Manas. Studies into Asia and Africa.

Електронно списание на Центъра за източни езици и култури
Софийски университет „Св. Климент Охридски”

Manas logo

Манас 5 (2019), 1.

Публикувано в 10.12.2019 http://manas.bg/bg/2019-vol5-1/edin-interesen-pogled-ot-indiya-km-balkanite-ot-1912-godina-ptnite-belezhki-na-indijskiya-uchen-abdurrahman-seoharvi

ISSN: 2367-6256

Попова, Кристина. Муратова, Нурие. Един интересен поглед от Индия към Балканите от 1912 година: Пътните бележки на индийския учен Абдуррахман Сеохарви*. – Във: Манас: Индия в българската наука – Втора национална конференция, Том 5, 1, 2019.

2019 / Том 5 / Брой 1 : Индия в българската наука – Втора национална конференция

Един интересен поглед от Индия към Балканите от 1912 година: Пътните бележки на индийския учен Абдуррахман Сеохарви*

Кристина Попова, Нурие Муратова

Резюме

Изследването представя едно свидетелество на културните контакти между България и Индия от 1912 г. Пътните впечатления на Абдуррахман Сеохарви от преминаването му през Балканите (главно от България и Сърбия) представляват поглед към тези страни от един мюсюлманин от Индия, който посещава за по няколко дни Белград, Ниш, София, Пловдив и други градове през 1912 г. При пътуването си Абдуррахман Сеохарви има интересни срещи, предимно с хора от мюсюлманските общности. Неговите впечатления са публикувани в Индия на английски език и по-късно са издирени от изтъкнатия индийски българист от Центъра по българистика в Делхи д-р Сатиндер Кумар Видж, изследвал културните контакти между България и Индия. Настоящото съобщение е опит да се анализират основните акценти в пътеписа: местата, природата, градовете, етническите и религиозни общности, личностите и нравите, които авторът описва, както и неговите културни нагласи. 

Съдържание

Основен текст

* Изследването е извършено в рамките на проект “‘Knowledge Exchange and Academic Cultures in the Humanities: Europe and the Black Sea Region, late 18th – 21st Centuries — KEAC-BSR”. This project has received funding from the European Union's Horizon 2020 research and innovation programme under Grant agreement No 734645.

 

В началото на август 1912 г. Абдуррахман Сеохарви, мюсюлманин от Индия, на път за Константинопол посещава Сърбия и България като се спира в Белград, Ниш, София и Пловдив. Неговите пътни бележки и впечатления са публикувани в три поредни статии през мeсеците май и юни 1913 г. във в. „Комрейд“, вестник на мюсюлманите в Индия, издаван в Делхи. Десетилетия по-късно, през 80-те години на ХХ век, изследователят на българо-индийските връзки и изтъкнат българист д-р Сатиндер Кумар Видж попада на рядък екземпляр от „Комрейд“, запазен в библиотека в Делхи и прави копие, което предава на българските архиви[1].         

Откриването на тази поредица статии от д-р Сатиндер Кумар Видж е част от негов голям проект за издирване, превеждане и публикуване на документи за българската и балканската история в индийските библиотеки и архиви. В хода на тези издирвания през 80-те години на ХХ век, видният индийски българист се натъква в Индия на редки издания и множество документи, които грижливо описва и анотира, като по-късно ги подготвя за печат. През лятото на 1986 г., той пише в София в едно свое писмо до Министерство на културата:

„…Вярвам, че получихте предишното ми писмо, изпратено чрез г-н Кънчев, съдържащо списък на стари и редки книги по отношение на Балканския регион, които намерих тук. Ще се радвате да научите, че оттогава аз неочаквано открих голям брой непубликувани документи от държавните архиви, отнасящи се до Априлското въстание, Руско-турската война 1877 – 1878, Итало-Турската война[2], Балканските войни и Първата световна война. Това са документи от Британско-индийския период, отразяващи отношението на британско-индийското управление към тези събития. Вече подготвих опис на тези документи и сега подготвям и резюме.“[3]

За съжаление, този забележителен проект на Сатиндер Кумар Видж не успява да се осъществи докрай, въпреки че той подготвя за печат сборник с документи.

В бележките си по намирането на статиите на Абдуррахман Сеохарви в Делхи, д-р Сатиндер Кумар Видж прави за българските си колеги характеристика на вестника „Комрейд“, както и на гледната точка на автора им. Той посочва, че вестник „Комрейд“ застъпва широко разпространяващите се сред мюсюлманите в английските колонии по това време идеи за световната общност на ислямския свят. Това определя политиката на вестника да публикува статии за живота на мюсюлманите в други краища на света.

