Manas. Studies into Asia and Africa.

Електронно списание на Центъра за източни езици и култури
Софийски университет „Св. Климент Охридски”

Manas logo

Манас 5 (2019), 1.

Публикувано в 01.12.2019 http://manas.bg/bg/2019-vol5-1/edna-zaksnyala-no-vse-oshe-nuzhna-recenziya

ISSN: 2367-6256

Евтимова, Татяна. Една закъсняла, но все още нужна рецензия. – Във: Манас: Индия в българската наука - Втора национална конференция, Том 5, 1, 2019.

2019 / Том 5 / Брой 1 : Индия в българската наука - Втора национална конференция

Една закъсняла, но все още нужна рецензия

Татяна Евтимова

Резюме

Докладът е посветен на издание от 1993 г. на прочутото произведение на Мир Аман „Градина и пролет“ (1803 г.). Определено като „индийска приказка“, заглавието е публикувано от Издателска къща „Сребърен лъв“ в издателска поредица „Библиотека Приказки и митове на народите“. За съжаление, то представя по изопачен и неточен начин както жанровата принадлежност на знаковата за историята и развитието на езика урду творба на Мир Аман, така и нейния превод. Най-меко казано, спорно е твърдението на издателите, че преводът е направен „от английски и сравнен с други европейски преводи“. Този доклад ще се опита да реабилитира прочутото произведение и да посочи неговото място сред шедьоврите на книжовната проза на урду.

Съдържание

Основен текст

Преди близо четвърт век, през далечната вече 1993 г. Издателска къща „Сребърен лъв“ публикува едно любопитно заглавие: Градината на чудесата от Мир Аман. Индийска приказка, както е написано на първата корица, или ако искате – Индийска вълшебна приказка, както пък пише в издателското каре накрая. Публикува го в поредицата си, озаглавена „Приказки и митове на народите“.

Вълшебните индийски приказки, митове и легенди! Българският читател знае няколко по-едри къса от могъщите стихотворни епоси „Махабхарата“, „Рамаяна“ и „Панчатантра“, знае няколко преразказани за деца приказки и с това се изчерпва всичко. А археологическите открития от последните десетилетия доказват, че и на полуостров Индустан и на Балканския полуостров по едно и също време се е появил човекът, оформял се в човешко общество и развивал култура <…>. Въпреки всички тия благоприятни предпоставки, представянето на класическата индийска култура у нас (както и нашата там) просто липсва (:1). Това е бодрото и претендиращо за истинност „от последна инстанция“ начало на неизвестно защо останалия неподписан и напълно анонимен предговор.

Предоставените ми петнайсет минути време ме освобождават от неудобството да навлизам в таксономичните противоречия между приказка, мит и легенда, които очевидно надхвърлят литературоведския капацитет на автори, съставители и издатели; да опровергавам фактическата несъстоятелност на твърденията, че през 1990-те у нас никой не е чувал за индийска класическа култура. Да оспорвам, че „никой в България не познава индийската класика, тъй както в Индия не са чували за българска такава“ (пак там). И забележете, текстописецът ясно е посочил и причината – „Липсват традиции; липсват преводачи; липсват и пари“ (пак там). От същия предговор научаваме, че преводът е „направен не от урду, а от английски и сравнен с други европейски преводи“ (пак там); че англичаните, „за да укрепят колониалната си власт, започват да обучават чиновниците си на местните (хиндустани) езици; че преводът е възложен през 1801 г. „от проф. Джон Хилкрист от колежа във форт Уйлям в Калкута“; че урду е „единият от двата най-разпространени индийски езика (другият е хинди)“ и че, „буквално преведена, думата урду означава „войнишки жаргон“, простонародна езикова смесица от тържищата, където волята на съдбата е събрала да съжителствуват хора от всякакви вери, народности и обществено положение“ (:2). Цитатът е пълен и дословен. Само този, безапелационно сведен до единица, превод на думата урду заслужава някакъв достоен приз. Намирам неподписването на предговора за много правилна издателска стратегия.

