Manas. Studies into Asia and Africa.

Електронно списание на Центъра за източни езици и култури
Софийски университет „Св. Климент Охридски”

Manas logo

Манас 5 (2019), 1.

Публикувано в 10.12.2019 http://manas.bg/bg/2019-vol5-1/indiya-i-blgariya-akvarelni-impresii

ISSN: 2367-6256

Стоянов, Цветан. Индия и България – акварелни импресии. – Във: Манас: Индия в българската наука – Втора национална конференция, Том 5, 1, 2019.

2019 / Том 5 / Брой 1 : Индия в българската наука – Втора национална конференция

Индия и България – акварелни импресии

Цветан Стоянов

Резюме

Взаимовръзките между художници от Индия и България вече имат история. През последните години те отново се увеличават. Това е продължение и надграждане на културните взаимовръзки, както и пореден етап от тяхното развитие в диалога между двете страни.

Сред художествените иницитиви могат да се посочат участие на български художници акварелисти в Международен акварелен пленер в Индия през декември 2015 г., както и представяне на утвърдени индийски акварелисти в Първото триенале на акварелното изкуство във Варна през юли 2016 г. Цел на моето изследване е да представя тези и други взаимовръзки между творци от двете страни, както и да направя паралели, на базата на акварелна технология и различни подходи при създаване на акварелните творби. Ще очертая показаните постижения на индийски и български художници в България и български организации, подпомагащи тези срещи, контакти, изложби като част от културни политики

Съдържание

Основен текст

Независима Индия става република на 26 януари 1950 г. Изминалите от тогава години са време за непрестанен растеж и разширяване на културните връзки с останалия свят. Днес тя е модерна и отворена към света държава, с просперираща икономика и модерно образование. В това изследване проследявам как се развива взаимнокултурният диалог между Р Индия и Р България, чрез изобразителното изкуство. Той се осъществява на различни нива, както на обмен на художествени изложби така и на артисти.

Индия привлича творци от различни поколения Всеки художник търси своя път да се докосне до нейната многовековна мъдрост, да преоткрие нейната красота и неизчерпаема жизнена енергия. Двете страни са близки със своята незапомнена древност и богата духовна култура. Произведенията, които са създадени на място или са реализирани при възстановяването на магичен спомен са наистина вълнуващи. Съвременният образ на Индия е претворен в множество картини и рисунки помага на българи и индийци да преоткриват нейната вълшебна магия, да я усетят по нов начин и да я видят без воал. Този взаимен културен процес заслужава да бъде анализиран. Ще проследя работата на някои български художници в исторически план и хронологичен ред. Изследнам най-характерните черти в тяхното творчество, което е посветено на темата за Индия.

В двайсетте години на ХХ век един български художник ще стане странник и ще обиколи много държави, за да изследва пулса на своето време. Той притежава уникален талант да наблюдава природата и хората. С огромен жар и искренност рисува своите впечатления върху белия лист. През 1931 г. по лична покана на Рабиндранат Тагор посещава Индия. Тя е негова детска, приказна и пълна с романтика мечта. Той е истински вдъхновен от екзотичния начин на живот, който за него е пълен с интересни преживявания. Борис Георгиев се подготвя за живота в далечната страна като старателно изучава езика хинди и със собствените си ръце преустройва един стар камион „Форд“ в удобна пътуваща каравана. С негова помощ странства надлъж и нашир като пътува от полите на величествените Хималаи до Шри ланка. Ателието на колела му помага да гледа и да се наслаждава на красивите индийски гледки.

За него е характерно, че създава творби, които са дълбоко лични по характер Той до такава степен се поглъща от своята изкусна работа, че сякаш й се отдава напълно. Като художник  търси вечните стойности. Затова неговото изкуство не принадлежи на някоя конкретна епоха, а на цялото човечество. Самият Борис Георгиев пише за своето творчество, че то не е подчинено „на никакви моди, или вкусове“, Той се е освободил от влиянието на своето време, от капризите и пристрастията на съвременниците си, на търговците и така си осигурява признание от бъдещето.“[1]