Според Кемил Айдън, изследвал зараждането на идеята за общ мюсюлмански свят: „Мрежите, които се създават благодарение на техническите нововъведения, са посредникът на панислямската идея, провокирана от нуждата да се противопостави на идеята за мюсюлманската раса, родена в империите. Така постепенно – пише Айдън – мюсюлманската солидарност придобива стратегическо значение, а султаните в Османската империя като най-видни владетели, се радват на почит и уважение от всички мюсюлмански общности по света. Нещо повече, целта на мюсюлманските интелектуалци – реформатори, е да докажат, че ислямът е съвместим с модерността“.[4]

Представител именно на тези мюсюлмански интелектуалци в Индия, застъпващи се за напредък и модерно образование е и Абдуррахман Сеохарви.

Той идва на Балканите с конкретната цел да информира индийските читатели за положението на мюсюлманите и затова статиите (озаглавени „Ислямът в Сърбия“ и „Ислямът в България“[5]) не отразяват общо пътните му впечатленията, а имат конкретна насоченост. Въпреки че основната му цел е да даде конкретни данни за различните народности сред мюсюлманите на Балканите, тяхната численост, образователните институции, кариерните и властови възможности в съответните страни, той споделя и някои общи впечатления от преживяванията си в големите балкански градове.

Сатиндер Кумар Видж предполага, че Абдуррахман Сеохарви е млад човек, вероятно от средите на индийските студенти, които учат на Запад в първите десетилетия на ХХ век. Нашите издирвания доведоха до намирането на нова информация за него, от която се очерта образът не на студент, а по-скоро на интелектуалец – юрист с научни интереси в областта на правото. В дигиталните каталози на няколко немски библиотеки фигурира труд на Абдуррахман Сеохарви върху изворите за ислямското право, публикуван на немски език през 1914 г.[6] Също така в един брой на научното списание на немското дружество за изучаване на Изтока[7] се съобщава за починал през 1918 г. член на дружеството на име Абдуррахман Сеохарви, адвокат в Делхи. При липсата на друга информация, приемаме, че този адвокат и учен, завършил вероятно образованието си в Германия и участник в немското дружество за изучаване на Изтока, е именно пътешественикът, посетил Балканите през 1912 г. Тези данни съвпадат и с информацията, че той използва именно немски език при разговорите си с някои от мюсюлманските дейци в България. Годините, прекарани в Европа и европейското образование личат и в увереното му боравене при определянето на европейските архитектурни стилове, както и в познаването на тенденциите на „последната парижка“ мода.

Като импулс за своя специален интерес към положението на мюсюлманите в Сърбия и България Сеохарви посочва статии в „Комрейд“, които описват положението на мюсюлманите в Китай и Русия. Това потвърждава извода, че тези публикации отговарят на политиката на индийското издание, насочено към по-тесни връзки между мюсюлманите в света и по-доброто им взаимно опознаване и сближаване.

За двете седмици престой на Балканите Сеохарви смята, че е получил достатъчно възможности да намери автентична и вярна информация, като основният му източник за Сърбия е шейх-юл- мюфтията на мюсюлманската общност, а в България успява да проведе повече срещи и лични наблюдения.

От разказа му за престоя на Балканите се вижда също, че идването му е свързано с предварителни проучвания. Личи, че той е предварително осведомен и за институциите, и за имената на хората, с които трябва да установи контакт в Белград, Ниш, София и Пловдив. В първата си статия той описва положението на мюсюлманите в Сърбия, а втората е разказ за пристигането, срещите и впечатленията му от София и Пловдив. Третата статия е продължение на втората и дава най-вече конкретни сведения и данни за образованието, културните и политически институции на мюсюлманите в България.

 Като използва най-вече термина „мохамедани“, който тогава е в международна употреба, Абдуррахман Сеохарви назовава основните групи мюсюлмани в България: турци, помаци, роми, като дава кратки описания за тях.

 Интересува се живо и от политическата ситуация на Балканите и се вълнува от съдбата на Османската империя след поражението на империята в Итало-турската война като се стреми да дискутира тези събития и със своите събеседници в Сърбия и България.     Посещението му в България съвпада с навечерието на месеца Рамазан, което дава възможност да се датира доста точно в началото на август през 1912 г. Той споменава също, че учениците в педагогическото училище в Пловдив, чиято библиотека той посетил, са били във ваканция, което също потвърждава времето на посещението. Това са дните в навечерието на Балканската война, която започва само два месеца по-късно, вече е създаден Балканският съюз. Напрежението, свързано с подготовката за войната се чувства в описанието на Сеохарви.