Ако авторът на предговора е предпочел да остане анонимен, то имената на преводачите са известни. За мен обаче те бяха напълно непознати, преди да разгърна страниците на онази тънка зелена книжка. Не мисля, че е нужно да ги оповестявам. Нужно е обаче да отбележа, че това са хора извън кръга на професионалните индолози (а бих добавила: и преводачи). При тази твърде несполучлива комбинация от липсващ професионален, специализиращ и практически „бекграунд“ рискът от неуспех при превода на буквално пропитата с духа на Индия творба на Мир Аман е по-скоро неизбежен. Единствената добра новина би била той да не е толкова публичен. Надявам се колегите преводачи да са живи и здрави и да реализират нови проекти, свързани с популяризиране на културата на Индия. Специалистите по индология в България работят основно в Софийския университет и не биха отказали колегиална подкрепа и съвет, ако бъдат потърсени за това.

 

Да чуем сега началото на книгата:

В името на Аллах, Милостивия и Милосърдния!

Какъв велик творец е Аллах! От една шепа пръст и пепел той направи людете – толкова много,  а всичките различни в лице и тяло. Макар и с различен цвят – бял и черен, дал им едни и същи нос, уши, ръце и крака. Сътворил милиони образи, един с един няма еднакъв и пак разпознавате онзи, който ви трябва. Небето е сякаш въздушно мехурче в Неговия океан на единството, земята пък – само кръг над водата. Но то не е обикновен воден кръг – него морето го залива с хиляди вълни, а той дори не потрепва. Беден е езикът на човека да опише и прослави Неговата сила и величие! Как да го изрече? По-добре да замълчи за онуй, за което и думи няма!

Горе от небето долу до земята – това е Негово творение

Бих искал химн да сътворя, но откъде у мен умение

Щом рекъл е дори Пророка: „И аз докрай не Го разбрах“,

Пък някой вика: „Аз успях“, то тоз невеж е до падение

Месец и Слънце ден и нощ се въртят и оглеждат светът

Ала и те не зърват две неща еднакви - какво изумление

Нивга нищо не ще се повтори, и с нищо не ще се сравни

Сал Бог е един, Нему вечна служба и вечно преклонение![1]

С тези редове и с този стих започва авторовото встъпление към вълшебната повест bagh-o-bahar باغ و بہار   или Градина и пролет (а не „Градината на чудесата“ както е озаглавена на български популярната قصہ چہار دروی „История на четиримата дервиши“). Пространно и напълно експлицитно обръщение към Аллах задължително предхожда всяка значима човешка дейност в света на мюсюлманина (и на християнина, и на будиста, на всеки вярващ човек изобщо) – дори най-обичайната и ежедневна, ако от нейния изход зависят живота и съдбата на него и на близките му. Всяко тръгване на път се предхожда от пламенна молитва и търсене на Божията благословия. А какво, ако не тръгване на път, е началото на една книга!?

За съжаление, в тънката зелена книжка това встъпление просто го няма. Питах се от чий английски превод е направен преводът на български език. Най-известен, най-авторитетен и цитиран най-често и до днес е преводът на Дънкан Форбс от 1857 г. Питах се с кои други европейски преводи е сравнен – на Люис Смит, на Мохамад Закир, на Георгий Зограф. Лично прегледах всички споменати преводи и никъде не открих липсващ авторовият пролог, или встъплението към книгата.

Причините встъплението да не се съдържа в българското издание за мен остават загадка. Без да го прочете обаче, човек трудно би се ориентирал в същинския текст. То дава отговор на много въпроси, свързани с историята на Индия и оплитането на съдбата ѝ с исляма. В него се съдържа целият културен и исторически контекст на книгата (задължителният вертикален и хоризонтален контекст, какъвто е преводаческият жаргон); кратка автобиографична справка на автора; кратка справка за историята на Делхийския султанат и Моголската империя; любопитни сведения за Тимур, Бабур, Акбар, Шахджахан и Джахангир; словесен портрет на Шахджаханабад, или Стария Делхи – за Пауновия трон, за Лал кила и Джама масджид; за създаването през ХIV в. на персийски език в Индия на изцеляващата история на четиримата дервиши от Амир Хусро за неговия болен учител; кратка история на езика урду, превърнал се в един от езиковите и културни символи на Делхи; за създадения в тогавашната столица на Индия, град Калкута, колеж за обучение на английските колониални чиновници по класическите езици санскрит, персийски и арабски и по съвременните разговорни хинди, урду и бенгалски; благодарност и славослов към директора му Гилкрист.   