Борис Георгиев вярва, че изкуството е мисия и духовно всемирно общение. Неговата авторска техника насочва вниманието на зрителя към фантазията, към невидимото, отвъд образа, което не виждат очите на обикновенния зрител. Благодарение на своята брилянтна техника, художникът надгражда емоционалното и естетическото състояние на своите модели и обекти. Той търси естеството на самата красота, посредством естетическо съзерцание. „Изкуството трябва да обединява хората около общите идеали на Красотата, Братството и Единната хармония.“[2] С молив, акварел, с цвят, форма и фактура художникът постига определени душевни състояния на своите модели и на природата, която рисува с видима любов. Той предава върху белия лист своите мисли, емоции и преживявания. В сакралните му произведения откриваме духовна космическа хармония. „За него картината в своя материална форма сама по себе си е нещо относително и несъвършенно, но съдържа вътрешен мистичен праобраз на вечните ценности, които се възприемат не с физическите сетива, а чрез духовната интуиция.“[3] В картината „Среща с парии в Индия“ Борис Георгиев е нарисувал себе си и душата на своята любима сестра Катя в поза на дълбоко преклонение пред обикновенния индийски народ. По този начин авторът смесва свободно различни пространствени и духовни измерения. Художникът прекрачва без проблеми от материалния в духовния свят, които за него съществуват понякога паралелно. Като чист и духовен човек той се докосва до особенна сакрална мистичност. Всички хора, които той обича и обожава са с него или близо до него.Те го подкрепят емоционално и му дават сили да продължи делото на своя живот. Не случайно духът на Катя не само е плътно до брат си, но и е застанала в същата умолителна поза.

 

Борис Георгиев търси съвършенството във всяко свое произведение. Неговият висок естетически вкус го кара непрекъснато да “достига до усещането за вечност и хармония със заобикалящия го свят.“[4] Художникът трябва да бъде вдъхновител към висшето, към съвършенното. За него изкуството не е професия, а духовно служение на човечеството и създаването на „по-добър свят на братство в отношението между индивидите и нациите.“[5]. Той е сигурен, че изкуството може да одухотвори живота на хората, защото е една от висшите функции на човешката душа.

Caption

В своите пътешествия в Индия той забелязва, че да минеш с караваната през селата се превръща в истинско събитие за селото. Индийците по свой начин тълкуват мистериозния автомобил с още по-мистериозния пътешественик в него. Всички питат – „Бългерия читръкар ки Бхарат мен ятра?“, което в превод на български звучи по следния начин: „Коя е тази страна, от която идваш?“ Думата „ятра“ за индийците е магична дума, която за тях има дълбоко значение и многократно увеличава тяхното уважение към художника. Всичко, което е религиозно е на голяма почит. Впечатлението, че Борис Георгиев пътува за „ятра“ кара индийците да питат с детска наивност „Може ли да видим Бога в автомобила?“ Истинската доброта на индийските селяни той ще изпита, когато е спрял съвсем безпомощен в джунглата, с развален мотор. Тогава се вижда желанието им да му услужат от цялото си сърце, с купичка вода, да му донесат мляко или да му помогнат да изкара автомобила от място, където са затънали гумите.

За Борис Георгиев изкуството е като духовно служение. Той се прекланя пред архитектурните паметници на Ахмеда бад и тяхната история. В същото време е удивен от поразителната красота на индийката. Той е обладан от стройната женска фигура, която се движи грацозно с медни съдове на главата. В неговото художествено съзнание Индия предизвиква огромно впечатление като вълшебна приказка от 1001 нощ. За Борис да попадне в такъв удивителен свят, в който всичко е като преди 1000 и повече години е като удивителен и неочакван сън. По-разнообразна тълпа от хора и по-разнопосочно движение в града не може човек да си представи. Наистина са впечатлителни натоварените с дърва камили, които пристъпват бавно и тържественно, а нощем дъхът се спира пред слоновете, които са важна част от пъстрите брачни процесии.

Нищо не му убягва пред погледа на художник – красота, мръсотия, мухи, воня и прах. Много приятно е чувството на гостоприемност на Индия и той е благодарен на всички, които го канят у тях.

Caption

Борис Георгиев като художник има една мечта да изрази чрез своите произведения преживяванията си и да ги пренесе един ден в България и Европа. За него това е като духовно отражение на многострадалната душа на Индия. Затова той е щастлив , че има привилегията да живее близо до мировата скръб на своите индийски братя. По този начин той не е само наблюдател но живее редом със своите герои. За артиста честта да рисува в Индия е важна духовна мисия. Той рисува много активно и напряга всичките си сили, за да осъществи своята заветна мечта да създаде творби , които съдържат в себе си целта на неговия живот да изобразява живота в Индия.

Борис Георгиев във всяко свое произведение се стреми към съвършенство. Всеки един детайл от композицията е премерен и изработен с брилянтна техника. Изяществото на неговите портрети, пейзажи и композиции го прави разпознаваем. Неговите уникални умения на художник го правят добре приет в много музеи и галерии. Творбите на Борис Георгиев освен, че притежават прекрасни художествени качества в днешно време се явяват и като безценен документ, в който е отразен един важен и в същото време малко познат в Европа момент от развитието на Индия.