 Попаднал в различна географска, културна и езикова среда, Абдуррахман Сеохарви обръща особено внимание на външните изрази на културата – архитектурния облик на градовете, облеклото на гражданите, жестовете и чертите на техните лица.

За разлика от европейските пътешественици, които, както тогава, така и днес, са чувствителни най-вече към видимите белези на Ориента в българските градове, Сеохарви възприема София като „прекалено европейска“. За него тя се е превърнала в нов „Петербург“. Западната култура и европейска архитектура го карат да чувства мястото като монотонно, скучно и безинтересно. Въпреки че му липсва многообразието и пъстроцветието на Изтока, той е впечатлен от гледката на църквата със златен купол в столицата, която възприема преди всичко като символ на власт:

„ …Когато наближих София, погледът ми прикова една Византийска катедрала. Златното й кубе блестеше в далечината. Когато приближихме, тя започна да излъчва спокойствие, изпълни пространството, докато започна да доминира цялата панорама и се изправи пред нас като символ на собственото си могъщество. София като другите столици е наскоро преустроена с много средства, добре планирана, безинтересна, сякаш излята. Този нов Санкт Петербург е израз на бунта на Запада срещу разточителството на Изтока.“[8]

 Единственото преживяване на близост, което Абдуррахман Сеохарви описва за престоя си в София, е срещата му на една софийска улица с красива млада мюсюлманка. Той подробно се спира на хубостта на нейното лице, цвета на кожата, нейните очи и коси, както и опита си да я заговори. Сеохарви изказва предположението, че тя е от ромски произход и припомня тезата за произхода на ромите от Индия:

„Очите ми внезапно срещнаха и се вторачиха в две черни красиви очи на жена близко до мен. Нейната коса беше дълга, разделена на две страни, така черна, както зениците на нейните очи. Цветът на лицето й беше кафяв и тъмен като моя и усмихвайки се невинно, се показаха нейните зъби, перлено бели като контраст. Главата й беше покрита с бяла кърпа, която прикриваше дългата й коса, увиваше я и й придаваше форма. Тя беше бедна. Но защо изобщо тя прикова към мен нейните красиви мистични очи! Може би като мен усещаше взаимно припознаване. Аз я разпитвах по всеки начин, по който можах да се изразя. Тя не разбираше нито дума от това, което казвах, нито пък аз разбирах нейната реч. Дори нейните жестове ми изглеждаха странни, както и моите на нея. Изведнъж ми хрумна нещо. Аз повторих Каламата и тя, стискайки моята ръка с удоволствие в нейните нежни кафяви ръце каза нещо. И смеейки се, доволна пое по пътя си. Аз смятам, че беше циганско момиче и мисля, че може би е истинна идеята на някои филолози и етнолози, че първоначалният дом на циганите е Индия. След това научих, че имаше между 6 и 7 хиляди цигани мохамедани в София.“ [9]

Със своето културно многообразие Пловдив впечатлява Сеохарви във всяко отношение много повече от София и му напомня Белград. В Пловдив той осъществява и важни срещи с водещи фигури сред мюсюлманите в България, обединени около редакцията на единствения всекидневник на турски език по това време – в. „Балкан“. Той е създаден от привърженици на младотурското движение, което идва на власт в Турция след преврата от 1908 г. Редакцията на вестника, според него, не отстъпва по нищо на редакциите на всекидневниците в Делхи.

Сеохарви посещава също и джамията в града, както и мюфтийството. Трима души, според него, стоят начело на новите течения сред мюсюлманите в България – редакторът на вестник „Балкан“ Етхем Рухи Бей[10], просветният деец Халил Зеки Бей и търговецът Ахмед Фаик Бей.

Особено е впечатлен от личността на Халил Зеки Бей, помак, вероятно получил образование в Швейцария или Германия, с когото свободно разговарят на немски език. Той е също така бивш преподавател във Военното училище в София и основател на турското педагогическо училище в Пловдив. Впечатлен от неговите начинания, Сеохарви го определя като „практичен мечтател“.[11]

Най-подробно описана в статията е една вечерна среща с видните мюсюлмански дейци в Пловдив, които той определя като „обещаващи млади мъже. В разказа си Сеохарви отдава голямо значение не толкова на придобитата информация, колкото на чувството, което поражда общуването, преживяването на „братството на мюсюлманите“, както и чувството на общност не само на вярата, но и на идеи, стремежи и цели. Това е централното събитие от неговото пътуване в България:

