Manas. Studies into Asia and Africa.

Електронно списание на Центъра за източни езици и култури
Софийски университет „Св. Климент Охридски”

Manas logo

Манас 5 (2019), 1.

Публикувано в 09.12.2019 http://manas.bg/bg/2019-vol5-1/km-prochita-na-saundarananda-na-sanskritskiya-poet-propovednik-ashvaghosha-kato-osnovopolagash-trud-na-budizma

ISSN: 2367-6256

Цветанова, Ася. Към прочита на Cаундарананда на санскритския поет-проповедник Ашвагхоша като основополагащ труд на будизма. – Във: Манас: Втора национална конференция Индия в българската наука, Том 5, 1, 2019.

2019 / Том 5 / Брой 1 : Втора национална конференция Индия в българската наука

Към прочита на Cаундарананда на санскритския поет-проповедник Ашвагхоша като основополагащ труд на будизма

Ася Цветанова

Резюме

Предложеното изследване си поставя за цел представяне на създадената от санскритския поет-проповедник Ашвагхоша (ок. 100 г. пр. Хр.) епическата поема Саундарананда, традиционно разглеждана като образец на ранната санскритска посветителска литература, като ключов труд за утвърждаването и разпространението на учението на будизма. Статията откроява ролята на поемата Саундарананда, представяща в синтезиран вид религиозно-философските постулати на будизма чрез методите на художествената литература и по този начин успешно осцилираща на границата на религиозната и художествената литература, като своеобразен програмен документ на будизма, съпоставим по значение с Бхагавадгита за хундуизма. Проследява се също приносът на Ашвагхоша като един от най-големите учители и проповедници на будизма в Индия за развитието и на ранната санскритска литература, която в този период постепенно се еманципира като самостоятелен раздел на човешкото познание. Изтъкват се достойнствата на двете епически поеми на Ашвагхоша Buddhacarita и Saundarānanda, които, изградени в естетиката на жанра mahākāvya, могат да бъдат разглеждани не само като ключови за утвърждаването на будизма като духовно учение, но и за развитието на художествената литература на санскрит.

Съдържание

Основен текст

Динамичните социалнополитически процеси в индийското общество през 5 век пр.Хр., свързани с появата на първите големи държави с централизирана власт около долината на река Ганга и кризата в брахманизма[1], пораждат нови философско-концептуални учения, от които будизмът оказва най-трайно влияние върху индийската духовност, а впоследствие се превръща и в една от световните религии.

Учението на Пробудения[2] предизвиква сериозна трансформация в индийската духовна култура. Едновременно черпещ от концептуалното богатство на брахманическата традиция и противопоставящ се на някои от основните й постулати, будизмът израства като отделно явление със самостоятелно значение в индийския културен контекст и се възприема като своеобразен тип ерес на ортодоксалната традиция āstika[3]. Будистката сотериологическа система отрича фундаменталната за брахманическата култура съсловно-кастова (варнова[4]) система, като за първи път поставя на преден план личността и нейните нравствени заслуги за постигане на спасение (nirvāṇa в будизма – букв. от санскрит: замиране, покой). Извеждайки самоусъвършенстването и психологическото трансформиране на личността като единствени условия за постигне на nirvāṇa, Буддха локализира възможността за спасение в самия индивид, с което осъществява същинско концептуално изместване в духовната култура на Индия. Самопознанието е представено като основна цел и инструмент за постигане на просветление, т.е. на прозрението за относителността на всичко, което е, базирано на концепцията за непостоянството на явленията (anitya на санскрит), което е неделима част от преживяването, възпрепятстваща удовлетворяването на постоянно възникващото желание и по този начин поддържаща постоянно причината за страдание. Ключово в будизма е „правилното“ насочване на мисълта: Буддха разработва цялостна доктрина за „правилно поведение” с цел постигане на пълно избавление от страданието, възможно едва след като човек прозре илюзорността на света māyā и разруши незнанието avidyā, насочи усилията си към премахване на желанието tṛishṇā, поддържащо привързаността upādāna чрез възприятията, и към пълно откъсване от външния свят чрез изчезване на съзнанието за собствено “аз”, когато чрез медитация се постига вътрешна ситуация на душевен баланс samādhi, при която “вече няма нито съзнание, нито не-съзнание” (Бонгард–Левин, 1986: 114), а само пълен покой nirvāṇa.