Борис Георгиев неколкократно е рисувал портрети на носителят на Нобелова награда за литература Рабиндранат Тагор като първият е правен в Рим през 1926 г. Прочутият творец толкова много е харесал портрета си нарисунван от младия художник, че веднага го кани да преподава рисуване в неговия университет Вишва Бхарати в Шантиникетан, Бенгал. „Художествените образи на Рабиндранат Тагор са в хармонично единство на материя и дух, доведено до формата на висш синтез. В тях се чувства едно сакрално присъствие, което обезсмъртява идеализираната душа на великят индиец. За Георгиев е характерно проникновението във вътрешния мир и психологията на портретуваната личност.“[6] За Принцеса Амрит Каур Синх ще напише на гърба на фоторепродукцията: „Амрит Каур, една рядка , необикновеннажена по своята култура и доброта, с която имах привилегията да се запозная в Индия. Отказвайки се от богатства и удобен живот тя изцяло се посвети на сътрудничуство с Ганди за освобождаването на париите и жените от чудовищните догми на браманизъма.“

Портретите на Хайдарабатските принцеси Нилуфар и Дуру Шевар, Принцеса Амрит Каур Синх, Махатма Ганди, Рабиндранат Тагор, Джавахарлал Неру са безценен принос в световната съкровищница на културата.

Дечко Узунов /1899-1986 г./ е изключително интересен художник, притежаващ изтънчена чувствителност и висок художествен вкус. Изкуствоведи и художници го определят като изтъкнат живописец и безспорен поет на светлината. Той е много жизнен, позитивен, толерантен, човеколюбив и непрекъснато търси нови духовни и естетически светове. В началото на осемдесетте години на ХХ век той е председател  на Международната асоциация за пластични изкуства /АІАР/, към ЮНЕСКО и в това си качество през 1980 г. посещава Делхи. В индийската столица той изнася лекции за българското изобразително изкуство и представя филм за българските художници. В Индия той прави серия акварели и рисунки, от които една част по настоящем се съхраняват в Галерия-музей „Дечко Узунов“ в София. Като истински кавалер Дечко Узунов обръща внимание на индийската жена, която става за него предпочитан обект на изобразяване. С молив в ръка или с напоена в боя акварелна четка той бързо и с финес рисува завладяващите движения на индийските танцьорки върху белия лист. Неговият точен и обигран поглед бързо хваща горещия и изпълнен с необикновенна страст вихър от жестове и примамливи живи послания. Българският художник е артистична натура и това е едно от нещата, които го карат да спре вниманието си на вълшебния феномен на индийския танц. В него непрекъснато се сменят картини и състояния, които проследени във времето разказват цели вълнуващи човешки истории. Времето, в което Узунов посещава Р Индия е по-различно от времето, когато Борис Георгиев твори своите композиции и портрети. Индия вече е самостоятелна страна, която постепенно и неотклонно се развива във всички направления и търси своето важно място на Международната сцена. Изобразителното изкуство и обучението е във видим възход.

За мен винаги ще звучи . актуално мисълта на Дечко Узунов за изкуството на художника: “Какво значи един лист, където има само хоризонтално и вертикално измерение, да създадеш свят, да го наситиш с чувство и пространство и с цветове излезли от теб? Значи да му вдъхнеш живот.“ Затова неговите виртуозни акварелни импресии са като застинали мигове, като танц слял се с вечността, почувстван и роден от сърцето на своя създател.

През 2015 година аз бях куратор на изложбата „Индия като вдъхновение“, която беше организирана от Клуб „Приятели на Индия“ и представена в Галерия „Алма матер“, в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Проф. Андрей Даниел е изтъкнат български художник, който е посетил Индия през 1983 година. На изложбата той представи два свои прекрасни акварела, които са скъп спомен и отражение от натрупаните впечатления от това пътуване. Първата е „Разходка със слон“ и представлява огромен индийски слон, който с бавна, тържествена стъпка гордо развежда туристическа гондола, в която сякаш се случва нещо вълшебно. Природа, животно и возещи се са изобразени в удивително емоционално единство. Също така много типичен е и образът на „Раджастханец“, който е с тежка чалма на главата и с много внимателно подстриган мустак. Личи си, че е изобразен добре поддържан и състоятелен мъж на средна възраст и висока класа. И двата акварела са изписани артистично и живо. В творбите си личи умелата ръка на майстора, която прави свободен микс от цветове, линии и форми. Андрей Даниел изгражда с вдъхновение своите образи и с интелигентна игра между топло и студено, светло и тъмно. За художникът Индия е „приказка, превръщаща се в могъща и страховита реалност, която поражда нови приказки, легенди и религии, които никога не могат да се доразберат и осъзнаят напълно. Една напълно реална мистика или мистериозна реалност, ако не вярвате идете и вижте! Нескончаем поток от хора, каруци, камили, слонове, ходещи неспирно по пътищата между градовете. За моето съзнание Индия е сложно, богато и пантеистично преживяване. Всичко беше като сън, наситен с цветове, миризми и звуци.“[7]