„Вечерта отидохме в градската градина и Халил Зеки Бей ми каза, че съм поканен от Ахмед Фаик Бей, където ще имам възможност да срещна няколко видни представители на мохамеданите в България, които на драго сърце ще ми дадат информацията, която ми е необходима. Тази градина е като природен парк. Спокойна вода се разстилаше пред нас. Здрачаваше се. По пътя минаваха християнски мъже и жени със славянски и гръцки черти, облечени според германски или руски стил; военни офицери в бели куртки и сини бричове, светски жени по последна парижка мода, оформяйки картина не много различна от онази, която може да се види в Северна Европа. Само от време навреме, когато минаваше живописно облечен албанец или кюрд, или червеното и черното на някой фес се появяваше и изчезваше в далечината, или музикалният смях на група забулени госпожи в черни копринени дрехи и красиво спускащи се яшмаци се чуваше наблизо, се чувстваше, че сме на границата на Ориента. Когато се връщахме, видях всички джамии осветени, а новолунието предизвестяваше навечерието на месеца Рамазан. Джамиите бяха осветени или заради месеца Рамазан, или заради юбилея на султана, Халифът. Аз бях радостен да срещна толкова много представителни български мохамедани тази вечер. Почти всички бяха обещаващи млади мъже, които бяха завършили своето образование в Константинопол, а някои от тях бяха посещавали университети във Франция или Швейцария. Те са надеждата за началото на ново време за исляма в страната. Ахмед Фаик Бей, третият член на триото е търговският принц на България. Той има изключително широка търговска дейност в колониите и управлява най-голямата търговска къща в страната. Той ми каза, че на драго сърце би общувал с търговските къщи в Бомбай (дн. Мумбай – б.р.), Калкута (дн. Колката – б.р.) или Рангун (дн. Янгон – б.р.), за да разшири мохамеданската търговия. Срещата продължи до полунощ. Халил Зеки Бей действаше като преводач, превеждайки от турски на немски за мен и от немски на турски. Въпреки различията на раса, държава, цвят, език и всичко други, ние взаимно се чувствахме толкова близки един до друг, така, че не можеше да бъде повече, ако бях роден и израсъл в България. Такова е братството на исляма.“[12]

 Към политиката на българските власти към мюсюлманите Абдуррахман Сеохарви се отнася критично. На няколко места цитира мнението на мюсюлмани и християни, с които се среща, за религиозната толерантност на османската държава в миналото. Научил вестта за нападение над мюсюлмански села, Абдуррахман Сеохарви посещава в последния си следобед и едно близко до Пловдив село с мюсюлманско население. Тук той отново описва наблюденията си върху облеклото и жестовете на хората, и разговаря чрез своя придружител с група старци в селото. Забелязал „две цигански каруци“, той е възхитен от „простия и невинен“ живот на група роми, който връща мислите му към Библейските времена:

„Жените не бяха забулени. Няколко момичета си бъбреха тихо, докато ръцете им си почиваха върху работните инструменти. Две цигански каруци стояха в далечината, и жени с деца на ръце бързаха нагоре-надолу. Беше запален огън за приготвянето на вечерята. Слънцето залязваше. Аз се почувствах пренесен в земята на Палестина в Библейските времена на Авраам. Какъв невинен и прост живот бе това. И това бяха жертви на жестоко потисничество на хора, които се смятаха за последователи на Принца на мира.“[13]

 Същата вечер Абдуррахман Сеохарви заминава за Истанбул. Той обобщава впечатленията и чувствата, с които напуска страната и вълнението от своето преживяване: „В полунощ напуснах Филибе и заминах за Константинопол. Дойдох тук като чужденец. Заминавайки си, трябваше да обещая, че това не е сбогуване, а че ще дойда отново. Иншаллах.“[14]

В края на втората статия „Ислямът в България“ Абдуррахман Сеохарви отново се връща на темата за образованието на мюсюлманите в България и отново подчертава важността на реформаторското дело на Халил Зеки. Тук той цитира няколко цифри за училищата, за да даде възможност на читателите на „Комрейд“ за съпоставка с положението в Индия.: „Броят на училищата е около 1100/1400, – пише той, – с около 1700 учители, мъже и жени. Броят на момчетата, които посещават училище е 42000, а на момичетата – 10 000. Тези две цифри показват, че мохамеданите в Индия могат да научат нещо полезно от мохамеданите в България.“[15]

Статиите на Абдуррахман Сеохарви за посещението му на Балканите през август 1912 г. ни дават забележителна информация за линиите на разделение и обединение, които се очертават в света в началото на ХХ век. Самият автор, дошъл от далечна Индия, живял в Германия, посещавал множество европейски градове, юрист с европейско образование, учен и адвокат в Делхи е човек с ясно изразени симпатии към мюсюлманския свят и предразсъдъци към Запада. Наред с предразсъдъците му към европейската култура и Запада, той е човек, с жив интерес да опознае света, да го сравни с европейските страни и със своята родина, да намери измеренията на близостта, която търси преди всичко в света на религията.

