Manas. Studies into Asia and Africa.

Електронно списание на Центъра за източни езици и култури
Софийски университет „Св. Климент Охридски”

Manas logo

Манас 5 (2019), 1.

Публикувано в 01.12.2019 http://manas.bg/bg/2019-vol5-1/budistkite-dardi-v-ladakh

ISSN: 2367-6256

Робова, Пролетина. Будистките дарди в Ладакх: Към проблема за етническото определянена индоарийската общност брокпа. – Във: Манас: Индия в българската наука - Втора национална конференция, Том 5, 1, 2019.

2019 / Том 5 / Брой 1 : Индия в българската наука - Втора национална конференция

Будистките дарди в Ладакх: Към проблема за етническото определянена индоарийската общност брокпа

Пролетина Робова

Резюме

Въпросът кои са будистките дарди на Ладакх е сложен и има различни, често противоречиви измерения – от колониалната концепция за Дардистан и дардите, която се налага в научната литература през 19 век, до съвременните процеси на изграждане на нация, стимулирани от военните в пограничните с Пакистан и Китай територии на Индия, до лингвистичните и културни аспекти, действително обединяващи множество общности под категорията дарди и дардски. Тук ще се опитам да разгледам някои основни проблеми при употребата на термините „дарди“ и „дардска култура“, като ще засегна и съвременните легенди, битуващи в самата общност и в популярната литература – например идеята, че са потомци на войските на Александър Велики.

Съдържание

Основен текст

Във високопланинския пустинен регион на Ладакх живее общността на будистките дарди, известна с названието брогпа (brog-pa, tib. букв. „планинци“). Тя спада към групата на дардските народи, населяващи днес предимно северните райони на Пакистан, северозападна Индия и Източен Афганистан, част от етнолингвистичната индоарийска група. Общността населява три села по поречието на р. Инд, а именно Да, Гаркон и Дарсик, както и прилежащите към тях махали. Разположени в непосредствена близост до линията на контрол между Пакистан и Индия, те са пресечна точка на множество културни, религиозни, политически и езикови влияния. Силното тибетско културно присъствие в региона е оставило дълбок отпечатък върху нейните фолклор, религиозни представи и устна традиция, до такава степен, че разграничаването на дардските от тибетските пластове в културата й е силно затруднено. Същевременно днес тя е сред малкото дардски общности в Индия, успели да съхранят частично своите автохтонни религия и култура, наследство от които са празници като бонона, бии, мантхана и др., които въпреки силното будистко влияние в селата, продължават да се празнуват всяка година. Традиционно общността е живяла в относителна изолация, като всички аспекти от живота й са се въртели около спазването на специфични табута, свързани с концепциите й за чистота и замърсяване. Най-характерни сред тях са забраните за консумиране на краве месо и мляко, пилешко и яйца, като отглеждането на тези животни е табу, чието нарушаване води до замърсяване на почитаните от тях божества. Табутата им обхващат също и вкарването на външни продукти в селото и интеракцията с външни посетители. До отварянето на общността за туризъм от индийската армия, всяко излизане извън селото или посещение на външен човек е изисквало серия от пречистващи обреди, за да се запази ритуалната чистота на дома и околното пространство. Тази изолация се променя в средата на 20-ти век, като под влиянието на туристическата индустрия и модернизацията в региона, традиционните бариери около досега на общността с външния свят биват рязко и изкуствено премахнати, което довежда до сериозно сътресение в културната й идентичност и начин на живот.

   Макар и през миналия век да е била обект на интерес за някои изследователи, съвременните изследвания върху културата и езика й са оскъдни. Паралелно с ограничената научната литература съществуват множество популярни публикации и филми, които популяризират общността посредством различни теории за нейния произход.

