Manas. Studies into Asia and Africa.

Електронно списание на Центъра за източни езици и култури
Софийски университет „Св. Климент Охридски”

2018 / Том 4 / Брой 1 : Българска транскрипция на антропоними и топоними от азиатски и африкански езици

Правила за транскрипция и правопис на китайските лични и географски имена на български език – проблеми и предложения за тяхното разрешаване

Александър Алексиев

Резюме

Статията е опит за установяване на основни правила за транскрипция и правопис на китайските имена на български език, които да разрешат належащия проблем с омонимията при предаване на китайските срички с помощта на българските кирилски букви, както и правописа на сложни и съставни китайски имена. Начините за предаване на звуковете и буквените съчетания се определят въз основа на латинизираната китайска фонетична азбука и транскрипция „пинин“, и в съответствие с нормите на съвременния български книжовен език, при спазване наосновните правила, възприети у нас за целта.*

Ключови думи: китайски език, пинин, кирилизация, българска транскрипция

*„Глава 2. Основни правила за транскрипция на чужди географски имена“ от Наредбата (Наредба № 6 /1995), а също така и нормите за писмено предаване на звуковия състав на чужди имена със средствата на българския език, илюстрирани с примери главно от английски, френски, испански, немски и от някои други европейски езици, в глави „Транскрипция на чужди собствени имена на български език“ от правописния речник на БАН за ортографичните правила в българския език (Станков 2002: 41 – 51), и „Предаване на собствени имена от чужди езици в българския книжовен език“ (Официален правописен речник на българския език 2012: 30 – 39).

Съдържание

Основен текст

1. Увод

Спецификата на китайската фонологична система се дължи на обстоятелството, че тя е изградена от около 400 неизменяеми срички, произнасяни с един или друг тон – в зависимост от семантиката на морфемите, които се означават. Традиционно в китайската сричка се отделят два основни компонента – инициал (начална съгласна) и финал (вокална част). Задължителен е само финалът, който има йерархична структура. Основната (сричкообразуваща) гласна е единственият задължителен елемент от финала, а оттук – и на сричката (вж. Илюстрация № 1).

Илюстрация № 1: Структурна схема на китайската сричка.

Консонантната система в китайския език се състои от 21 начални съгласни, или 22 – ако броим и терминала ng /ŋ/. Двете тройки опозиции придихателни//непридихателни китайски инициали може да се заменят удачно от съответните български звучни//беззвучни съгласни: „b /p/ - б“ и „p /p’/ - п“, „d /t/ - д“ и „t /t’/ - т“, „g /k/ - г“ и „k /k’/ - к“ (вж. Катърова, Джан 1989; Гогова 1994; вж. Илюстрация № 2).

Илюстрация № 2: Списък на китайските иницали и техните български съответствия.

По традиция системата на финалите се представя като система от четири групи (серии) финали в зависимост от основната гласна – “a”, “i”, “u” и“ü”. Финалите биват монофтонгови, дифтонгови и трифтонгови, като една част от тях съдържат терминалите n /n/ и ng /ŋ/.

Отделят се и три полугласни звука (глайда): yi/-i [j], yu/-ü [ɥ]и w/-u [w]. Те могат да представят както основни гласни, така и медиали в състава на дифтонгови или трифтонгови финали, като изпълняват и ролята на инициали. Цялостна схема на китайските сричкови групи и тяхната кирилизация е представена в края като приложение (вж. Приложение № 1).

 

2. Опозиции с еднакви инициали и близкозвучащи финали

Една от проблемните опозиции от пароними в китайския език, които представляват омоними на български – по досегашното си транскрибиране, е тази на двете групи съскави и шушкави инициали със сходна средно- и задноезична монофтонгова вокална част -i [ɻ̩], и –e[ɤ]. За различаването им може да се предложи следният запис с кирилски букви, като за целта се прилага принципът на графемната близост с китайската транскрипция „пинин“:

  • [zh, ch, sh, r] e – джъ, чъ, шъ, жъ
  • [zh, ch, sh, r] i – джи, чи, ши , жи
  • [z, c, s] e – дзе, це, се
  • [z, c, s] i – дзъ, цъ, съ

