Manas. Studies into Asia and Africa.

Електронно списание на Центъра за източни езици и култури
Софийски университет „Св. Климент Охридски”

Manas logo

Манас 5 (2019), 1.

Публикувано в 01.12.2019 http://manas.bg/bg/2019-vol5-1/saadat-hasan-manto-still-date

ISSN: 2367-6256

Денева, Лилия. Актуален ли е Садат Хасан Манто днес?. – Във: Манас: Индия в българската наука - Втора национална конференция, Том 5, 1, 2019.

2019 / Том 5 / Брой 1 : Индия в българската наука - Втора национална конференция

Актуален ли е Садат Хасан Манто днес?

Лилия Денева

Резюме

Настоящата разработка ще се опита да отговори поне отчасти на въпроса доколко Садат Хасан Манто – урдуезичен писател от първата половина на ХХ-ти век – и женските персонажи от разказите му намират място в днешния свят. Манто е най-известен с това, че пише за наглед естествени неща, за които обаче никой дотогава не е дръзвал дори да говори. И пише така, все едно няма какво да губи. Безвъзвратно останал в миналото или отчайващо актуален…

Съдържание

Основен текст

Садат Хасан Манто – емблема на литературата на урду – е урдуезичен писател от първата половина на ХХ-ти век, който пише за наглед естествени неща, за които обаче никой дотогава не е дръзвал дори да говори. Открехва завесата към нелицеприятни за обществото факти, които така или иначе съществуват – представя най-вече жените в не особено „почтена“ светлина. Отричан приживе, дава под съд за сквернословие няколко пъти (но никога осъждан), с годините отношението към него претърпява коренна промяна и в момента е сочен за един от най-големите поводи за национална гордост на пакистанската литература. През 2012 г. тържествено е отбелязана стогодишнината от рождението му, а в последните години той се превръща в обект на много блогове и групи във фейсбук – в момента там има поне три групи, в които пишат негови последователи и почитатели, няколко страници, събрали общо над 50000 харесвания.

Манто е известен – и четен, мразен, укоряван, съден и отново препрочитан – от няколко десетилетия. Отношението на критиците и читателите към него и произведенията му никога не е било единодушно. Някои от най-ярките женски образи в разказите на Манто, защото именно те стават причина той да бъде подвеждан под съдебна отговорност, и то цели шест пъти – три пъти в Британска Индия и три – в Пакистан, след 1947 г.

Това вероятно е най-известният писател на урду през 20-ти век. Много често е определян и като най-добрия писател на индийския субконтинент. Личният му живот, също като този на героите му, не е бил лесен и вероятно е една от причините така добре да успява да опише и пресъздаде болката на персонажите си.

Манто е роден през 1912 г. в гр. Амритсар, тогава част от Британска Индия, и по-голямата част от живота си, чак до Разделянето на Индия и Пакистан през 1947 г., прекарва в мултикултурна среда, ако използваме модерния напоследък термин. Самият той мюсюлманин, роден в свещения град на сикхите, работил в Bombay Talkies, Меката на индийското кино, в сътрудничество основно с хиндуисти, Манто така и не разбира и за него остава мистерия кръвопролитието, в което се превръща Разделянето. В началото на 1948 г. той избира да отиде в новосъздадената държава Пакистан, но там никога не успява да се почувства като у дома си. След време се връща в Бомбай, а преди смъртта си – отново в Пакистан, където умира в Лахор през 1955 г., едва на 42.

Разделянето става основна тема в произведенията му. Той превръща трагедиите, за които е чул или на които сам е станал свидетел, във великолепна литература. Манто пише за обикновените хора, без да се интересува от техния етнос, религия или каста. И някак темата за Разделянето се слива с другата тема в работите му, която го прави изключително популярен и не по-малко отхвърлян и забраняван. Това е темата за сексуалността. Начинът, по който той описва жените и може би дори самият факт, че пише за жени, а какво остава за тяхната сексуалност, са скандални за онова време (а може би и не само за тогава, като се има предвид и това, че говорим за жени-мюсюлманки, в мюсюлманска държава).

Жените на Манто са отхвърлени от обществото, маргинализирани, но никога напълно измислени – той винаги черпи вдъхновение от реалния живот. Те са естествени и достоверни, всяка със своите достойнства и недостатъци. И понеже са естествени, Манто не се колебае да ги изобразява естествено – когато иска да каже, че жената има хубави гърди и дълги крака, той използва точно тези думи, никога не пише завоалирано. Не използва символи, което може би се превръща в една от многото причини да бъде даван под съд за сквернословие, цели шест пъти, както споменах. Но никога не го осъждат.