Подобно на други дардски общности като калаша и хунза в Пакистан, с които споделят множество културни и религиозни сходства, за будистките дарди също се спекулира, че произхождат от войските на Александър Велики. Основните названия, с които тази общност се среща в научната и популярна литература, се вписват по специфичен начин в реалността и служат за инструменти за задаване на идентичност на общността.

 Очерк на съществуващите имена

На фона на различните културни влияния върху общността през вековете, проблемът с названието й или липсата на конкретно такова най-красноречиво описва дилемите, свързани с етническото й определяне. 

Етнонимът брогпа

Най-популярното название на общността е брогпа, дадено й от местното ладакхско население, с което се среща и в различни научни публикации. То се използва и с административни цели, като с него общността е вписана в списъка на защитените племена в конституцията на Индия.

Въпреки, че самата общност постепенно е започнала да се идентифицира с названието брогпа, то е проблемно по няколко причини. На първо място е натоварено с негативни смисли като „див“, „необразован“, „некултурен“. Табутата за приемане на външни в общността са станали причина за популярни сред ладакхците поговорки като: „Както не смятаме аскута[1] за дърво, така и не смятаме брогпа за хора.“

Тъй като думата брогпа буквално означава „планинци“, тя препраща към минало, в което хората са прекарвали голяма част от годината по високопланинските пасбища. Според религиозните представи на общността именно високите части на планините са обитавани от божествата, така че в известен смисъл пребиваването там доближава хората до тяхната чистота. От тук и названието брогпа се възприема от някои хора като отразяващо митологичното съвместно съжителство на общността с божествата, които почита. Днес в контекста на процесите на модернизация в региона, то постепенно губи популярността си сред онези, които се опитват да избягат от традиционния начин на живот и да намерят реализация извън селата. В този смисъл името брогпа отразява и амбивалентната позиция на общността в Ладакх, едновременно на символ на културното многообразие в региона, но и на традиционна общност с по-нисък социален статус от този на носителите на доминиращата  ладакхска култура.

Вторият проблем с названието, е че то е използвано за други общности, нямащи общо с будистките дарди, а именно брокпа в Бутан и дрокпа в Непал. Причина за това, е че в същността си то е нарицателно за планинци и номади, което по стечение на обстоятелствата се е превърнало в етноним. Заради името брогпа и езикът на будистките дарди е наричан брогскат (brog-skat), а съответно езикът на брокпа от Бутан се нарича брок-ке (изменено произношение на същата тибетската дума за „език“ – skat), като двата езика са от различни езикови семейства. Поради изброените дотук причини употребата на понятията брогпа и брогскат освен, че в някои контексти е натоварена с негативна конотация, тя внася повече объркване, отколкото яснота.

Етнонимът будистки дарди

Друго име, с което общността често е наричана е будистки дарди. За пръв път понятието дарди е употребено в научната литература от Иззет Уллах, изследовател на Британската източноиндийска компания, в статията си „Travels Beyond the Himalaya“, публикувана през 1826 г. (КЛАРК 1977: 329):

Всички къщи в тази страна откъм Матаяин бяха в разрушено и изоставено състояние, след като мнозина са били отведени предишната година от група хора, наречени дарди (…), които говорят пащу, както и езика даради: тяхната религия е неизвестна. (…)

 Същинското затвърждаване на термина идва с трудовете на Лайтнър, който не само целенасочено налага употребата му, но и не скрива ролята си в процеса. Самият той признава, че нито едно от племената, които поставя в категорията „дарди“ не се идентифицира с нея:

 Както винаги се наблюдава при нецивилизованите раси, дардите нямат общо име, но наричат всяко дардско племе, което населява различна долина, с различно име…Самото название „дарди“ не е припознато от нито една раса, която съм срещал (пак там: 336).

 Тезата, че дардите са най-ранният слой на населението на Ладакх, част от който все още се е запазила в региона, е широко разпространена. Сред нейните поддръжници е Петеч, който в своята „История на Ладакх“ прави обзор на употребата на названието „дарди“ и предлага различни доказателства за тяхното ранно присъствие в региона, за което според него свидетелстват както етническия субстрат, така и топонимите, в които изпъкват дардски елементи (ПЕТЕЧ 1977: 5).

