. Някои от книгите са: История на българското изобразително изкуство, Речник индекс на Презвитер Козма и др. Съдържат се също документи, които посочват и печатни периодични издания,  осигурявани на същия Лекторат – ,,Работническо дело”, ,,Отечествен фронт”, ,,Литературен фронт”, ,,Народна култура” и др. От отчетите на Пенка Спасова Илиева, която е била лектор по български език в Делхийския университет, научаваме за това, колко са били студентите през 1976 до 1978 г., какъв материал е бил взет през учебната година, какви учебни помагала са били използвани, кои са били преподавателите и какви културни мероприятия са били провеждани, Приложени са и сценарии от проведени мероприятия за 8-ми март и 100- годишнината от Освобождението на България от османско ,,робство”. Научаваме също така и за поддържания непрекъснат интерес на студентите към българския език, извършван, чрез беседи по география, история и култура. Разбираме, че са били наизустявани произведенията: ,,Хубава си моя горо”, ,,Вятър ечи”, ,,Тих бял Дунав”, ,,Моя страна, моя България” . От документ адресиран до др. Антонова – лектор по български език в Делхийския университет, с дата 31 август 1980 г., научаваме, че е търсена възможност да се изпрати лектор, които по случай 1300 годишнина на българската държава да изнесе доклад за развитието на българската литература и че това, би могло да стане като съвместна инициатива с Българския културен център, към който има организиран Индо-български литературен клуб.

От информация за работата на Димитър Попов, (с документ от 4  октомври 1981 г.), се научава, че  през учебната 1981-1982 г. е било въведено за първи път тригодишен курс за изучаване на български език. Въвеждането на още една година обучение, се отчита като несъмнен успех, укрепващ авторитета и позициите на българския език в Делхийския университет.  Имало е и желание от страна на студентите за въвеждане на още една година обучение, като за целта те са се подписали и били изготвили обща молба до ръководството на Катедрата.

В досието за развитие на българистиката в Индия № 245 се съдържа документ от Петър Стоичев от 21февруари 1979 г. , в които се съобщава, че се подготвя предложение за създаването на първия Институт по славистика в Индия. Отново от същата а.е. се съдържа план за културен обмен между Р България и Р Индия за периода 1979-1980 г. Наред с обмяната на преподаватели, студенти, лектори, специалисти за следдипломна квалификация, учебници, експерти в областта на образованието, са били предвиждани и размяна на информация за медицински конгреси, изпращане на изложби, размяна на танцови и музикални ансамбли, размяна също и на двама археолози, размяна на публикации от двете национални библиотеки – София- Калкута, двустранно участие в международни филмови фестивали, националните празници да бъдат отразявани в специални радио и телевизионни програми, размяна на по двама журналисти, участие на Индийската страна в Международната детска асамблея ,,Знаме на мира” , размяна на детска литература, художествени произведения и кукли. Много от споменатите индийските учени са били свързани с Калкута (дн. Колката).

От протокол на срещата между проф. Александър Фол  - министър на народната просвета на България и г-жа Шиила Каул – държавен министър на образованието, социалните грижи и култура в Индия, проведена в Ню Делхи през януари 1982 г. , научаваме,  плана за действие за културен обмен между двете страни, а също и това, че катедрата по славистика в Университета в Делхи оценила високо решението на индийската страна да даде името Людмила Живкова на Катедрата. В отчетите от 1986 г. името на катедрата е Делхийския университет се среща под името: ,,Людмила Живкова”. Именно тя е донасяла книги за университета в Делхи, което научаваме от анонимен документ, запазен в а.е. 249.

От едно писмо на г-н Исусов до Центъра за Българистика от 5 октомври 1983 г. ( а.е. 245), се казва, че в Ню Делхи е бил изграден Център за български  проучвания, които се е ръководел от проф. Хирен Мукерджи. Като цяло може да обобщим, че документацията за българистите в Индия съдържа сведения за различни проведени симпозиуми, конференции, срещи с различни посланници и директори, отбелязани събития, отчети за дейности извършени през определена година или за определен период (с дадена цел) от посещения. Събитията често са били съпровождани с културно-масова дейност – като рецитиране на стихотворения, откриване на изложби, подаряване на книги и др.

Много често в документите на а.е. са посочвани трудностите, пред които са били изправени студентите и преподавателите там. Някои от тези трудности са: за късно започнала учебна година, за лоша материална база, липса на учебно - технически пособия, изпитване нужда от закупуване на грамофон, магнетофон, диапрожектор, за неуточнения върху новия учебен материал  и т.н. 