Важен елемент в процеса на установяване на всяко духовно учение е формализирането му в писмената традиция и будизмът не прави изключение. Целта на настоящата разработка е да открои ролята на едно сравнително малко изследвано в будологията произведение - епическата поема Саундарананда на будисткия поет-проповедник Ашвагхоша, за утвърждаването на будизма като самостоятелна религиозно-етическа система в духовната култура на Индия и отвъд нея, като същевременно представи и художествените достойнства на поемата, даващи ни основание да я разглеждаме като ранен образец на оформящата се в този период в Индия художествена литература.

Ашвагхоша (ок. 1 век пр.Хр.; поет и учител в двора на владетеля Канишка /ок. 78–150 г. сл.Хр./ от династията на кушаните) е едно от най-големите имена в будистката религиозно-художествена традиция и значим представител на ранната санскритска литература с общоиндийско значение, който прави решителната крачка напред в процеса на трансформиране на посветителската в същинска художествена литература. Със своите творби, осцилиращи на границата на религиозното и художественото, Ашвагхоша се превръща в един от основните мисионери на будизма през този период и значим фактор на ранната будистка литература на санскрит.

Ашвагхоша е автор на 2 епически поеми от жанра mahākāvya[5]Buddhacarita и Saundarānanda, и на 2 драми – Śāriputraprakaraṇa и Rāṣṭrapālanāṭaka.

Епическата поема Buddhacarita (букв. от санскрит: Деянията на Буддха) представя пълна биография на Буддха в 28 песни. Макар създадена основно с религиозно предназначение, Buddhacarita вече притежава качествата на художествено произведение за разлика от създадените дотогава текстове за живота на Буддха, напр. махаянският текст Lalitavistara, състоящ се от истории в проза (на санскрит) и стих (на хибриден санскрит).

Традиционно Buddhacarita (букв. от санскрит: Деянията на Буддха) се възприема като основен за популяризирането и утвърждаването на будизма като религиозно-философска система труд, а другите произведения на Ашвагхоша се разглеждат като комплементарни за централната история за живота и деянията на Буддха. Настоящата статия обаче чрез едно по-задълбочено вглеждане в структурата и избора на сюжет на другата епическа поема на Ашвагхоша – Saundarānanda (букв. от санскрит: Поема за красивия Нанда), която на пръв поглед изглежда “по-литературната” от двете творби с предимно естетическо предназначение, цели да разкрие съдържащия се в нея изключително дълбок религиозно-философски смисъл и да представи значението й за утвърждаването на будизма като духовно учение.

Saundarānanda е създадена преди Buddhacarita, но я превъзхожда значително по художествени и естетически характеристики. Във формално отношение поемите Buddhacarita и Saundarānanda споделят значителни сходства - и двете спазват точно предписанията на санскритската поетика за изграждане на епическа поема от жанра mahākāvya; написани са в стила vaidarbha[6]; всеки стих е изграден от четири ясно разграничими стъпки (pada) и функционира като самостоятелно цяло от граматическа и семантична гледна точка. Взаимната обвързаност на значение и структура допринасят за вътрешната завършеност и относителната автономност на стиха, който представя отделен образ, имащ свое неотменно място в цялото.

В концептуално и семантично отношение обаче Saundarānanda е подчертано по-сугестивният и натоварен с имплицирано религиозно послание текст, носещ в синтезиран вид, но без излишна назидателност, квинтесенцията на будистката доктрина, което дава основание поемата Саундарананда да се разглежда като своеобразен програмен труд на будизма, съпоставим по важност с Бхагавадвгита за хиндуизма. Значимостта на тази поема на Ашвагхоша се подсилва и от умелия начин, по който поетът е съчетал похватите на форма и съдържание за постигане на въздействащо послание - чрез синкретизма на фразата и простотата на изказа интендираното значение достига до реципиента директно, като същевременно оставя и усещането за съдържащи се на по-дълбоко ниво скрити послания, отключващи палитра от нови значения за “посветения реципиент”. Тази многопластовост на текста и интендирана интертекстуалност дават основание за разглеждане на Саундарананда като продукт на оформящата се в този период същинска художествена литература, израстваща на благодатната основа на будистката посветителска традиция от периода на възникването на будизма (около 5 век пр.Хр.) и черпеща концептуален заряд едновременно от канона на будисткото учение Tripiṭaka[7] (в контекста на школата Theravāda[8]) и от развиващата се паралелно богата наративна традиция на пали, местните диалекти и санскрит под формата най-вече на т.нар. житие - jātaka[9], което става предпочитана форма на будистките проповедници за разпространяване на учението и постепенно достига по рафинираност на изказа най-големите образци на класическата санскритска литература на Индия, като в края на класическия период (8–10 век сл.Хр.) вече се е превърнало от религиозна притча в същинска художествена литература с религиозно послание.