През 1986 г. талантливият българският карикатурист и илюстратор Борис Димовски прави творческа обиколка на Азия. В това свое вълнуващо пътешествие художникът минава през Афганистан, Шри Ланка, като в месец декември достига до Р Индия и нейната многомилионна столица Делхи. Човек с остро перо и повишена наблюдателност той веднага намира най-характерните пейзажи и житейски ситуации, в които комичния елемент е на първи план. Да създава и търси вица и провокацията е смисъла на живота му. Така се ражда цял Азиатски цикъл от рисунки и акварели, в който върху листове хартия и картон са запечатани великолепни моменти. Една част от рисунките в този цикъл са посветени на Индия. В тяхсе усеща радостта от срещата на художника с щедрата индийска действителност и нейната впечатляваща виталност. Авторът не търси сакралното или някаква особенна космична енергия, а напротив наблягя на ежедневието, което е богата хранителница на неговото вечно будно художествено съзнание. Рисунките имат характер на личен дневник. В тях е запазен типичният стил на звучнната, игрива и вълнуващо трептяща линия на Димовски. Силната му и завладяваща емоция започва творческата идея с жива линия и неусетно се пренася върху акварелната четка, която бързо и уверено оцветява рисунката. Борис Димовски е изключително чувствителен, добродушен по характер, богат като душевност и вътрешен мир, смел и безкомпромисен търсач на смешното, притежаващ огромна вяра и любов към хората. Като мислител той е космополит, който има способността да открива своето златно зрънце истина даже и в най-обикновенна житейска ситуация. Всяка една рисунка пренася неговата визия за Индия в България, за да ни направи съпричастни и да съпреживеем многократно пъстрите му емоции.

През 2015 г. за Р Индия отпътуват четирима български художници, които са участници в Биенале за акварела в Делхи. Те тръгват с отворено съзнание да видят съвременна Индия и да я претворят в своите творби. За всеки художник Индия има какво да му предостави. Селма Тодорова се вдъхновява от пейзажа. Тя е впечатлена от богатия простор и дълбочина. Цветовете й са меки, нежни и плавно преминават един в друг. Акварелните й импресиии са изградени на класически принцип и следват градацията на първи, втори и трети план. Хоризонталните линии са преобладаващи в композициите й. За художничката Индия е стара мечта и тя има огромното желание да се почувствеа като индийка и част от нея. Затова времето прекарано в Хималаите е съпроводено с посрещането на изгрева и изпълняването на йогистки практики.

Иван Додов е изявен балгарски художник - акварелист. Той претворява пейзажа по чисто живописен начин. Акварелните му се отличават с артистичното си изпълнение и повишената цветова хармотия. Той умее свободно да композира и се оставя на акварела в техниката „ала прима“ да го води. В техническо отношение е много разнообразен. „Иван Додов е продължител на най-доброто в акварелната живопис у нас. Той въвлича црез рисунъка детайла, като активен компонент на творбите си и достига до очарователни внушения.“[8]

Стефан Чурчулиев набляга определено на портрета. Вдъхновяват го красивите индийки, дългобрадите индийци, мъдреците. Портретите са изпълнени със замах и впечатляваща артистична свобода. Той е по-пестелив на използваните цветове като търси драматичността на светлосянката и експресията на формата.

Аглика Гайтаникова се радва на богатата и разнообразна красота на индийския пейзаж, който тя претворява в ярки и наситени цветове, които често блестят със своята чистота, пренесена директно от акварелната кутия. Претворила е мощните и звучни колоритни състояния на Хималаите. Освен феерията от свободно преливащите акварели в композицията тя вкарва и лек графичен момент, който й помага да обогати структурите в произведението. Успоредно с това авторката достига до видима декоративност на изображението.

 Надявам се тези връзки и взаимни контакти между Р Индия и Р България да продължат да се развиват и обогатяват в годините, защото съм убеден ,че всеки творец ще намери нещо ново и неочаквано за ценителите на изобразителното изкуство и в частност на аварела. Надявам се този вдъхновяващ празник за сетивата и въображението да продължи.

 

 

Бележки


[1] Димитрова-Рачева, Пл. Борис Георгиев от Варна, Скъпи брат, писма, дневници, статии. С.: ИК Кибеа, 2014,. с.20.

[2] Пак там, с.18.

[3] Пак там, с.10.

[4] Пак там, с.10.

[5] Борис Георгиев, Въведение към изложбата във Венеция, 2-14 октомври 1956 .

[6]  Димитрова-Рачева, Пл. Борис Георгиеви Индия. Светилник, №.16, С.: Гера арт, 2014, с.110.

[7] Даниел, А. Спомен за Индия. Светилник, №10, 2008, С.: Гера арт, с.61.

[8] Джурова, А. 2015.

За автора

Цветан Стоянов, доц., катедра „Рисуване“ , Национална художествена академия