Сред основните причини директор Гилкрист да спре избора си за превода от персийски език на урду на легендарната Хусрова „История на четиримата дервиши“ върху Мир Аман е обстоятелството, че писателят притежава много богат речник на урду, владее книжовната норма и граматиката, умело използва елементи от разговорната реч като пословици и поговорки, изкусен е в така любимото по тези източни ширини съставяне на стихове. Представял си е неговия превод на урду като един истински учебник по езика. Учебник, изпълнен не с правила и поучителни наставления за употребата на думите и автентичния изговор и правоговор, а увлекателно четиво, което само подканя да бъде прочетено докрай.

И понеже тук нямаме време да четем, аз избрах да ви предложа да послушаме някои от вмъкнатите в текста кратки стихчета:

В началото на историята на първия дервиш:

Хубаво си отвори ушите, патилата мои чуй

Бях на седмото небе и вдън-земя, ти само чуй!

Което после ми се случи, то силите ми изцеди

Сега започвам, а ти от край до край ме чуй!

В началото на историята на втория дервиш:

О, друже! За малко и на този скитник патилата чуй!

Аз ще започна отначало, а ти съвсем докрай ме чуй!

За тоя, за когото лек не се намери, нито лекар

Дали ще има болката му край, ти само стой и чуй!

В стихотворна форма Мир Аман въвежда и популярни пословици и поговорки. Ето как:

Бог е до тебе, що го дириш в гората

Обиск в махалата, детето – до полата

      *************************

При мелница се спря Кабир, и в плач се задавя

Че тез два камъка, те прошка никому не дават

     ****************************

Вол си кротува, дисаги се мятат

Де се е виждало туй по земята?

      ***************************

Не се нуждае от бижута, когото Бог е украсил

Луната дивна само виж, не носи злато, а блести

     ***************************

 

Болката душата умъртвява или докрай я закалява

Щом е писано, да става, дай Боже да не се забавя!

      ****************************

Въпросът за това кой е бил „оригиналът“ за двамата преводачи съвсем не е случаен и маловажен. Отговорът обаче е още по-важен, защото както добре знаем,  преводът не е точна наука и в книжния мир не могат да съществуват два еднакви превода на един и същ оригинал (ако си позволя едно по-волно сравнение, работата на преводача отива малко към работата на Твореца, но това е съвсем отделна тема). Сега сериозно: от оригинала се различават заглавията; различават се названията на отделните части; обяснителните бележки на места се нуждаят от допълнителни обяснения. Страхувам се, че на българския читател е предложен превод, правен по някое съкратено издание, тъй като в него отсъстват както цели глави, така и отделни пасажи. Не зная колко български читатели, за чието ограмотяване са били така загрижени издателите от „Сребърен лъв“ са прочели книжката, но и един да е бил, той е по-скоро за окайване. Зная, че думите са силни, но съм убедена в тяхната справедливост. Ще се опитам да убедя и вас.

Похвално е, че от издателството са ангажирали художник (дори двама!) за изданието на Мир-Амановата класическа творба. Биляна Бекярска и Иван Кьосев са професионалисти. Намирам за по-професионално обаче ангажирането на редактор или поне коректор, дори и не толкова талантлив, колкото двамата художници. Освен ако в качеството си на издател не разчиташ, че „тъмна Индия“ е „тъмна Индия“ не само за теб.