Трансформирането през 2 – 1 век пр.Хр. на будизма от съзерцателно учение на монасите arhat[10], отдадени предимно на собственото си спасение, чието милосърдие към другите се възприема предимно пасивно – главно като висше състояние на духа (школата Hināyāna), в алтруистичната религия на bodhisattva[11], посвещаващи собственото си усъвършенстване на спасението на другите (школата Mahāyāna), създава необходимата интонационна среда за възникване на труд, който да съхрани квинтесенцията на учението и да послужи за модел за бъдещите адепти. Саундарананда притежава всички качества да бъде възприета за такъв труд-предписание - своеобразен програмен документ на будизма с мащабите на основополагащо писание, съпоставимо с Бхагавадгита за хиндуизма. Подобно на Бхагавадгита и Сундарананда може да бъде възприета като синтез на идейно-концептуалната основа на учението. Брахман по произход, познаващ в дълбочина целия теоретичен корпус на брахманическата традиция, вкл. Бхагавадгита, която според повечето учени би следвало да е създадена в периода между 5 и 3 в. пр.Хр., Ашвагхоша, който става ревностен проповедник на будизма от школата махаяна, най-вероятно е използвал Бхагавадгита за образец при изработването на своята собствена творба Саундарананда във всички ключови аспекти - форма, концепция и предназначение.

Разглеждането на поемата Саундарананда като ключова за утвърждаването на будизма съществено засилва значението на Ашвагхоша в индийската духовна традиция и отвъд литературата въпреки безспорния му принос за развитието на класическата санскритска литература в исторически план.

Чрез един недостатъчно популярен в самата традиция суплементарен сюжет за доведения брат на Буддха (съпътстващият мит за Нанда от будистката митология, който няма самостоятелен статут и в будисткия канон Tripiṭaka) Саундарананда разкрива изключително въздействащо основните постулати на будизма като учение и етическа система. В Saundarānanda будисткият поет–проповедник претворява историята на Нанда и Сундари, за да внуши силата на будисткото учение, което така убедително въздейства на Нанда да напусне красавицата Сундари, да се откаже от светските страсти и охолен живот и да се отдаде изцяло на учението на своя заварен брат Буддха.

Историята на Нанда, макар и толкова слабо застъпена в будистката литературна традиция, регистрира няколко версии. Представеният епизод с въвеждането на Нанда в Будизма в поемата Buddhacarita съответства на застъпената в палийския канон версия. Митът за Нанда, който Ашвагхоша представя в Saundarānanda обаче, е по-различен от този в канона и липсва в други източници.

Все пак версиите на мита за Нанда в санскритската будистка литература до голяма степен носят общото послание, което древните индийски мъдреци са искали да внушат чрез нея на своите “колебаещи се” съвременници – че пътят на духовното израстване в лоното на будисткото учение е единственият възможен и правилен. В образа на Нанда също както и в образа на Арджуна от Бхагавадгита се съдържа едно имплицирано раздвоение, което Ашвагхоша успешно експлоатира за потвърждаване на правотата на будисткото учение. Именно поемата Saundarānanda за първи път в будистката традиция поставя колебаещата се личност - не Буддха, а неговия полубрат Нанда, във фокуса на вниманието, позиционирайки го в центъра на повествованието. За първи път на Нанда е отредено да играе главната роля.