Франке поддържа тезата, че най-ранното население на Ладакх е било смесица от индоарийското население мон и дардите, които в последствие са завладени и частично асимилирани от Тибет. Той отбелязва, че все още съществуват общности на будистки дарди (брогпа), които говорят индоарийски език в района на Да и Хану в западните части на Ладакх (БРЕЙ 2005: 5).      

  Сред първите изследователи, използвали названието будистки дарди за дардите в Ладакх, приели будизма, е Шоу. В своята статия „Изгубените арийци на Тибет“ (ШОУ 1878: 27) той описва пътешествието си до долините на Да и Хану през 60-те години на 19 век. В описанията си той предлага и общи сведения за религиозните им вярвания и обичаи, функциите на жреческите родове и забраната за консумиране на краве месо и мляко, на пилешко и яйца, които са смятани за причиняващи замърсяване. Те съществено отличават общността от ладакхските й съседи:

 Хората от това племе са доказали с езика и обичаите си, които са подкрепени от техните традиции на предишни миграции, че принадлежат към дардската раса, въпреки че самите те не са запознати с това родство. Те са известни просто като брок-па (или планинци). Докато са били изолирани от външни хора, те са се съхранили подобно на каста от смесване с тях, и изглежда съвсем наскоро и много повърхностно са приели религиозните вярвания на своите съседи. Така по-голямата част от племето са будисти, докато две или три от най-северозападните им села, граничещи с балтистан са станали мюсюлмани.  

 Разграничение между будистки и ислямизирани дарди прави и Дрю (ДРЮ 1875: 429-430), който подобно на Шоу е един от ранните изследователи от колониалния период, документирали досега си с тази етническа група. Той говори за две дардски миграционни вълни. Първата идва от северозапад, преди появата на исляма в региона, и се установява в Пуриг (днешен Каргил), между населението на Ладакх и Балтистан. Дрю нарича хората от тази вълна брок-па (brok-pa). Втората вълна идва от западната част на Балтистан и образува ислямския дардски слой върху автохтонното тибетско население. Той свързва названието брок-па с това, че първата вълна влиза в контакт с балтите след като преминава през пасове и се заселва в по-високите части на долините (пак там: 433).

 Макар, че названието будистки дарди е най-близко до културата и етническата принадлежност на общността, то е разглеждано като проблемно от някои изследователи. Според Кларк (КЛАРК 1977 :324) налагането му е отражение на научния и политическия климат на колониална Индия и плод на упорито и машинално самоцитиране и позоваване на неясни препратки към древни текстове. Той разглежда политическия контекст довел до нуждата от изследвания в региона на Ладакх през 19-ти век и по-конкретно съревноваването на Британската империя с Русия, заради приближаването на железопътната й линия към Централна Азия. Той оприличава опита за създаването на „дардски народ“ и „Дардистан“ със създаването на Афганистан и Белуджистан.

Според Мона Бхан (БХАН 2014), безкритичната употреба на термина дарди утвърждава колониални проекти, целящи приписването на расови принадлежности на общности, които не се идентифицират с тях. Използването му също така третира  като статични физическите и езиковите различия помежду им. Въпреки, че засегнатите от нея политиките спрямо общността действително заслужават внимание, тя не предлага алтернатива на названията брогпа, дарди, арийци. Също така тя бегло засяга езиковия аспект на термина дарди, а именно наличието на групата на дардските езици, като основание за неговата употреба. Бхан единствено споменава, че според някои учени категорията „дардски езици“ трябва да бъде напълно изоставена. Същевременно, въпреки че признава проблемността на названието брогпа заради негативната му конотация, тя го използва в рамките на цялото си изследване.