Известен учен работил в областта на историята, езикознанието, философията и древните култури е проф. д-р  Локеш Чандра. Той е бил генерален секретар на организацията Кръг на приятели на Международната фондация ,,Людмила Живкова”. През 1985 г. той е бил народен представител. До 1986 г. той е написал и издал над 360 книги. Неговата мотивация е била: ,,засилване позициите на българистиката в Индия”. В анонимен документ съхраняван под а. е. № 284, са записани думи на проф. Чандра и те са: - ,,Нещо много интересно за нас индийците, е това, че в старобългарския език можем да намерим много думи, които етимологично идват от санскрит”. Той е бил предложен да бъде награден с международната награда ,,Братя Кирил и Методий”. Сега той е председател на Индийски съвет за културни връзки.

Голямо име в лингвистиката и преподавател по хинди е проф. Вимлеш Канти Варма. Той е преподавал в Софийския университет и е имал интерес към българския фолклор, обичаи и традиции. (1974-1978 г.). През 1978 г. е издал първия българско – хинди речник, а също и два учебника за българите изучаващи хинди. През 1979 г. изявява желание да преведе творчеството на Хр. Ботев, което твърди, че го е чел стотина пъти ( а.е. 281). Превел е ,,Време разделно” от Антон Дончев на хинди. В интервю от 23 май 1979 г. взето от Веселин Сейков, д-р Варма, съобщава, че Славянската писменост със своята фонетична яснота е една от най- точните и е близка до индийската. 

Един изтъкнат и бележит представител на индийско-българската култура е проф. д-р Рама Кришна Каушик. Той е бил преподавател по хинди и санскрит в Софийския университет, както е преподавал и в Класическата гимназия в София. Именно проф. Каушик е разчел Чипровския камък, открит през 1981 г. [2] На този камък надписите са били на писменността ,,деванагари”. Тя е използвана от древните езици санскрит и пали, както и от сегашния национален език на Индия  - ,,хинди”. Създал е санскритски - български речник, а също и български - хинди разговорник.  Превел е Бхагвад Гита - духовна индийска литература.

Към Българския културно-информационен център в Делхи -  е функционирало студио ,,Музика” , чиято цел е да пропагандира българската музика. То е функционирало от 1982 г. Това е отбелязано в досието на Зора Шоу (Зохра Лилавати Шоу) в писмо до другаря Стоян  Радев от 13 март 1989 г. (а.е. 277). Г-жа Шоу е била известна оперна певица - сопрано и почитател на студио ,,Музика”. Тя е изпълнявала песни от български композитори на български език и е оказвала активно съдействие за организирането на концерти на български певци и инструменталисти в Индия. Писала е и разработки върху българската музика – съвременна – оперна, камерна, традиционна – народна и др. Г-жа Зора Шоу е била представителка на Trinity College of Music, London. Съществувал е клуб, наречен ,,Приятели на Българската музика”. В писмо от 11.06.1989 г., до г-н Стоян Радев е изказала възхищението си от гостоприемството, сърдечността, приятелството и милосърдието на българите.

Виден учен и активен деец за развитието на българистиката в Делхийския университет е проф. Гуанпрасадад Мукерджи. През 1979 г. той е възнамерявал да открие специалност българска филология в същия университет. Основната тема върху, която работи този професор е паралелите в развитието на древноиндийската култура и тази на народите, обитавали българските земи през различни епохи (а.е. 272).  Интересувал се е и от българските пословици. Подготвял е да издаде книга ,,История на България”.  

Интерес представлява индийския поет – Джагдиш Чатроведи, които е работил в Министерството на образованието и културата на Индия и е един от съоснователите на Индо-българския литературен клуб. Той е бил получил награда за превод на хинди на стихове на Христо Ботев[3]

Следващия учен, който заслужава да бъде споменат е: Дебипрасад Чатопрадия. Той е философ с международно признание. Участва в Първи конгрес по българистика през 1981 г.

Проф. Сарджини Ригани е историк и декан на факултета по социални науки в Хайдерабад. Взема участие на втория международен конгрес по Българистика.

Проф. Абхая Маурия е завеждал Департамента по модерни европейски езици при Делхийския университет  т.нар. ,,Людмила Живкова”. Той е първият индиец изучавал делото на солунските братя и е писал за тях. Работил е върху проект за изследване на духовното взаймодействие между Индия и България от най – древни времена. В интервю от 1987 г. проф. Маурия споделя: ,,Ние сме единствените в Индия и дори в Азия, които организираха семинар за Кирил и Методий през 1985 г.” [4]

Ракеш дас Гупта е следващия учен от Делхийския университет. Той е взел участие във Втория международен конгрес по българистика, София 23 май – 3 юни 1986 г. Има издадена негова статия в списание ,,Народен Сектор” (от 1979 г.) със заглавие: ,,Отношението на Тагор в България”.