3. Различаване на опозициите от срички с терминали „-nи „-ng“

Най-голяма нужда за различаване при транскрибиране на български има при сричките с веларен терминал "-ng", който досега се записваше на български като „н“, еднообразно както алвеоларния "-n". По този начин омонимни се оказват общо 67 двойки китайски срички, различаващи се само по терминал, а именно:

 

  • всичките 19 двойки срички с финали -ан – -an и-анг –-ang;
  • 16 двойки срички с финали-ън – -enи-ънг– -eng;
  • 10 двойки -ин–-inи -инг– -ing;
  • осем двойки -уан – -uanи -уанг –-uang;
  • двойката уън – wenи уънг –weng;
  • 12 двойки -ун – -unи -ong – -унг.

 

Подобни размери на омонимията са неприемливи. Предлагаме във всички горепосочени случаи веларният назален терминал "ng" да се записва като „-нг“ – по фонематични съображения, по аналогия с общоизвестната и възприета отдавна у нас практика с правописа на английски, немски и други чужди имена, завършващи на този веларен назал (Reading – Рединг, Kipling – Киплинг, Mehring–Меринг). Така първата централизирана китайска династия Цин / Qin (秦代221 – 206) ще може лесно да се отличава от манджурската династия Цинг / Qing(清代1644 – 1911). Ще може да различаваме и множество често срещани фамилни китайски имена, например Джан – Джанг (Zhan, 湛– Zhang, 张/張), Фан – Фанг (Fan, 范/範 – Fang, 方), Уан – Уанг (Wan, 万/萬 – Wang, 王).

Записването на чуждото за българския език и толкова нежелано досега в транскрипциите на китайския език краесловно „нг“ чрез веларния назален терминал “ng”може да се избегне при целия ред на серията –ян/г -iang,който се транскрибира различно от опозиционния -иѐн -ian. Това става пофонетични съображения, тъй като звуковият им състав е различен – вокалната част е задноезична при назалния (ян – yang)и предноезична при алвеоларния терминал(йен – yan).

Аналогично, чрез транскрибиране по фонетичния критерий може да се разреши и омонимията на опозициите дзюн, цюн, сюн (jun, qun, xun) – дзион/дзьон, цион/цьон, сион/сьон (jiong, qiong, xiong).

Веларният назал “ng”може да не се изписва „нг“ на български и при непълните серии – при липса на съответната опозиция. Така, например три броя срички от реда „-ънг – -eng“, а именнодън/г (deng), тън/г (teng), лън/г (leng), както и два броя – от реда „-инг – -ing“ – дин/г (ding) и тин/г (ting) може да се предават и само чрез крайно „н“, тъй като във фонологичната система на китайския книжовен език липсват съответните опозиции на срички с алвеоларен терминал „-n“.

Отделно вниманиезаслужавабългарската транскрипция на тройната опозиция от една страна на уън/-ун – wen/-unсуънг – weng,а от друга страна ина -ун – -unс -ong. При самостоятелни срички единствено възможна е само двойката уън – wenиуънг – weng, която може ясно да се разграничи на български с помощта на опозицията „н“ „нг“. Ако обаче в състава на сричката фигурира и инициал, то тогава се появяват 12 двойки близко звучащи финали -un–-ong. Понеже вокалната част на сричката уън – wenслед инициал се редуцира, по правописно правило в пининтя се записва-un, и затова на български може да се записва -ун –-un,например гун, кун, хун – gun, kun, hun (Катърова, Джан 1989: 82 – 83). Но по същия начин с -ун – се препоръчва и записването на сричките с финали -ong, например гун, кун, хун –gong, kong, hong (Катърова, Джан 1989: 82 – 83). Бихме могли да избегнем така получилата се омонимия в българската транскрипция с помощта на възприетото в настоящата статия правило за фонематична транскрипция на веларния назал, тоест гунг, кунг, хунг –gong, kong, hongс коетоще може да го различаваме от гун, кун, хун – gun, kun, hun. Може ида приложим едновременно фонетичен и графичен принцип, следвайки отблизо както звученето, така и китайската транскрипция, и да записваме гон, кон, хон – gong, kong, hong(Ср. например записа на някои вече утвърдили се в българския език китайски названия, като кунг-фу (gongfu, 功夫), Конфуций(Kongfuzi, 孔夫子)[1].