Част от критиката към категориите дарди и дардски идва от там, че те се отнасят както за географски, така и за лингвистични региони, границите на които не съвпадат. В рамките на така наречения Дардистан, предложени от Лайтнър, попадат територии като Хунза, Нагер и Ясин, в които се говори бурушаски – език, за чието място в езиковата класификация няма научен консенсус. Същевременно от Дардистан се изключва Кашмир, територията на най-големият дардски език – кашмири (ШМИТ, КОУЛ 1983: 10).

В Класификацията на Грирсън дардските езици формират трето подсемейство в индоарийския клон на индоевропейското семейство, като другите две са индоарийското и иранското. Според него дардските езици заемат междинна позиция между санскритските езици на Индия и иранските езици на запад. Тези езици не са нито с индийски, нито с ирански произход, а формират трети клон на арийското дърво. (КОУЛ 2004: 340).

 Сред най-авторитетните класификации на дардските езици е предложената от Моргенщирне. В нея той обособява група на кафирските езици, като трети клон на индоиранската група, която е запазила някои архаични форми и вероятно се е отделила от останалите на много ранен етап. Според него дардските езици са с изцяло индоарийски произход и могат да бъдат отнесени към форма на речта, силно наподобяваща ведийския език. Това се дължи на факта, че те не са преминали през пракритския стадии на развитие и са запазили в себе си множество архаизми (КОУЛ, 2004: 341).

 Парпола отъждествява прото-дардския език с прото-ригведийския, като предполага, че дардите са носители на прото-ригведическата култура. Според него Гандхарската култура на Сват (1700-1400 г. пр. Хр.) е първото културно сборище в региона, притежавало коне – бележито животно за Ригведа. В тази област на разпространение Гандхарската култура до голяма степен съвпада с тази на дардската група на индоарийските езици, единствените, които са съхранили някои отчетливо ригведийски диалектни варианти (ЕРДОСИ, ГРЮТЕР 1995 : 364).

   Названието арийци в популярната литература

  Будистките дарди често са наричани арийци. Названието е свързано с популярна легенда, която гласи, че те са потомци на разпръснатите в региона войски на Александър Велики. Днес то е придобило такава популярност, че дори географският район, в който живеят, често е наричан Арийската долина, а много от тях, особено по-младото и образовано поколение, наричат себе си арийци и културата си арийска. Това название е утвърдено от туристическата индустрия и се среща предимно в популярната литература. То е свързвано и с други две дардски общности, за които вече споменах, отвъд линията на контрол в Северен Пакистан, а именно хунза, наричани „гръцкото потомство в Централна Азия“ (СИДКИ 1999) и калаша, наричани „горди македонци“, „изгубеното племе на Александър Велики“ и пр. Информация за синеоките и белокожи дарди калаша достига и до нашите научни среди, като експедиция до селата става част от проекта „Българи-прародина”, под егидата на БАН и СУ „Св. Климент Охридски“. Посещението е мотивирано от сведения на информант от общността, че може би произхождат от българите. Техните къщи и носии са оприличени на българските такива, а в популярните публикации те започват да се появяват като „нашите чезнещи братовчеди“, „загадъчните калаши и ние“, „Пакистан, прародина на българите“ и пр. Макар изследването да не се позовава на теорията за произход от армията на Александър Велики, изводите, до които стига, напомнят на македонските и гръцки проекти в региона. Общността, за която говоря, е по-далеч от тези земи, но съм убедена, че една експедиция с подобна цел до нейните села би стигнала до сходни изводи. В следствие популярността на същата легенда будистките дарди са наричани „последните арийци“, подобно на калаша „изгубеното племе на Александър Велики“, „изгубената армия на Александър Велики“, „изгубените деца на Александър Велики“ и др. В този смисъл названието „арийци“ не е свързано с действително индоарийския произход на общността, а по-скоро с привлекателни за широката публика легенди. Тази теория е подхранвана и от популярни сред будистките дарди истории от 60-те години за германки пътували до Индия, за да забременеят от чистите арийци на общността. В книгата „Hermit Kingdom: Ladakh“ (АХЛУВАЛИЯ 1980: 113) се разказва за няколко млади жени, дошли на празник на общността, за да намерят арийски мъже:

   Те са дошли чак до Ладакх, надявайки се да отнесат със себе си семето на хората, които се смятат за най-чистите наследници на арийската раса. Тези изискани млади дами от западния свят, колкото и да е странно това, бяха не само склонни, но и нетърпеливи да се сношат с мъжете от племето.

Издаденият през 2006 г. документален филм Aryan Saga на Санджив Шиван разказва за германки, посещавали селата на будистките дарди, за да забременеят от тамошните мъже. В него предполагаема германка със затъмнено лице говори за плана си да има арийско дете, а мъже от общността разказват открито за сексуалните си преживявания с чужденките, пропътували дълги разстояния, за да получат потомство от тях.

 Етнонимите ардеркаро и минаро

 Сред имената, с които общността присъства в научната литература, е адреркаро (arderkaro), предложено от Бидулф (БИДУЛФ 1880). Според негови информанти самите те се идентифицират с него, въпреки, че при проведените от мен теренни работи в селата на будистките дарди, не съм срещала никой, който да го е чувал. Той предлага още едно име, с което са наричани от балтите, а именно кянго (kyango), което може би е грешка в превода, тъй като на езика на общността, диалект на шина, то буквално значи „къде отиваш?“.

Друго название, с което се свързва общността е минаро. То е използвано още от Франке, който ги нарича минаро-дарди (ФРАНКЕ 1899: 104). Според Рохит Вохра (ВОХРА 1982) първите заселници на селата на будистките дарди са минаро, като по-късни миграционни вълни от Гилгит довеждат нови заселници в района.

Езикът като етническата идентичност

Терминът будистки дарди, макар и улесняващ, изключва от себе си голяма част от дардското население в Ладакх, която, съвсем доскоро е съблюдавала същите табута и религиозни обичаи като разглежданата тук общност. Основният различителен белег между ислямизираните и будистките дарди е религията. Онези дардски общности, приели исляма и спрели да съблюдават табутата за чистота, се възприемат като други, чужди и в известен смисъл замърсени. Такива села, разположени в близост до разглежданата тук общност, са Чуличан, Баталик и Силмо. В този смисъл случаят с будисткото дардско село Хану е особено интересен. Населението му и това на останалите села на будистки дарди изповядват една и съща религия и принадлежат към един етнос, но същевременно, заради това, че в Хану преди столетия са изоставили дардския си език в полза на ладакхския се наблюдава постепенно културно отдалечаване на двете общности.

 Според легендата (БХАН 2014: 32) през 16-ти век владетелят на Ладакх заповядва на водача на с. Хану, Апо Тхошал, да построи девет моста. Той отказва да извършва принудителен труд, заради което е зазидан жив. Владетелят разбира, че е изправен пред безстрашни хора и им обещава, че ще признае тяхното владетелско потекло, ако се откажат от езика си. Хората от с. Хану приемат, докато другите села отказват. Според друга версия на легендата дардите от с. Хану се споразумяват с владетеля на Ладакх, че ще се откажат от езика си в замяна на неговата защита от набези. Независимо от достоверността на тези легенди отказът на с. Хану от езика си издига бариера между него и останалите 3 дардски села, въпреки че браковете помежду им не са забранени. 

Самият район, населяван от дардите, е широко рекламиран от местните туристически агенции като Да-Хану. Названията на двете села са спрягани заедно толкова често, че за много хора те са неразривно цяло. Село Хану е дори по-известно сред ладакхците и по-посещавано от тях. Същевременно за будистките дарди от Да, Гаркон и Дарсик, хората от Хану са почти толкова чужди, колкото и ислямизираните дарди.