Saundarānanda е и поемата, която за първи път въвежда художествената измислица в историята на Нанда - фактите от живота на Нанда и Сундари в Saundarānanda са далеч по-различни от ограничените исторически / легендарни сведения за живота им, макар за тях да няма “достоверни” факти в теоретичните трудове; Ашвагхоша е пресъздал по свой начин съществуващата в литературата на санскрит и на пали история, “разгърнал я е върху въображаема плоскост” по думите на Мохан Ракеш (Jain, 2006: 198), за да може да внуши по най-убедителен начин посланието на будизма и така чрез Саундарананда да създаде фундамента на учението.

В този смисъл може да се твърди, че тази творба на Ашвагхоша надхвърля рамките на посветителската поезия, като не само представлява ярък пример за оформящата се в този период художествена литература, но съдържа още по-дълбока имплицирана цел и мисия - да представи в синтезиран вид концептуалната и етическата система на утвърждаващия се в този период будизъм като духовно учение.

Saundarānanda[12] е епическата поема от жанра mahākāvya, която в 18 глави / песни (sarga[13]) разказва историята на посвещаването в будизма на приелия това с неохота доведен брат на Буддха – Нанда. Ашвагхоша заимства сюжета от традицията. Приносът му към класическата история на Нанда е, че в края на Saundarānanda Буддха успява да убеди Нанда не просто да приеме будизма като свое духовно учение, но и като осъзната мисия за постигане на съвършенството в името на спасението на другите – алтруизмът на bodhisattva в чист вид, каквото е основното кредо на поета–проповедник Ашвагхоша.

Превел Нанда през колебанията на незнанието, поетът завършва поемата с пълното отдаване на Нанда на аскезата – тържествува победата над незнанието, обвързаността и смъртта:

 

atho hi tattvaṃ parigamya samyaṅ nirdhuya doṣānadhigamya śāntiṃ.

svaṃ nāśramaṃ samprati cintayāmi na taṃ janaṃ nāpsaraso na devān..

(Jamspāl, 1999: 463)

 

Така, разбрал добре същността на нещата, бягах от пороците и се

отдадох на покоя.

И сега вече не ме вълнува нито домът ми, нито тя [Сундари],

нито апсара, нито боговете.[14]

 

Ето как, в края на поемата Saundarānanda на Ашвагхоша Нанда постига покоя на необвързаното съществуване. Изначалната колебливост на Нанда (подобно на Арджуна в Бхагавадгита) само подсилва правилността на избрания за него път; изборът е ясен и пътят води към една единствена цел – въвеждането в будизма. В края на поемата Нанда възкликва:

 

kathaṃkathābhāvagatosmi yena chinnaḥ sa niḥśaṃsaya saṃśayo me.

tvacchāsanāt satpathamāgatosmi sudeśikasyeva pathi pranaṣṭaḥ..    

(Jamspāl, 1999: 445)

 

Хей, лишен от съмнение, това, което породи съмнение у мен, го и унищожи.

Благодарение на твоите напътствия стигнах до правилния път,           

както кривналият от пътя се връща на правилния път след

указанията на направляващия.[15]

 

 

Библиография

На санскрит

Jamspāl, L., transl. and Prof. Rāmśaṅkar Tripāthi, ed.  ācārya Aśvaghoa virācit Saundarānanda mahākāvya [bhot padyānuvād aur hindī anuvād ke sāth].  Varaṅāsī: Central Institute of Higher Tibetan Studies, 1999.

 

На хинди

Jain, Nemicāndra, ed.  Mohan Rākeś ke sampūrak.  Delhi: Rājpāl and Sons, 2006.

 

На английски език

Datta, Amaresh, ed.  Encyclopaedia of Indian Literature.  Vol. 1  New Delhi: Sahitya akademi, 1987.

De, S. K.  Sanskrit Poetics.  Calcutta: Firma K.L., 1976.

Gour, Hari Singh.  The Spirit of Buddhism.  New Delhi: Rupa & Co, 2002.

Iser, Wolfgang.  The Implied Reader. Patterns of Communication in Prose Fiction from Bunyan to Beckett.  Baltimore: Johns Hopkins UP, 1987.

Johnston, E.H., trans.  Asvaghosa's Buddhacarita or Acts of the Buddha (Complete Sanskrit Text with English Translation).  3rd ed.  Delhi: Motilal Banarsidass Publishers Pvt. Ltd., 1998.