4. Кирилизация на китайските дифтонги и трифтонги

Правилата за българската транскрипция забраняват писмено да се отбелязва йотацията пред гласната /и/ и пред /е/ (често срещана в руски и сърбохърватски географски имена) (ОПРБЕ 2012: 32). Ето защо финалите -и – -i, -ин – -in , -инг – -ingсе записват без присъщата им йотация както при употреба като самостойни срички, така и след присъщите им билабиални (б, п, м) и алвеоларни (н, л) инициали: ин,бин, пин, мин.

Дифтонгите йе – ye, оу– ou, трифтонгите уай – wai, уей – wei лесно се изписват на български и звучат коректно на китайски, но само като самостоятелна сричка. При наличие на инициал възниква проблем. За да може финалите на срички, като „бие“, „моу“, „гуай“, „чуей“ да се четат правилно – като дифтонги и трифтонги, а не като две отделни срички, както би било нормално на български, където сричковата граница преминава между две съседни гласни, може да отбележим ударението върху основната гласна. Например: биѐ, пиѐ, миѐ, диѐ, тиѐ, ниѐ, лиѐ, дзиѐ, циѐ, сиѐ; мòу, гòу, хòу, джòу, чòу, сòу; джуàй, чуàй, шуàй; джуѐй, чуѐй, шуѐй. Правилата на транскрибиране допускат този легитимен и общоприет прийом – в случаи на колебание, при необходимост се посочва и мястото на ударението в транскрибираното име, например: Викто̀р (фр. Victor), Маккѝнли (англ. McKinley), Ма̀рия (пол. Maria), Ческе Бу̀дейовице (чеш. Ceskе Budejovice), Ма̀ртин и Мартѝн. (Станков 2002: 46; ОПРБЕ 2012: 105). Макар в споменатото правило да се визират друг тип случаи, посочването на мястото на ударението върху основната гласна в транскрибираното китайско име в редица случаи, както в посочените по-горе примери на дифтонги и трифтонги, които не се срещат в българския език, е единственият начин да се гарантира правилният прочит. За да не се натоварва излишно българската графична система с тази необичайна за българина функция на ударението, желателно е то да се отбелязва само при първата употреба на името в конкретния текст.

Редица китайски дифтонги се предават успешно на български според техния изговор. Дифтонгите я – ya, ай – ai , ей –ei се изписват без особен проблем и се четат коректно и като самостоятелна сричка, и като финал: ля–lia, дзя –jia, ця–qia, ся–xia; бай –bai, пай –pai, май –mai, джай –zhai, шай–shai; бей –bei, пей –pei, мей –mei, фей –fei, дзей –zei, джей – zhei, шей –shei.Изключение прави транскрипцията на финала „ей“ след два задноезични веларни консонанта: g[k]и h [x], където обичайният преден звук на дифтонга преминава в заден („ъй“). В този случай следва да пишем така, както и произнасяме:гъй –gei ихъй –hei.

При българския запис на трифтонга яо –yaoударението естествено пада върху „я“ и затова няма нужда то да бъде отбелязвано изрично, включително и след инициал. Например biao – бяо, niao– няо, qiao– цяо, xiao– сяо, liao – ляо.

При китайските дифтонги, които имат графичен аналог при изписване на български език е целесъобразно да се посочва еднократно, на първото място в текста с ударение върху сричкообразуващата гласна, например уà – wa, уò – wo.

Когато дифтогът уò – uo се явява финал след билабиални и алвеолни инициали, той се редуцира и затова, по ортографичните правила на пинин се записва като “-o” – bo, po, mo, fo, lo. Следователно серията може да се транслитерира, включително и по фонетични причини, съответно бо, по, мо, фо. Сричката ло –lo записва една единственаморфема: 咯– фразова частица, която винаги се произнася без ударение.Във всички останали случаи дифтогът-финал уò –uo може за яснота да се пояснява с отбелязано ударение при първата му употреба в текста: дуò –duo, нуò –nuo, луò –luo, хуò –huo, джуò –zhuo, жуò –ruo, дзуò –zuo, суò –suo.