Ако имаше редактор, нямаше да четем, че „падишахът четял една суТра от Корана“ (ИК 1993: 5); че Кабир е „писал на хинди“ (ИК 1993: 167); нито „за пословичната любов на Лейла и МаджУн“ (ИК 1993: 25); за  „КРАТКИЯ червеникав плащ на дервишите“ (ИК 1993: 167); за КЪСАТА женска индийска дреха курти (ИК 1993: 168); за думите, които се съдържат в думата факир (ИК 1993: 170); че ислямът се крепи на пет нравствени стълПа; че млечен брат е: момчета, сукали от една и съща дойка (ИК 1993: 173); че според фолклорната география светът има седем страни, а не седем посоки (ИК 1993: 168); че някому поднасят вкусни гоСТби (сигурно защото е гост); че ключът за царската хазна се пази от хазнаТАРЯ; че мечът на Мохамед е ЗулфАкар, че обръщението към владетеля е „О, Велики падишаШЕ!“ (ИК 1993: 102); че някъде избуява дива степ, покрита с лалета, макове, нарциси и рози, че „йога е индуски аскетствуващ монах“ (ИК 1993: 166), че нещо е „знак за безпрИкословно подчинение“ (ИК 1993: 169) и т.н.[2]  

Ще помоля да ми се доверите, че д-р Джон Гилкрист (самият той автор на помагала и граматики на хиндустани) е направил правилния избор, не се е излъгал. Мир Аман създава творба, която по право влиза в литературната класика на урду. Свободно борави с огромен запас от различна по произход лексика (хиндустани, персийско-арабска, санскритска), за да придаде на изложението си нужния културно-езиков оттенък; прави впечатляваща речева характеристика на героите си според техния социален статус, религиозна и дори етническа принадлежност. Използва традиционно мюсюлмански стилни фигури, образи и сравнения, но не пропуска и хинду естетиката; въвежда елементи от ежедневната битова култура на различните общности. Не се бои от съжителството на мюсюлмански и хиндуистки езиков колорит. 

Когато, по милостта Божия, аз завърших тази книга, хрумна ми да ѝ дам заглавие, което да съобщава и кога е написана. Взех да смятам и се оказа, че съм я започнал през 1215-та (от Хиджра), но поради липса на достатъчно свободно време, съм я завършил едва в началото на 1217-та. Сърцето само ми подсказа най-доброто – Градина и пролет: има и име, и година. Затова се спрях на него. Всеки, който би прочел тази книга, сякаш ще се разходи из огромна градина. Но обикновената градина през есента увяхва, а моята е вечно окичена в пролетен цвят.

С тези няколко изречения (и те като предговора обаче липсващи в нашето издание!) завършва класическата си творба Мир Аман. С тях ще завърша и аз своята закъсняла рецензия върху българския превод на bagh-o-bahar. Лаская се от мисълта, че някому тя е била наистина все още нужна. Ще завърша своето изложение с един категоричен извод за причините за неимоверната популярност и неспирния цъфтеж на Мир-Амановата „Пролетна градина“.

Без теоретична подготовка и защитен докторат по социолингвистика, със своя текст Мир Аман ни дава безценен и неподражаем урок как се обучава по дисциплината „език и общество“ и какво означава неоспорваното твърдение на Бенвенист, че структурата на езика е само отражение на структурата на обществото; че езикът съдържа обществото до последната подробност. Затова и двете трябва да се познават еднакво добре.

 

Библиография:

ИК „Сребърен лъв“ – Градина на чудесата. София, 1993.

Бенвенист – Бенвенист, Е. Езикът и човекът. Изд. Наука и изкуство, София, 1993.

میر امن دہلوی ۔ باغ و بہار ۔ اردو لایٗبریری ڈاٹ ٓارگ۔

Дехтяр – Дехтярь, А. (Предисл.) Индийские волшебные повести. Перевод с урду. Изд. „Художественная литература“ Москва, 1981.

Форбс – Forbes, D. Bagh o Bahar  (The Tale of the four Derwishes), 1857.

 

[1] Всички преводи, съдържащи се в този текст, са направени от оригинала на урду и принадлежат на автора.

[2] Поднасям извиненията си за недокрай коректно посочените с цитиране примери, но заниманието ми се стори излишно. И доста изморително. Подобни примери има, за съжаление, на всяка страница.

За автора

Публикации в списание МАНАС:

Мюлер, Макс. На какво ни учи Индия?. / Макс Мюлер; Прев. Татяна Евтимова // Манас: Южна Азия: Идентичност и културно многообразие, Том 1, 1, 2014.

Мюлер, Макс. За природата на хинду. / Макс Мюлер; Прев. Татяна Евтимова // Манас: Сетива и сетивност, Том 2, 2, 2015.