Keith, A. Berriedale.  A History of Sanskrit Literature.  Delhi: Motilal Banarsidass Publishers Pvt. Ltd., 1993.

Muller, F. Max, T. W. Rhys Davids and Samuel Beal, trans.  Buddhism – Humanity’s Oldest Religion of Peace. Selected Suttas of both Hinayana and Mahayana Buddhism, with Ashvaghosa’s “Buddhacharit” translated into easy-to-understand English.  New Delhi: Lotus Press, 2006.

Ray, Mohit K., ed.  Studies in Comparative Literature. New Delhi: Atlantic Publishers and Distributors, 2002.

Winternitz, M. Ph.D.  A History of Indian Literature.  Trans. Mrs. S. Ketkar.  2nd and 3rd ed.  1 vol.  2 parts.  Calcutta: University of Calcutta, 1962–78.

 

На български език

Бонгард–Левин, Г. М.  Древноиндийска цивилизация – философия, наука, религия.  София: Наука и изкуство, 1986.

Братоева, М., прев.  Ехо от мълчанието на пробудения.  Ред. Й. Боянова.  София: Индологическа фондация “Изток–Запад”, 2002.

Георгиев, Никола.  “Мълчаливите диалози в литературата.”  - В: Език и литература 1.  София, 1987, стр.: 48–59.

Изер, Волфганг.  Обхватът на интерпретацията.  Прев. Р. Атанасова. Ред. С. Димитров.  София: “41Т” ЕООД, 2004.

Левчев В., и Й. Боянова, прев.  Бхагавадгита.  Ред. В. Мутафчиева.   София: Народна култура, 1989.

Лосев, Алексей.  Диалектика на мита.  София: Славика, 2003.

Цветанова, Ася.  Мит и реалност в драмата на Мохан Ракеш „Лебеди насред вълните. Опит за прочит на пиесата през призмата на будисткия мит за Буддха и Нанда.  Докторска дисертация  СУ „Св.Климент Охридски“, 2009.

Юнг, Карл Густав.  Архетиповете и колективното несъзнавано.  Прев. Лиляна Атанасова и Марина Бояджиева.  Плевен: ЕА, 1999.

 

На руски език

Гринцер, П.А.  Основные категории классической индийской поэтики.  Москва: Наука, 1987.

Корнев, Владимир Иванович.  Буддизм – религия Востока
Москва: Знание, 1990.

Челышев, Е. П.  Индийская литература вчера и сегодня.  Москва: Художественная литература, 1989.

 

Бележки


[1] брахманизъм – религията на древна Индия, която се развива на основата на Ведите (ведически период: от ок. 1500 г. пр.Хр. до ок. 500 г. пр.Хр.).

[2] Buddha – букв. от санскрит: пробуден; това е страдателно причастие от глаголния корен budh – букв. от санскрит: пробуждам се, проумявам, научавам.

[3] āstika – от санскритския корен “as-” (съм, съществувам, случвам се); букв. от санскрит: съществуващ, истински; с този термин се обозначава съвкупността от религиозно-философските системи на древна Индия, които по един или друг начин признават авторитета на veda; за разлика от тях, джайнизмът и будизмът, които се обявяват и възникват в противовес на veda и тяхното учение, са известни в традицията като nāstika – букв. от санскрит: не-съществуващ, не-истински.

[4] varṇa – букв. от санскрит: цвят, външен облик, вид; на български се превежда най-общо като каста. Понятие, засягащо съсловната структура на древноиндийското общество; дълбоко вкоренена в древноиндийската митология концепция.

[5] mahākāvya – в санскритската традиция с mahākāvya се обозначава дълга епическа поема.

[6] vaidarbha (южен) е един от доминиращите стилове в санскритската поезия по времето на Ашвагхоша.

[7] Tripiṭaka – будистка каноническа литература (компилирана и писмено фиксирана ок. 1 в. пр.Хр.), известна още като палийски канон (от средноиндийския език пали, на който е създадена); на санскрит канонът се нарича Tripiṭaka – букв. Трите кошници, защото се състои от три раздела: Sūtrapiṭaka – букв. от санскрит Кошница с проповеди (ядрото на канона; под формата на диалози и наставления са събрани основните тезиси на будисткото учение), Vinayapiṭaka – букв. от санскрит Кошница със задълженията (съдържа предписания за поведението на будисткия монах и за организацията на живота в будистката община), и Abhidharmapiṭaka  – букв. от санскрит Кошница с вторичния закон (съдържа философската доктрина на будизма).