Трифтонгът you– йоусе транскрибира без проблем при употреба като самостоятелна сричка. Като финал обаче основната гласна „о“ тук се редуцира почти до дифтонг – с йотирано у („-йу“), и затова по правилата на пинин се записва като „-iu“. Ето защо, за да избегнем омонимията, след транскрибиране, с палаталния полугласен дифтонг ю–yu/-ü(напр. ню –nü, лю –lü, дзю –ju), може да записваме нѝу–niu, лѝу –liu, дзѝу –jiu, като посочваме еднократно за яснота и ударението, отчитайки различията в изговора и правописа на „пинин“.

Трифтонгът уѐй– wei се редуцира частично при употреба като финал и затова се записва с пинин като „-ui“, като така дава повод да го транскрибираме „-уй“ (Катърова, Джан 1989: 82). Това е единият допустим вариант за кирилизация след инициал: дуй –dui, гуй –gui, джуй –zhui, жуй – rui, с изключение нахуѐй – hui.Все пак редукцията тук не е достатъчно голяма и повечето пъти сричкообразуващата гласна „е“ в състава се чува достатъчно ясно, особено когато сричката е в ударена позиция. Затова може и да пренебрегнем правописното правило на пинин и да транскрибирамедуѐй –dui, гуѐй –gui, хуѐй –hui, rui – жуѐй (Гогова 1992). За яснота следва да отбележим и ударението.

Всички китайски дифтонги и трифтонги, освен тези, които не се четат естествено като такива и на български език, може за яснота да се записват еднократно със знак за ударение върху сричкообразуващата гласна на първото място в текста, в което сричката се употребява в състава на съответното име. Например: хòу–hou, куà –kua, сюѐ –xue, миѐн –mian, лѝу –liu, нѝу –niu, шàо –shao, дзя̀о –jiao, уѐй –wei, йòу –you.

5. Транскрибиране на паронимни китайски названия, които се различават само по тон

Тъй като китайският тон представлява особен вид суперсегментна единица, наричана още музикално ударение, може да възникнат проблеми с транкрибирането на срички, които се различават само по тон. Например, особено необходима за преодоляване е омонимията при кирилизация на имената на две китайски провинции – Шанси / Shānxi (山西) и Шанси / Shănxi (陕西). Първата се произнася в първи тон, а втората – в трети тон. За да избегнем омонимията при транскрипция на български, бихме могли да приложим начина, по който е решен въпросът в пинин – с отбелязване на обективно по-дългата гласна „а“ при изговора на едното от двете названия: Шанси / Shanxi (山西) и Шàанси / Shaanxi (陕西). Подобно маркиране е твърде удачно, тъй като отразява и реалната разлика в изговора на паронимната двойка в китайски език, а именно – по-продължителната реализация на финала в трети тон по сравнение с тази с първи тон, и всъщност – по отношение продължителността на всички останали тонове. Ето защо похватът би могъл да се използва при всички аналогични случаи за различаване на паронимни двойки, но само когато едната от тях се чете с трети тон. В състава на последната при предаване може да се посочи първоначално, еднократно и ударението, за да може да се чете като дълга гласна („àа“), а не както нормално би се прочела на български език – като две срички.

6. Относно правописа на кирилизираните китайски сложно-съставни имена

По принцип „чуждите сложни и съставни имена се предават на български слято или разделно съобразно с начина на изписването им в чуждия език“ (Станков 2002: 46; ОПРБЕ 2012: 36). Двусричните имена в китайския език се пишат слято на пинин, например Юан Дзяхуа (Yuan Jiahua),Лиу Сюеся (Liu Xuexia), Съма Сянжу (Sima Xiangru). Сложното или съставно географско, собствено или, по-рядко фамилно, китайско име обичайно се състои от две думи (срички, морфеми), всяка от които е ударена – едната слабо, другата – силно. Ето защо, двусрични лични и географски имена може да се кирилизират слято тогава, когато гласните или дифтонгите се четат естествено като отделни срички и на български, например:

Маю (Mayu), Иу (Yiwu), Уи (Wuyi), Юи (Yuyi)

В повечето случаи подобно слято изписване създава проблеми при прочита си на български. За да може китайските сложно-съставни имена винаги да се четат правилно на български, по принцип бихме могли да отбележим ударенията на всяка сричка, например Юàн Дзя̀хуà, Лѝу Сюѐся̀, Съ̀мà Ся̀нжу̀.Ако маркираме сричковата граница, например посредством добавяне на малко тире (дефис, съединителна чертица), то част от ударенията вече няма да е нужно да се отбелязват: Юàн Дзя-хуà, Лѝу Сюѐ-ся, Съ-ма Сян-жу. За разлика от ударението, желателно е дефисът да се използва като задължителен елемент от кирилизацията и да присъства във всяка употреба на името в текста.