Манто е автор на около 400 разказа, чиито персонажи най-често са свързани или с травмите, предизвикани от Разделянето, или с жените и техните нужди, желания и мечти. А понякога и с двете.

Манто никога не повтаря героините си, всичките са различни. За него те са преди всичко хора, човешки същества, а чак след това жени. Казват, че той вижда жените, така както вижда и мъжете.

Ще представя накратко някои от емблематичните разкази на Манто, засягащи темата за жените.

Ще започна с разказа “khol do” („Отвори“). Тук следва да се спомене, че в настоящия доклад е използвана транскрипционната система за езика урду, предложена от проф. Евтимова в „Граматика на езика урду“ (Евтимова, 2011: 17).

Самият Манто е посочвал това за своя най-добър разказ. Най-добър или не, това е един от онези разкази на Манто, които показват жената като жертва на зверствата, случили се по време на и след Разделянето. Това е история за момиче, отвлечено в източен Пенджаб и открито накрая от баща си в много окаяно състояние. Похитителите ѝ са я изнасилили, същото са направили и нейните спасители, които я откриват по описание, дадено от баща ѝ. В края на разказа има много емоционален момент, който кара читателите да изтръпнат при намека за това, което се е случило с момичето. Предлагам ви малък цитат:

„Докторът погледна тялото на носилката. Опипа пулса и като посочи прозореца, се обърна към Сираджуддин:

- Отвори!

Тялото на Сакина се помръдна едва-едва. Безжизнените ѝ ръце бавно развързаха връзката на шалварите ѝ и те се изхлузиха надолу.

- Тя е жива! Дъщеря ми е жива! – извика радостно старият Сираджуддин.

Докторът вече беше застинал, облян в пот“.  

Друг разказ на Манто е “hatak” („Обидата“). Разказва ни за Сугандхи, която е проститутка. Сутеньорът ѝ я буди посред нощ, за да отиде при клиент. Тя се облича, гримира се, но когато клиентът я вижда, той се отказва. Изведнъж Сугандхи се разгневява толкова, че яростта ѝ я освобождава от всичките ѝ илюзии. Тя решава, че заслужава повече и трябва да сложи края на досегашния си живот. На следващия ден я посещава друг клиент, но този път тя го изгонва и разказът завършва с това, как момичето си ляга в празното си легло и се опитва да заспи. Манто ни представя жена, която е осъзнала грешките си и е решила как ще продължи животът ѝ занапред. Разказът подкрепя нещо, за което стана дума по-рано – че Манто винаги се опитва да изведе най-доброто от всеки човек, за когото пише – дори проститутките могат да се окажат достатъчно силни, за да решат да сложат живота си в ред – нещо, на което много примерни и скромни домакини не са способни.

„Мозел“ (на урду “mozel”) е запомнящ се разказ за красива еврейка, в която се влюбва сикх. Той ѝ предлага брак, но тя отхвърля предложението му, защото смята кандидата си за твърде религиозен. След това сикхът се сгодява за друго момиче, този път от своята религия. Мозел, еврейката, се радва за тях двамата. Без дори да познава годеницата на бившия си обожател, тя решава да му помогне по време на безредиците, съпътстващи Разделянето, и така да изложи себе си на риск. Манто описва красотата на Мозел с големи подробности. Но освен красива тя се оказва и много смела и самопожертвователна. Един ден тя научава, че религиозни фанатици планират да нападнат сградата, в която живее сикхското момиче. Мозел убеждава сикха да се облече като мюсюлманин и двамата веднага отиват в сградата. Тя дава еврейското си облекло на момичето, така че двамата с годеника си да могат да минат незабелязано от полудялата тълпа. Мозел остава гола и когато слиза по стълбите, се натъква на озверелите мъже. В началото те са пленени от красотата ѝ, после тя се подхлъзва и когато пада на земята, един от мъжете посяга да ѝ даде шал, с който да се покрие. Тя обаче гневно го отхвърля с думите „Не го искам, по дяволите религията ви!“

Мозел е свободолюбива жена, която контролира живота си и предпочита да спаси два други живота, а не своя. С последните си думи проклина религията, тъй като в страшните дни на бунтове и безредици тя носи само болка, страдание и смърт.