Арун Дасгупта е специализирал в България през 1985 и 1987 г. По същото време той е бил председател на Индийския център за българистика. Бил е избнран за генерален секретар на щатската организащия в Делхи. Работил е и в Българското посолство. Занимавал се е с изучаване и превеждане творчеството на Гео Милев. Правил е преводи на различни разкази от български писатели, като Христо Ботев, Елин Пелин, Йордан Йовков, Радичков, Павел Вежинов и др. През 1980 г. е бил награден с орден ,,Кирил и Методий” – I – ва степен. 

Проф. Кабир Чаудури е известен поет и преводач. Има издадени над 50 авторски произведения. Той е бил президент на Афро – Азиатския съюз на писателите и член на президиума на Бангладешкия съвет за мир, както и вицепрезидент на Бангладешката Асоциазия за ООН. Изнасял е многократно доклади отнасящи се до световния мир и ролята на писателите. Провеждал е разговори с Людмила Живкова през 1980 и 1981 г. по въпроси на литературата и превода.

Проф. Абад Ахмад е помагал за основаването и дейността на катедра ,,Людмила Живкова” . Той е бил специалист по теория на социалното управление, като е завършил в САЩ. През 1989 г. е бил зам. Ректор на Делхийския университет. През същата година посещава Спофия и сключва спогодба за научен обмен между Делхийския университет и Софийския университет.

Друг професор, историк от Делхийския университет Б. Гроувър. Той е бил директор на Индийския съвет за исторически изследвания. Специализирал е в България през 1986 г. Занимавал се е с проблемите на селското стопанство в Османската империя през XV – XIX в. По време на престоя си, проф. Гроувър е издирвал материали свързани с аграрната система в България през Османско робство.

Д-р Ашит Чакраборти е известен индийски учен. Работи върху проблемите на теория и история на превода в света. Популярен е с най- големия си труд: ,,История на превода в света”. От тази книга т. II, част 4 е посветена на преводите в България. Същата история е издадена за Конгреса по българистика. Превежда и издава в Индия отделни книги - стихове на поетите: Пейо Яворов, Никола Вапцаров, Гео Милев, Веселин Ханчев, Николай Ракитин и др.

Уша Вохра е била най- добрата студентка по български език през 1977 г. Била е аспирантка в СУ към Факултета по класически и нови филологий. Тя работила в областта на сравнителното езикознание. През 1981 г. е взела участие в Първи конгрес по българистика София, 23 май- 3 юни.

 

Последното име, което ще споменем е на Ратна Лахири. Тя е била преподавател в Делхийския университет. Работила е върху средновековната култура. Интерес е проявявала към богомилството.  При посещението си в България през 1989 г. тя се е срещала с акад. Ангел Балевски, акад. Димитър Ангелов, акад. Петър Динеков, писатела Антон Дончев и др. Обсъждани са били идей за съвместна работа. Д-р Лахири е възнамерявала да пише книга за ценностната система на съвременната българска литература.

Така това са една малка част от учени, които са дали своя огромен принос за разпространяването и популяризирането на България. Учените са общо 36 и много имена ще останат неспоменати. Този доклад показва интересите и насоките, към които са имали тези учени. Въпросът е обаче, дали ще може да се възобнови този ентусиазъм и тази любов, към страната ни, която сме имали през тези години.  Как ще се предизвика интереса на учените отново да тръгнат по пътя на едно такова развитие. Необходимо е да се съсредоточим към изграждане на една приемствена култура, която да работи усилено и целенасочено. Моделът и основите вече са били поставени, остава ние да решим по кой път да поемем?!

 

 

 

 

Библиография

Няголов, Петър. ‘’Истинската култура обединява”. - In: Родолюбие. бр. 9 , София, 1987.

Содев, Димо. „Чипровският камък”. – In: АБВ, 17-23 ноември, бр. 46, София 1981.

 

[1] В чл. 46. ал. 1 от Закон за Националния архивен фонд се казва, че  Срокът на запазване на документите е 20 години.

[2] Содев, 1981:2.

[3] В документа от а.е.254, се уточнява, че наградата е ,,на щата Утар прадеш – първа държавна награда, която се дава преводач представил поет от социалистическа страна”. 

[4] Няголов, 1987:3.

За авторите

Галя Господинова, д-р, Научен архив, Българска академия на науките


Мона Каушик, д-р, Индология, катедра Класически Изток, ФКНФ, Софийски университет