7. Правопис на сложните имена с „-н“ и „-нг“ в средисловие

7.1. Пред сричка, започваща с гласна или полугласна

При сложно-съставни китайски имена с първи компонентс терминал алвеоларен „н“ или веларен назален консонант „-нг“, с последваща сричка, започваща с гласен звук, маркирането на сричковата граница е задължително, тъй като в този случай неминуемо възникват два варианта на изговор. Двоякото четене е присъщо и на китайската транскрипция, където това се избягва с помощта на апостроф, който се поставя след терминала, преди началната гласна на втория компонент: Chang’an – Changan, Zhang’ang –Zhangang, Yan’an – Yanan, Jian’an – Jianan.

Най-естествен еквивалентен знак за оформяне на подобна вътрешнословна сричкоотделяща функция в българската транскрипция е малкото тире. Така лесно бихме разграничили Чанг-ан (Chang’an)от Чанган (Changan), Джанг-анг (Zhang’ang)от Джанганг (Zhangang), Йен-ан (Yan’an)от Янан (Yanan), Уан Дзиен-ан (Wang Jian’an)от Уан Дзянан (Wang Jianan).

Функциите на малкото тире са многобройни. Основно те са насочени към означаването на разчленяване на думи на съставни срички, например при скандиране или провикване „У-ра!“, или при пренасяне на части от думи на нов ред: ро-ди-на, ис-то-рия, управ-ле-ние. Също така служи и за отделяне на групи от цифри в контекста на поредици от цифри или номера – като заместител за интервал между отделните групи цифри, напрмер тел./факс 0887-678-987 (вж. Станков 2002: 84 – 86; ОПРБЕ 2012: 103 – 4). Ролята на малкото тире в контекста на българската транскрипция на китайските имена е тъкмо такава: да отбележи интервал и да отдели правилно един от друг структурните елементи на сложно-съставното название.

Апострофът също се използва в българския език, където има няколко функции. Може да замества изпусната гласна в дума (напр. наш’те), или да отделя една съгласна (от служебна дума) пред име, започващо с гласна (напр. шарже д’афер). Пише се и в случаите, когато трябва да се отдели една съгласна пред име, започващо с гласна: Габриеле д’Анунцио (ит. Gabriele d’Annunzio), или пък гласна пред име, започващо със съгласна, например в ирландски имена от типа на О’Нийл (англ. O’Neill). Апострофът може да бъде заместен от малко тире, когато се използва за съкратено изписване на години, при подразбиращ се век: Зимна олимпиада’98, Експо-70. (вж. Станков 2002: 46, 86; ОПРБЕ 2012: 36). При това положение, по принцип, вероятно е допустимо да го употребяваме и при транскрипцията на сложно-съставните китайски имена като дублетна форма на тирето в случаите, където и в пинин се използва апостроф: Чанг’ан, Джанг’анг, Йен’ан, Уан Дзиен’ан. Следва да се отбележи обаче, че употребата му не обхваща многото останали случаи, при които, за разлика от „пинин“, българската транскрипция се нуждае от отбелязване на сричковата граница в средисловие (Мингуан – Mingwan). В подобни случаи използването на апостроф в тази функция, за разлика от малкото тире, би било некоректно. Ето защо по-подходящои удобно е в транскрибираното име навсякъде да заместим апострофа с дефис.