 Повечето информанти от селата Да, Гаркон и Дарсик, с които съм работила са на мнението, че изоставянето на езика и асоциирането на с. Хану с ладакхската култура е довело до отделянето на общността. Затова те често биват разглеждани като брогпа, които са вече изгубили своята културна идентичност. Въпреки това в Хану днес дори и младите жени запазват елементи от традиционната си носия като специфичното сплитане на косите, украшението томпху и др., които в останалите села могат да се видят само по време на празници.

      Заключение

    Самоопределянето е може би най-важният фактор за формирането на една етническа група. Според Корнуел и Хартман (КОРНУЕЛ, ХАРТМАН 2007: 20), въпреки че етническата принадлежност зависи от самоопределянето, то често бива повлияно от определенията, които другите ни приписват. Това важи с пълна сила за будистките дарди в Ладакх, чиято флуидна етническа идентичност е обусловена от множеството етноними и теории за произход, които й се приписват. От носители на чистата арийска кръв, потомци на Александър Велики, до наследници на прото-ригведическата култура и част от въобразения през колониалния период Дардистан. Те са будисти, различни от мюсюлманските дарди, но същевременно споделят общи културно-исторически корени с тях.

 Корнуел и Хартман продължават, че макар и външните хора да могат да приписват на дадена общност определена идентичност, единственото, което постигат е създаването на етническа категория. Именно припознаването на общността с нея е това, което я превръща в нейна етническа идентичност. В този смисъл идентичността на будистките дарди представлява сложна и противоречива смесица от няколко интериоризирани теории за произход, с които се идентифицират – а именно теорията, че са потомци на Александър Велики, чисти арийци, че са брогпа и потомци на минаро. В случая е важно да се разграничи идентификацията им с минаро от останалите две. Минаро е етноним, който се свързва от общността с един по-минал стадии на нейната култура, с архаичните корпуси на оралната й традиция и с далечното й минало. От тук следва и ние да направим разлика между това, което етническата група е била в този исторически отрязък и това, което е днес.

  Важно е да се отбележи, че общността не се идентифицира с названията дарди или будистки дарди – вероятно за хората от общността те са също толкова чужди, колкото и етнонимът кянго, може би резултат от грешен превод. В този смисъл будистки дарди е етническа категория, а не идентичност. Същевременно това е понятието, което в най-голяма степен позволява коректното позициониране на общността, тъй като всички останали названия, дадени им отвън, са подвеждащи и дават грешна информация за тях. В контекста на дардите от с. Хану един от недостатъците на категорията будистки дарди е че тя обхваща общности, които не се възприемат като едно унифицирано цяло и не отчита динамичните процеси, които протичат помежду им. Същевременно тя изключва други села, които до скоро са били смятани за спадащи към един и същ етнос, но които преди не повече от 20-25 г. са приели исляма.

 

Библиография

АХЛУВАЛИЯ 1980:  Ahluwalia H. P. S., Hermit Kingdom: Ladakh. Vikas Publishing House Pvt Ltd, 1980.

БИДУЛФ 1880, Biddulph J., Tribes of the Hindoo Koosh. Office of the Superintendent of Government Printing, Calcutta, 1880.

БХАН 2014, Bhan M., Counterinsurgency, Democracy, and the Politics of Identity in India: From Warfare to Welfare? Routledge, 2 Park Square, Milton Park, Abingdon, 2014.

ВОХРА 1982, Vohra R., Ethnographic Notes on the Buddhist Dards of Ladakh: The Brog-Pā. В Zeitschrift für Ethnologie, pp 69-94, 1982.

ДРЮ 1875, Drew F., The Jummoo and Kashmir Territories: A Geographical Account. Edward Stanford. 55, Charing Cross, S.W, 1875.

ЕРДОСИ, ГРЮТЕР. 1995. The Indo-Aryans of Ancient South Asia: Language, Material Culture and Ethnicity, 1995.