[8] Theravāda – букв. от пали: доктрина на по-старите; школата Theravāda се основава изцяло на Палийския канон Tripiṭaka, считан за най-ранния писмен будистки паметник, признаван от всички школи в будизма. Последователите на Mahāyāna наричат иронично школата Theravāda с термина Hīnayāna (букв. от санскрит: нисша или малка колесница), защото Theravāda „гарантира“ правото за „спасение“ (nirvaja) или освобождаване от прераждането само на монасите. Mahāyāna – букв. от санскрит: голяма колесница; започва да се развива като самостоятелно движение от 1 век пр.Хр.; поставя акцент върху универсалното състрадание и развива себеотрицателния идеал на bodhisattva, чиято цел е да постигне състоянието buddha, за да бъде в полза на другите живи същества.

[9] jātaka (букв. от санскрит: раждане, оттук – житие или сказание за предишни раждания; това са легенди за предишни раждания на Буддха, т.е. преди раждането му като принца Сиддхартха Гаутама от рода Шакямуни през 5 век пр.Хр.

[10] arhat – букв. от санскрит: достоен, благороден; терминът се използва за будистки монах, постигнал просветление.

[11] bodhisattva – букв. от санскрит: просветено съществуване / същество; в палийския канон Tripiṭaka Буддха използва този термин, за да опише себе си преди просветлението като някой, на когото му предстои просветление (будизъм Theravāda); bodhisattva може да означава и някой, който вече е постигнал значителна степен на просветление и с натрупаната мъдрост помага на другите да се освободят от страданието; той се стреми да стане Буддха, за да помага на всички разумни същества да се освободят (будизъм Mahāyāna).

[12] Поемата Saundarānanda следва модела на поемата Bhagavadgītā, превърнала се в свещената книга на хиндуизма; като Bhagavadgītā Saundarānanda също е изградена от 18 глави / песни и представлява наставления на гуру към неговия ученик, представящи основните постулати на духовното учение, към което накрая ученикът е привлечен (Кришна към Арджуна в Bhagavadgītā по отношение на хиндуизма и Буддха към Нанда в Saundarānanda по отношение на будизма). Дори и само изхождайки от формалните показатели, има сериозни основания да се смята, че Ашвагхоша е използвал Bhagavadgītā за модел на своята творба с амбициозната цел да превърне поемата Saundarānanda в свещената книга на будизма.

[13] sarga – букв. от санскрит: песен, глава; с термина sarga обикновено се обозначава песен / глава от епическа поема от жанра mahākāvya.

[14] Преводът е мой (бел. на автора).

[15] Преводът е мой (бел. на автора).

За автора

Ася Цветанова е доктор по индийска литература. Тя има също бакалавърска и магистърска степен по индология и бакалавърска степен по английска филология от СУ „Св. Климент Охридски“. Научните й интереси са главно в областта на литературознанието, поетологията, философията, религията и митологията, вкл. съвременна индийска литература, класическа санскритска литература, будистка литература, английска литература и др. Тя владее хинди, английски, урду и френски; изучавала е руски и испански езици; работи с манускрипти на санскрит и латински. Д-р Ася Цветанова участва в научни конференции в областта на индологията и политическите науки, прави преводи от и на хинди, английски и санскрит, води курсове по съвременна индийска литература и драматургия, по хинди и по политически системи на Южна и Югоизточна Азия в СУ „Св. Климент Охридски“.

Публикации в списание МАНАС:

Цветанова, Ася. Санскритската будистка литература и превръщането й в същинска художествена литература в творчеството на Ашвагхоша. – Във: Манас: Южна Азия: Идентичност и културно многообразие, Том 1, 1, 2014.

Цветанова, Ася. Сетивната обреченост на „личността на Ракеш“ в създадената от него „драма на не-комуникацията“. – Във: Манас: Сетива и сетивност, Том 2, 2, 2015.