Терминалите в средисловие често се стиковат с последваща сричка, започваща с полугласен „ю“ (yu) или „у“ (w). Например, Джън Цинуън (Zheng Qinwen), Ю Дзинуан (Yu Jinwang), Фей Ингуей (Fei Yingwei), Ли Инуей (Li Yinwei), Уан Мингуан (Wang Mingwan) Юанмингюан (Yuanmingyuan). За китайската транскрипция тук не съществува проблем, понеже в случая самите глайдове графично (yu, w)маркират сричковата граница, и съответно апострофът липсва. При запис на български език, обаче, неминуемо възникват два варианта на изговор: „по-естествено е (името Цинуън) да се прочете от неосведомения читател като трисрично — Ци-ну-ън“ (вж. Хинов 2015). По същия начин нормално би било Дзинуанда се прочете Дзи-ну-ан, вместо правилното Дзин-уàн; или Ингуейкато Ин-гу-ей, вместо Инг-уѐй;Инуейкато И-ну-ей, вместо Ин-уѐй; Мингуанкато Мин-гу-ан, вместо Минг-уàн; ЮанмингюанкатоЮ-анмин-гю-ан(или -гюàн), вместо вярното Юàнминг-юàн. Коректното българско четене в подобни случаи може да се постигне чрез поставяне на дефис и знак за ударение на нужните места.

Проблем с правилния изговор на терминалите с последваща сричка, която започва с полугласния /j/ в средисловие възниква тогава, когато тя е дифтонг „я“ (ya) или трифтонг „яо“ (yao), или йотиран финал „и“ („йи“)(yi), отбелязван само като гласната „и“ в българската транскрипция. Тук отново се налага да маркираме пределите. Например, Пингяо (Pingyao)би се прочелокато Пин-гяо, вместо правилното Пинг-яо; Миняо (Minyao)като Ми-няо, вместо Мин-яо; Дзуни (Zunyi)като Дзу̀ни, с едно ударение, вместо Дзун-и; Джангиюан (Zhangyiyuan)като Джанги-юан (-ги-ю-ан), вместо Джанг-и-юàн.

Отбелязването на сричковата граница между терминала и глайда /j/ в средисловие пред дифтонгите „йе“ (ye) и „йо“ (yo) се налага само заради правилата на българския правопис за буквата „й“ – задължителна начална или крайна позиция в състава на сричката, например Пън Минг-йен (Peng Mingyan), У Ман-йен (Wu Manyan), Джан Пан-йон (Zhang Panyong), Минг-йонг (Mingyong), Бао Минг-йòу (Bao Mingyou).

7.2. При последващи съскави и шушкави инициали

В българската транскрипция често се получава и неестествено, непроизносимо натрупване на три-четири български съгласни, записващи съскави и шушкави китайски инициали, в позиция непосредствено след двата назални терминала: „нгдж“, „нгдз“, „нгх“, „нгц“. Желателно е в подобни случаи да се подпомогне правилния прочит посредством добавяне на малко тире, например Гуанг-джоу (Guangzhou), Хъйлунг-дзянг (Heilongjiang), Чунг-цинг (Chongqing), Шанг-хай (Shanghai), Минг-хуанг (Minghuang, 明皇).

8. Правопис на сложните имена с натрупване на гласни, полугласни или съгласни в средисловие

В състава на китайските сложно-състави имена често може да се наблюдава струпване на две, три и даже четири гласни една след друга, включително с дифтонги и полугласни. Такива са например имена, като Джао Феййен (Zhao Feiyan), Циууън(Qiuwen), Дзя Баою(Jia Baoyu), Съър (Sier), Юнър (Yuner)(Хинов 2015), или У Таоян (Wu Taoyang), У Баойен (Wu Baoyan), Пан Паояо (Pan Paoyao). Подобни явления не представляват проблем в „пинин“ и затова се пишат слято, на общо основание. Но при запис на български език употребата на малко тире в подобни случаи се превръща в желателно, макар и невинаги задължително условие за избягване на натрупването на три гласни една след друга, което е неестествено за българския език, а в китайския се среща често. Добавянето на спомагателни знаци, като дефис и ударение, много допринася за лесния и правилен прочит на подобни имена: Фей-йен, Цѝу-уън, Бàо-ю, Съ-ър (Съ-ар), Юн-ър, Тàо-ян, Бàо-йен, Пàо-яо.

Особено важно е маркирането на сричковите граници в средисловие при сложни имена с първа сричка, завършваща с „й“ /j/ или друг глайд, и с последващ начален полугласен звук, като Фей-йен, Цѝу-уън,Лин Дай-ю (Lin Daiyu), Янг Дай-и (Yang Daiyi). В противен случай нормалното българско четене би гиредуцирало некоректно на китайски, съответнодо Фейен, Ци-уън, Даю, Даи(вж. Хинов 2015). Така се разрешава и проблемът с „двойните съгласни” в средисловие, например „Джъннин е по-лесно за изговаряне, когато е написано Джън-нин, а записано Джъннин би се прочело адаптивно като Джънин (друго име, Джъ-нин)“ (Хинов 2015).