Идвайки на Балканите, Сеохарви се сблъсква с различни хора – хора от различни вероизповедания, пол, социално положение и начин на живот. Тази комуникация поражда у него чувства на общност или отчуждение, които той се опитва да огласи в статиите си, давайки израз преди всичко на собствената си идентичност. Той се чувства приобщен към мюсюлманския свят, но чувството на най-силна общност преживява с образованите мъже на негова възраст, близки до неговата социална среда. Като модерен човек, Абдуррахман Сеохарви се впечатлява най-вече от успешната организация на училищната дейност, от търговския размах, от качествената редакторска работа и от възможностите за културен напредък. Статиите му са интересен и различен източник за българското общество в навечерието на Балканските войни, за мюсюлманската общност по това време в България и Сърбия, както и за личности, останали извън полезрението на българската историография.

 

Бележки

 

[1] Abdurrahman Seoharvi, Islam in Serbia, The Comrade (Weekly Journal, Editor – Muhamad Ali), Delhi, 31. Mai 1913; Abdurrahman Seoharvi, Islam in Bulgaria, The Comrade, 7th June 1913 pp. 439-440; Islam in Bulgaria II, The Comrade, 14th June 1913, pp. 458-459. Копията от статиите на Абдуррахман Сеохарви, заедно с бележките на д-р Сатиндер Кумар Видж се съхраняват в ЦДА, ЧП 907к.

[2] Войната между Турция и Италия от 1911 г.

[3] Satinder Kumar Vij, Materials Related to the history of the Balkan Region Available in India, Архив на БАН, Ф. 163c, оп. 3, а.е. 259, л.44 - 49.

[4] Кемил Айдън, Идеята за мюсюлманския свят: интелектуална история на света, Култура, бр.21, 2017. Авторът посочва и имената на няколко водещи в това движение индийски мюсюлмани.

[5] Преводът на текста на пътните бележки на Абдуррахман Сеохарви ще бъде публикуван в „Балканистичен форум“. Преводът на включените тук откъси е на Петър Воденичаров.

[6] Вж. Abdurrahman Seoharvi, Eine kritische Pruefung der Quellen des islamischen Rechts, London, 1914.

[7] Вж. Zeitschrift der Deutschen Morgenlaendischen Gesellschaft, Bd. 74, 1920, IV: Mitgliedernachrichten: http://menadoc.bibliothek.uni-halle.de/dmg/periodical/tpage/65262?query=uray

[8] Abdurrahman Seoharvi, Islam in Bulgaria, The Comrade, 7. June 1913.

[9] Пак там.

[10] Етхем Рухи Бей е изтъкнат представител на младотурското движение и редактор на издавания в Пловдив всекидневник на турски език в. Балкан.

[11] Не успяхме да издирим подробна информация за Халил Зеки Бей и да съставим цялостна негова биография. Участник в Младотурския комитет с такова име, е споменат като преводач в българското търговско представителство в Скопие, когато заради политическите си връзки е арестуван от османските власти. В Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ в София се пази негова книга за историята на България, предназначена за турските училища в България. Вж. Халил Зеки, Българска история (За мюсюлманските училища), Пловдив, Печатница „Балкан“, 1912, 36 страници (на турски език). Вероятно е Халил Зеки Бей да се е преселил в Измир след войната, където е журналист и основател на спортния клуб в града. Възможно е и негов син, роден в 1906 г. и завършил гимназия в Пловдив, да е виден културен деятел в град Одрин.  

[12] Пак там.

[13] Пак там.

[14]  Пак там.

[15] Abdurrahman Seoharvi, Islam in Bulgaria II, The Comrade, 14th June 1913, pp. 458-459.

 

 

 

 

За авторите

Кристина Попова е доцент по история на България в Югозападния Университет „Неофит Рилски“ – Благоевград от 1998 г. ; гост професор в Университета „Карл Франценз“ в Грац (1998), Виена (2000-2001), Зиген (2003-2004), Лайпциг (2004) и други. Основни изследователски интереси: социална история, биографични методи, история на жените.


Нурие Муратова е доктор по история, главен асистент в Югозападен университет (ЮЗУ) „Неофит Рилски“ – Благоевград. С изследователски интереси в областта на архивните политики, архивите на жени и малцинства.