КЛАРК 1977, Clarke G. E., Who Were the Dards? A review of the ethnographic literature of the North-West Himalaya, Kailash, Journal of Himalayan Studies, Vol. 5, no. 4, Kathmandu Rathna Pustak, pp. 323-356, 1997.

КОРНУЕЛ, ХАРТМАН 2007, Cornwell S., Hartmann D.  Ethnicity and Race: Making Identities in a Changing World. Pine Forge Press, 2007.

НЕВИЛ 2013, Neville P, Historical Dictionary of British Foreign Policy. Scarecrow Press, Mar 22, 2013.

PETEЧ 1977, Petech L., The Kingdom of Ladakh: C. 950-1824 A. D. Instituto Italiano per il Medio ed Estremo Oriente, Roma, 1977.

СИДКИ 1999, Sidky H., Alexander the Great, the Graeco-Bactrians, and Hunza: Greek Descents in Central Asia ( Central Asiatic Journal, Vol. 43, No. 2 (1999), pp. 232-248).

УЛЛАХ 1843, Ullah I., Travels Beyond the Himalaya. The Journal of the Royal Asiatic Society of Great Britain and Ireland, Vol. 7, No. 2, pp. 283-342, Cambridge University Press, 1843.

ФРАНКЕ 1899, Francke H., Ladakhi Songs. Harvard College Library, 1899.

ШОУ 1878, Show R. B., Stray Aryans in Tibet, Journal of the Asiatic Society of Bengal, Vol. XLVII, P.I, pp. 26-62. Calcutta, 1878.

ШМИТ, КОУЛ 1983, Schmidt R. L., Koul O. N., Kohistani to Kashmiri: An Annotated Bibliography of Dardic Languages. Indian Institute of Language Studies. Patiala, India, 1983.

[1] Ribes orientale Desf.

      

 

 

За автора

Пролетина Робова е завършила „Психология“ във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ и магистърската програма на специалност „Индология“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Понастоящем е докторант в специалност „Индология“ с тема на дисертационния труд „Въплътяването на божества сред будистките дарди в Ладакх: Етно-културологичен анализ“. Интересите й са в областта на тибетската култура, в частност предбудистките вярвания на територията на Ладакх и Тибет, култура на дардските общности в Северозападна Индия и Пакистан, шамански практики в Южна Азия.

 

Последни публикации

Робова, Пролетина. Транс и обсебване при шаманисткия ритуал в Ладакх. – В: От Индия, към Индия: Перцепции и перспективи : Сборник с доклади от научната конференция с международно участие, посветена на 30-годишнината на специалност Индология в СУ „Св. Кл. Охридски“, 9–10 септември 2013. София: Унив.изд. „Св. Кл. Охридски“, 2015.

Робова, Пролетина. Кои са будистките дарди в Ладакх: Към проблема за етническото определяне на индоарийската общност брогпа. Доклад пред Втората национална конференция „Индия в българската наука“, посветена на 70-годишнината от обявяването на Независимостта на Индия, организирана от Клуб „Приятели на Индия“ в сътрудничество с БАН и СУ „Св. Кл. Охридски“, 15–16 юни 2017.

Публикации в списание МАНАС:

Робова, Пролетина. Трансформация и идентификация в ритуала teyyāṭṭam. – Във: Манас: Южна Азия: Идентичност и културно многообразие, Том 1, 1, 2014.

Робова, Пролетина. Бунт и смърт: Прекрачването на социалните норми и табута в култа към божествата тейям. – Във: Манас: Сетива и сетивност, Том 2, 2, 2015.

Робова, Пролетина. Въплътяването на божествата лха в контекста на
религиозните представи на будистките дарди в Ладакх
. – Във: Манас: Южна, Източна и Югоизточна Азия - традиционализъм, динамика, глобализация, Том 4, 2, 2018.