Приложение № 1

(Четири таблици с четирите серии на китайските срички и техните български съответствия.)

 

 

Бележки

[1] Съществува и предложението за пренебрегване на ортографията на пинин и еднообразен запис на финала уън/-уън – wen/-un, например гуън, куън, хуън – gun, kun, hun (Гогова 1992). В този случай, ако решим да го приемем, би следвало да се добави и ударение: гуъ̀н, куъ̀н, хуъ̀н. Подобно преекспониране на произношението на китайските срички и изписване на неприсъщи за българския език звукосъчетания обаче едва ли е приемливо, то би нарушило възприетия в българския език „принцип за умерена транскрипция, който най-добре съответства на нормите на българския правопис и осигурява добри условия за междуезиковата комуникация“. (Станков 2002: 41). По същата причина бихме се въздържали от българска транскрипция на финала –е[ɤ] със звукосъчетания, които прекалено точно го наподобяват, като при дзъа, цъа, съа – ze, ce, se, и под.

 

Цитирана литература

Катърова, Джан 1989: Катърова, С., Джан Сунфън-Канети. За практическата транскрипция на китайските срички. – Във: Филология, 21–22. София, 1989, с. 78–88.

Гогова 1994: Гогова, Сн. Относно консонантизма в китайския език (в съпоставка с българския език). – В: Съпоставително езикознание, 1, 1994, с. 15–22.

Гогова 1992: Гогова, Сн. Относно вокализма в китайския език (в съпоставка с българския език). – В: Съпоставително езикознание, 1, София, 1992, с. 47–62.

Станков 2002: Транскрипция на чужди собствени имена на български език. – В: Принципи и правила на правописа и пунктуацията в българския език. 2002 г. – В: Нов правописен речник на българския език / Отг. ред. Валентин Станков. София: ИБЕ при БАН, Изд. „Хейзъл“, 2002 г., с. 41–51.

ОПРБЕ 2012: проф. д.ф.н. Мурдаров, Владко., доц.д-р Александрова,Татяна., доц.д-р Станчева, Руска., доц. д-р Чаралозова, Катя., доц. д-р Димитрова, Маргарита., доц. д-р Викторова, Калина., проф. д.ф.н Лакова, Мери., доц.д-р Костадинова, Петя., гл.ас.д-р Томов, Милен., гл.ас. д-р Паскалев., Николай., гл.ас. д-р Стоилова, Илиана., ас. д-р Атанасова, Атанаска. Предаване на собствени имена от чужди езици в българския книжовен език. – В: Официален правописен речник на българския език. Институт за български език „Проф. Любомир Андрейчин“ при БАН. Издателство „Просвета –София“ АД. София, 2012, с. 30–39.

Наредба № 6: 1995: Глава 2. Основни правила за транскрипция на чужди географски имена.– В: Наредба № 6 от 12 юни 1995 г. за транскрипция и правопис на чужди географски имена, на министъра на териториалното развитие и строителството, обн., ДВ, бр. 60 от 4 юли 1995 г., доп., бр. 72 и 106 от 1995 г., бр. 4 от 1999 г.

Хинов 2015: Хинов, Петко. Необходими промени в транскрипцията на китайски имена на българска кирилица. http://petkohinov.com/archives/922, 2.9.2018

 

 

За автора

Д-р Александър Алексиев е професор в катедра „Китаистика“ на ЦИЕК към ФКНФ на Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Преподава практическа и теоретична китайска граматика (синтаксис), лексикология и лексикография, фразеология, лингвостилистика, теория и практика на превода, както и някои дисциплини в областта на политическата икономия на Китай, страните от Източна Азия и Азиатско-тихоокеанския регион. Научноизследователските му интереси са в областта на китайското езикознание и явленията, обусловени от връзката между езика и традиционната култура на Китай, както и ролята и мястото на Китай в съвременния свят.

e-mail: a.alexiev@uni-sofia.bg