Разказът, който успява да обедини най-голямата, по думите на критиците му, страст на Манто – сексуалността, или както те го наричат, сквернословието – и другата голяма тема в произведенията му – Разделянето и последствията от него, е “ṭhanḍā gošt” („Студено месо“). Разказът е за Ишар Синх и партньорката му Кулвант Каур, които се опитват да правят любов след няколко дни раздяла. Женският персонаж отново е изпипан до последната подробност – едрите ѝ бедра, големите гърди и сочните устни, които обикновено толкова привличат Ишар Синх, този път не са в състояние да го накарат да удовлетвори сексуалното желание на Кулвант. Уморена от толкова дълга увертюра, тя ревниво започва да го разпитва дали е бил с някоя друга, докато е бил в града. Той не е готов да ѝ каже веднага и в яростта си тя грабва ножа му и го пронизва. Преди да умре, Ишар Синх ѝ признава, че и той, като другите, поискал да вземе каквото смятал, че му се полага – по време на религиозните размирици всички отишли в града, ограбили каквото могли от къщите, убили когото сварили вътре – самият той бил убил шестима с ножа, с който Кулвант пробола него, така се похвалил. Не могъл обаче да устои при вида на млада мюсюлманка, много красива по думите му. Ишар Синх я понесъл със себе си и малко по-късно решил да прави секс с нея. Но за негово учудване тя вече била мъртва, студено месо.

Манто успява брилянтно да вплете травмите, причинени от Разделянето, в живота на героите си. Така дори без да е главна тема на разказа, историята за зверствата, съпътствали тази трагедия, достига да читателя.

Има и много други разкази, чиито персонажи попадат в някоя от трите категории на героинята на Манто (според Шафик) – такива са “bū” („Мирис“) и “kālī šalwār” („Черните шалвари“), които стават поводи авторът им да застане пред съда; такива са и “das rūpe” („Десет рупии“), “šarīfan” („Шарифан“) и др. Той издига статута на проститутката в творбите си, тъй като я възприема като всяка друга професия. Също както и близката си приятелка Исмат Чугтаи (също стожер на „неприличния“ разказ на урду), Манто избира да не крие от читателите си факти, които така или иначе съществуват в обществото. Манто и Чугтаи си приличат – и двамата не дават оценки на събитията и фактите, не определят кое е добро и кое – лошо, а оставят всичко това на читателите си.

Кинематографията също не остава настрани от големия Манто – през май 2017 г. на фестивала в Кан е показан тийзър на филма „Манто“, режисиран от индийската режисьорка Нандита Дас. В главната роля е актьорът Навазуддин Сидики. Отзивите и за актьорската му игра, и за филма като цяло са много добри. Две години преди това, през 2015 г., в Пакистан излиза филм за Манто със същото заглавие, режисиран от Сармад Хусат, който играе и главната роля. Филмът излиза по случай 60-годишнината от смъртта на Манто (1955 г.), също е добре приет от критиците и от публиката, макар и да не получава толкова широко разпространение по света.

За нещастие или пък не, творчеството на Манто и особено начинът, по който присъстват жените в него, са признати от критиците му едва през последните две или три десетилетия. Много шумно е отбелязана 100-годишнината от рождението му през 2012 година, дори се случва това, от което приживе Манто се опасява (макар че е трудно да се каже със сигурност дали просто не е проявил сарказъм, както обикновено, когато е казал, че пакистанското правителство може един ден да го заобича и да закичи гроба му с медал, което би било голяма обида към неговите убеждения). В крайна сметка, след години на пренебрежително отношение и дори отричане Манто е награден с най-високото гражданско отличие за заслуги към страната – Орден за заслуги, Нишан-е Имтияз (nišān-e imtiyāz). Това е широко отразено в медиите и обществената нагласа е, че Манто най-накрая е получил дължимото си. Защото именно благодарение на него литературата, написана на урду, достига до световната сцена.

 

Библиография

 

Евтимова, Татяна. Граматика на езика урду. София: Авангард Прима, 2011.

Akhtar, Salim, Leslie Flemming. Is Manto necessary today? – Journal of South Asian Literature, XX, 2, 1985, The writings of Saadat Hasan Manto, pp. 1–3. http://www.jstor.org/stable/40872770, 1985, 24.01.2016

Rumi, Raza. Reclaiming humanity: Women in Manto’s short stories. – Social Scientist, XV, 11–12, 1985, pp. 75–86. http://www.jstor.org/stable/23338872, 2012, 24.01.2016

Shafique, Khurram Ali. Portrayal of women in the stories of Saadat Hasan Manto. http://pakistanspace.tripod.com/khurram/mantowomen.htm, 1999, 20.02.2016

 

Източници

Manto, Saadat Hasan. Das Pratinidhi Kahaniyan (Stories in Hindi). New Delhi: Kitabghar Prakashan, 2013.

Manto, Saadat Hasan. Gunahgaar Manto (Stories by Manto and Courtcases on Manto). New Delhi: Vani Prakashan, 2014.

Manto, Saadat Hasan. Shareefan (Collection of Short Stories). New Delhi: Vani Prakashan, 2012. 

 

За автора

Лилия Денева e докторант, Индология, катедра Класически Изток, ФКНФ, Софийски университет